Следва

Мария Илиева: "Мечтая за здраве, Грами, щастливо семейство и деца."

Четиво в четвъртък: "#НаЖивоОтСофия" от Александър Шпатов

Поради многото разкази за селото в българската литература, винаги се налага да се направи уточнение, когато става дума за кратки градски...

Books преди 9 години

Авторът: 
Роден в Окръжна болница през 1985 г. Учил в Младост (Американския колеж) и Северното крило на Ректората (ЮФ). Живее зад Орлов мост. Пътува често, но винаги няма търпение да се върне. Работи точно над гръмналия миналата година китайски ресторант и може би именно затова собственоръчно го възстановява за един от разказите в #НаЖивоОтСофия. Първия си сборник, Бележки под линия, издава едва на 20. Следват Разкази под линия (2008) и Календар с разкази (2011). Форбс България го включват в класацията си „30 под 30“ за 2014, но това е по-скоро въпрос на връзки.

Книгата:
Поради многото разкази за селото в българската литература, винаги се налага да се направи уточнение, когато става дума за кратки градски. Е, тези са точно такива – категорично софийски, писани на живо, за да се изживее този град както никога досега. Все едно центрираш Google Earth върху София и приближаваш докъдето си поискаш (пилоните на НДК, апартамент в Надежда, подлеза на Софийския) или пък се отдалечаваш ( до България като цяло, до островите на сентинелците в Бенгалския залив, че и още по-далеч в пространството и скречовете на времето). Защото един град може да се разкаже най-добре именно в сборник с разкази. Особено когато техният автор е Александър Шпатов – едно от най-свежите имена в новата ни литература.


"#НаЖивоОтСофия"

ПРИНЦЕСИ ОТ СЛАВЕЙКОВ
След десет пропуснати тя най-после връща обаждането и сред шума от асансьора директно зачита есемеса от 5:30 сутринта:
- Имаш ли кайма у вас? Спешно е. С пет удивителни. Какво става? Кажи ми, че е някакъв autocorrect.
- Не е. Точно това имах предвид.
- Кайма? Шунка викаше на тревата, ама кайма - за пръв път чувам. Искам да кажа... представи си, ако аз ти пратя такъв есемес в пет сутринта…
- Мога да си представя. Ако си беше вдигнала телефона, сигурно щях и по-добре да ти го обясня…
- Само не ми казвай, че си почнал да друсаш, моля те, спести ми поне това. За наливането ти знам, вече свикнах да си изключвам телефона вечер, ама все пак - има си някакви граници.
- Извинявай, но наистина беше спешно и наистина ми трябваше кайма. Както и да е, няма значение. Вече е късно.
- Направо си е рано, мен ако питаш. Тъкмо извеждам кучето.
- Чух го, още лае, като слезе на партера... Ха-ха, всъщност именно за него си говорих с Ванката днеска.
- С кого?
- С Ванката от Петък, той беше на смяна и нали знаеш - като поприключат с поръчките и още не са затворили – идва най-добрият час да си разлафиш.
- Пиянски изпълнения. После нищо не помниш. Нагледала съм се.
- Зависи.
- Въобще не зависи. Както и да е, какво си говорихте за Лиза?
- Ха-ха, малко е дълго. Ако искаш да те набера, да не те набутвам. Още си ми в безплатните.
- Няма проблем.
- Еми виж, ние с Ванката това и друг път сме си го лафили. Цяла вечер опитвах да заграждам едно момиче, даже тръгнах към тях да я изпращам…
- Да заграждаш, това ли е думата?
- Това е.
- Еми ако това е думата, не знам защо си мислиш, че може нещо да се получи.
- Именно, точно това си говорихме - никакъв шанс да си намериш свестно момиче по тая схема. В случая още по-малко, защото уж един час си говорим и всичко е окей, а накрая, като я задърпах към таксито…
- Задърпах?
- Добре де, като й предложих да се качим заедно, изведнъж ми вика, че си имала приятел. Обаче на мен в тия схеми въобще не ми се влизаше, само я попитах още веднъж дали е сигурна, че си има приятел, тя каза, че била сто процента сигурна и така - оставих я да се качи сама. И направо обратно в Петък да затапя с едно малко. А Ванката супермного се учуди, щото си мислел, че съм се уредил или там както трябва да се каже, ама като му обясних как мацката изведнъж се присетила за приятеля си, и той точно това ми вика като теб - с тоя начин на живот, това е положението. Друго не можеш да очакваш. Аз толкова пъти ми се е случвало, вика, докато приключим с бара, докато приберем, докато пуснем алармата, и излизам навънка - слънцето вече се вдигнало, хората ги гледаш чакат тролея за работа, а като минеш през парка - навсякъде мацки с кучета. И аз т’ва съм се замислял: ти какво общо можеш да имаш с такава мацка, дето си разхожда кучето, а ти още не си си легнал? Нищо. Щото тя може и да излиза в петък и събота, ама си има едно наум - утре ще разхожда куче. Разбираш ли? И аз му викам прав си, абсолютно си прав, Ванка, ето, викам, аз например… - и си му разказах за Лиза, ха-ха.
- За Лиза?
- Така де, естествено, че за теб. Мегасподелянката с Ванката направихме, ама то барът си предразполага, особено като до преди час е било лудница, а изведнъж е останало само музичка за фонче и празни чаши за прибиране. То и той, разбира се, е имал подобни истории... Така че добре разлафихме, ха-ха. Както и да е, после ме прихвана вече пиянският глад и му викам сори, Ванка, ще цепя към Мимас. Обаче в Мимас дюнерът беше свършил, само хамбургери можем да ти направим, викат, ама аз, знаеш, не си падам много по техните хамбургери, щото ми се разпадат в ръцете, и затова се пуснах към Сандвичите на Славейков. Страшно много ми се приядоха принцеси, там ги правят страшни, знаеш. И отивам аз и го гледам онзи, пича, дето от десет години само на нощна бачка.
- Онзи високият ли? Дето се майтапихме, че толкова мъртвопияни са му минали пред очите, че пази компромати за половин София, той ли?
- Точно той. Ама не е мръднал - същите сенки под очите, същата прическа, същият поглед. Само те пита какво искаш, и толкова. И аз му викам една принцеса да ми направиш, ама истинска да ми я направиш, че супермного ми се е дояло; разкарвам се дотук да не ти казвам откъде. И си мисля ей т’ва е, тоя път може пък да разлафим, докато я чакаме принцесата, днеска и без това ми е тръгнало… Ама онзи мълчи. Само изважда от хладилника хлебчето със суровата кайма, слага я в печката със зомбираните си движения, завърта ключа и това е. Нито дума. Обаче аз, не знам какво ми стана, ама му викам: Човече, от десет години те знам, една дума не сме си обелили. А онзи - ама съвсем спокойно: Какво искаш да ти кажа? Нямам представа, викам. Нещо. Каквото и да е. Ето, казвам, защо например се казва принцеса, имаш ли представа? Не знам. Само това ми вика: Не знам. Ама пак така сериозно ми го казва - нито да се засмееш, нито да измислиш как да продължиш. И аз, не знам какво ми стана, ама не се спирам: Добре де, ти поне замислял ли си се? Това е суперканибалско всъщност. Идва ти някой чужденец на гости, цял ден го водиш по София, вечерта разцъквате по баровете и накрая: А сега за десерт ела да изядем една принцеса. Ти представяш ли си какво ще си помисли? И онзи сигурно пак щеше да каже не знам, ама точно тогава влязоха още двама пича за по джоб с три салати и той се хвана с тях. И докато ги стопли хлебчетата на тоста, докато им сложи салатите, и тя и моята принцеса вече беше станала. Чубрица? Майонеза или кетчуп?, пита ме пак мене, ама аз, нали вече се бях почнал и му викам не бе човече, искам истинска принцеса, толкова ли е трудно?
- Какво значи истинска? Да не си почнал и ти с тия хотели за един час?
- И той първо това каза: Истинските, пич - в бар Париж. Тука са само от кайма. Обаче аз му обяснявам, че говоря сериозно - за истинска, реална принцеса му говоря. Викам му малко преди да дойда тука с един приятел барман точно за това си лафихме. Всички момичета като малки искат да станат принцеси, а като пораснат - стават точно обратното.
- Кое е обратното? - едва се чува в телефона, заглушено от внезапен лай. - Извинявайте, разгонена е…
- Моля?
- Нищо, тук на Лиза непрекъснато й се нахвърлят. Много ми е кокетна.
- И аз за това говорех.
- Моля ти се. Точно ти нямаш право, мисля...
- Ха-ха, разбира се, да.
- И какво стана в крайна сметка, изтръпна ми ръката да го държа тоя телефон.
- Ами какво стана - пичът изведнъж се разговори. Не можех да повярвам. За първи път! Истинска, амаистинска принцеса ли искаш? Викам му да, нали всеки това иска. А онзи включи на пета и въобще не можех да го спра: Значи, гледай сега, ми вика, в строгия смисъл на думата това въобще не е оферта. Принцесата по определение означава дъщеря на действащ монарх, по възможност първородната. На теб обаче ти трябва да не е женена, защото, нали за това е целият зор по приказките - вдигате сватба и гепваш веднага половината царство. Така е, викам му, и после всички заживяват щастливо. Кой не го иска... А онзи: еми, пич, към днешна дата – 26 септември 2013 г., доколкото Гугъл може да бъде прав, изборът на практика се свежда само до една - дъщерята на Великия херцог Анри Люксембургски, Александра, която е и единствената бяла действаща принцеса според тези критерии. Впрочем тя почти става, като й гледах снимката в Уикипедия, а и е точно като за теб – набор ‘91. Доколко е възможно е друг въпрос, ако бях такъв магьосник, надали щях да се сцепвам от нощни смени да ти продавам сандвичи. Както и да е, вика ми, ама като робот вече ги изстрелваше думите, след Александра водите стават вече много дълбоки – като се почне от седемнайсетгодишната Иман от Йордания и техни височества Азема и Фадзила от Бруней, мине се през арабските хареми, където немюсюлмани никога няма да пристъпят, и накрая се стигне до шестте пълнолетни дворцови особи на краля осеменител на Свазиленд и тонгоанската принцеса ЛатуфийпекаТуку‘ахо. Името говори само. Това са ти принцесите, които са свободни. Всички останали, които не са женени (включително и белгийските, холандските, датските и японската), са все още малолетни. Там трудно ще можеш да се включиш, без да трябва да ги лежиш. Сега, ако разширим дефиницията…

В рамките на Празниците на изкуствата Аполония 2014 в Созопол, на 2 септември от 20 ч. в Художествената галерия в Стария град, ще се състои предпремиерата на #НаЖивоОтСофия в присъствието на автора.

 

More from View Sofia

More Books