"Никол слиза по стълбите" е първата стихосбира на младия поет Димитър Ганев. Авторът прави своя поетически дебют, който заслужава внимание не само заради възторжената реакция от колеги и критика, а най-вече, заради стойността на самите стихове – стихове, които вълнуват.
Премиерата на изданието от „Жанет 45” ще се състои в салона на кино "Влайкова" на 24 януари (петък) от 18.30 ч."Никол слиза по стълбите" ще бъде представена от писателя Георги Господинов. "След целия опит , който имаме с писането и любовта, тази стихосбирка с изящна лекота ни повежда отново из лабиринта на любовното тяло и неговите градове, стаи и стълбища. Много силен поетически дебют", е оценката на Господинов.
Димитър Ганев е роден през 1992 г. в София. Учи философия във Виенския университет. Печелил е първи награди в множество литературни конкурси, организирани от "Списание Едно", книжарници "Хеликон", БНР, фондация "Братя Мормареви", сп."Пламък" и др. През 2009 г. става най-младият лауреат на конкурса "Рашко Сугарев" Печели втора награда на Националния поетически конкурс "Веселин Ханчев", 2013 г. Текстовете му са излизали в "Литературен вестник" и други водещи издания у нас, публикува и на английски. "Никол слиза по стълбите" е дебютната му стихосбирка.
***
Пътищата, навити на руло,
отново започват бързо да се развиват и
краищата им спират пред износените ми обувки.
Време е да се прибера вкъщи – при летищата и при гарите,
при малките улици на непознатите градове. Когато пристигна,
ще кажа: тук текат реките ми, това са моите ливади, където
дърветата и уличните лампи ме приветстват.
Аз съм у дома си
навсякъде, стига да не съм там задълго,
мога да живея навсякъде,
преди да ми стане твърде познато,
не съм нищо повече от корифей на отсъствието.
Датите на най-хубавите дни
са написани на поредните билети,
най-вълнуващият град е неизброденият, както
най-уютната стая е още необзаведената и
най-любимата жена е следващата, защото
най-добрият начин на живот е винаги новият,
а аз съм все повече себе си,
когато отново съм вече друг.
***
Помня себе си така – седнал на терасата
в случайната квартира, през едно лято,
когато жената в стаята се казваше Мария.
мисля за себе си всеки ден, за това колко
съм далечен и недостижим, и все повече
си липсвам. Старая се да си обяснявам
как все още се обичам. Омръзна ми
да поддържам връзка от разстояние със себе си;
шептя в ухото си
как искам отново
да се видя в онази квартира,
през лятото, до тази Мария,
където за последно се оставих.
