Следва

Четиво в четвъртък: "Светът на огън и лед" от Джордж Р. Р. Мартин

Антония и Димчо Димчовски - две дихания в едно. За вярата, любовта и изкуството, 1 част

Вадете големите лъжици, дни преди Великден душите са гладни... за любов и светлина.

People of art преди 7 години

В навечерието на Великден ви обещахме истински истории. В тази на Люба и Стефан, двойката иконописци, има всичко - любов, разбирателство, изкуство, приятелство, светлина... Предстои ви втора порция. Храна за душата! Вадете големите лъжици, дни преди Великден душите ни са гладни... за ЛЮБОВ и СВЕТЛИНА. 

Те дойдоха да ни вземат от автогарата в Габрово. Не сме се виждали никога досега и знаем бегло как изглеждат само от малкото им снимки във facebook . Преди това говорихме няколко пъти по телефона, но още от първия миг чухме, подушихме, усетихме, че срещата ни ще е много по-различна от други. Дори и да не сте ги виждали на снимка е абсолютно невъзможно да ги сбъркате сред тълпата! Те се виждат, отличават и разпознават веднага. Те се смеят искрено, радват се на всичко, търсят и намират. Техните очи топлят, приковават и подаряват надежда. Ръцете им са изтънчени, докосващи се и в едно. Те не просто вървят в една крачка, а се носят из паралелна въздушна алея и подскачат като ученици. Те говорят, мислят, знаят, усещат, виждат, живеят, дишат… винаги заедно. Винаги!

Домакините от днешната ни знаменателна среща са иконописците Антония и Димчо Димчовски. И двамата рисуват, творят, създават изкуство, любов и живот. Дават от всичко на всички, по много, без да очакват дивиденти. Животът ги е научил на много неща и им е поднасял радости, сълзи и препинателни знаци, но те гледат да не повтарят грешките си и са жадни за още. По-чистосърдечни, отворени и гостоприемни хора от тях досега не бяхме срещали, повярвайте! Не ни пуснаха да си тръгнем от дома им в живописното Балканско селце Гостилица, където живеят и работят. Не знаем кой кого е избрал – мястото тях или те – него, но за пореден път се убеждаваме как нищо не е случайно! В Гостилица Димчо и Тони ни посрещнаха голготски, но разпнати от внимание, невероятно отношение и сладостно угощение, като в средновековна гостилница.

Тя има едно много чаровно, специфично, заваляно „американско Р” в дикцията си и е привидно отнесена в неин свят, но и необикновено чувствена, нежна, красива, интелигентна, с дълбоки очи, „с изключително усещане за композиция, нюанс и живопис и много умничка”, както Димчо казва за нея. А на него тя казва Димката, моя любов, рожбе, миличък. С усмивка си спомня за времето, когато живеели с Димчо в аристократичната квартира на д-р Хаджигенчев, докато били студенти в Търново. Имало режим на тока и „Беше много забавно – местехме като пръдливи от място на място, където все още светеше, да пием коняци и чайове. Та в тоя период – тъмно-светло-коняци, „забременяхме”. Боядисахме стените на квартирата сини, а тавана – в още по-тъмно синьо. Димката открадна отнякъде една висока талпа, намерихме матрак и си направихме легло, което доста години мъкнахме с нас.” За Антония Димчо казва, че е „светски” художник, защото рисува света и творението, които могат да бъдат изразени и в чувства, усещания, дори и в сънища.

Той има едно много чаровно, специфично и тънко чувство за хумор и е привидно спокоен училищен отличник, но и кибритлия, заядливец, скандалджия, напет, далновиден, сензитивен и „с неповторим усет към детайлите. Знаете ли какви монограми си шиеше!”, както Антония казва за него. А той й отвръща с Тонката, любов моя, рожбе, милинка. С меланхолия скача във времето, когато интересът му към иконите започва от една негова лъжа. На изпит по история на изкуството Димката съвсем убедително казва на преподавателя, че знае отговора на въпрос, свързан с иконографските школи в България и това го отвежда до завършването на богословие във Великотърновския Университет. Веднъж пък дава всичките 60 лв. от пощенски запис на родителите си, за да си купи Библия. Годините зад гърба му доказват, че да делиш по братски не означава да делиш по равно и никога не забравя думите на дядо си „Господ всеки ден праща телеграми, но няма кой да ги чете!”. За Димчо Антония казва, че в неговите икони има невероятна сила на светоусещане, защото иконографът рисува Твореца и неговите приятели. Антония и Димчо споделят, че са много доволни да работят заедно, което е развързвало ръцете им „да казват” онова, което мислят. С течение на годините куртоазията при тях изчезва, пердето им пада и вече им е все тая кой какво мисли, иска и как реагира. Според други художници от техния бранш те са невъобразимо добри в работата и призванието си и когато през 1995-а год. посещават за месец САЩ, където правят редица изложби, дори им предлагат да останат там да живеят. Но те още от първият миг на престоя си включват обратното броене и с нетърпение пресмятат оставащите дни. Благодарение на таланта, душевността, бунтарството, проницателността и разбиранията им за заобикалящия ги свят, из друмищата български, Тони и Димчо са заобиколени от много колоритни хора от артистичните среди – актьори, сценаристи, режисьори, журналисти, като Валери Йорданов, Людмил Тодоров, Ивайло Христов, Иван Радоев, Златна Костова, Боян Папазов, Стефан Вълдобрев, Владо Шишков, Стефания Колева, Радослав Спасов, Галина Тонева, Кирил Кирилов, Нери Терзиева, Велко Кънев, Христо Мутафчиев, Рали Ралчев, и т.н. Участвали са с идеи, като художници по костюми и в направата на декорите на филмите „Миграцията на паламуда”, „Откраднати очи”, „Емигранти”, „Шивачки” и др. И въпреки това Димчо не се страхува да изрази мнението си, че за него киното е ниско естетично изкуство за войници и слуги.

Буквално в началото на разговора ни, на 14-ата секунда, някак изящната фина чашка с ароматна ракия „падна” и се разля. „За Бог да прости! Скоро беше Задушница, идва Великден, така че явно има защо”, казаха в един глас и двамата. По-забавната част, а и може би – сплотила ни във времето, от тези първи моменти на срещата ни беше в това, че едни на други оставихме вечни спомени – едно неизпиращо се петно върху панталон в частта му около седалището и един добре оформен кръгъл отпечатък от дупе върху кожения им диван!

Разбира се, започнахме с логичния въпрос:

V.S Как се запознахте?
Д:
Аз бях втори, тя – трети курс в техникума по електротехника „М. В. Ломоносов” в Горна Оряховица, което за времето си беше едно от най-елитните учебни заведения в Северна България.
А: Влизаше се с приемен изпит по математика, не само с дипломи.
Д: А, и по втория начин ставаше, аз нали влязох така! На 18-и септември, въпросната година, приключиха приравнителните изпити в Софийската Художествена Гимназия и се оказа, че съм с едни от най-високите оценки по някои от предметите. Искаха да ме приемат да уча там и пратиха майка ми при „другарката” Людмила Живкова, която да се обади на директора на СГХ и той да й каже колко съм талантлив, за да може тя да отпусне едно място в класа. Обаче нещо не се получиха нещата и помня какъв рев му дръпнах. След което „благодарение” на много добър приятел на баща ми, който ме хвана за ръчичка и ме заведе при началника на „Просвета”, в този кабинет беше решено какво и къде ще уча, и така влязох в този техникум със специалност „Автоматика”. Така че бях „парашутист” в това училище, чувствах се не на място и ми беше изключително гадно и терсене, че не съм приет в СХГ и трябва да уча нещо, което не искам и не ми е на сърце! Добре, че баща ми беше толерантен и подходи със спокойствие към няколкото двойки, които имах още първия срок, заради вече споменатите причини. И така, от 6-и клас до втори курс нямам почти никакви спомени – такава химия, сблъсъци на електрони и Менделеева таблица е била в главата ми. Животът ми започна отново след като се загаджихме с Тонката и тогава разбрах защо Господ ме е завел в това училище! И спря да ми е гадно, започнах да се насилвам да се интересувам от нещата, които учим, видях че ми се удават и завърших електротехникума с почти пълно отличие. Родителите на Антония бяха учители там, включително и на мен. Майка й беше първия капитан на женски отбор по алпинизъм във ВИФ (Аврам Аврамов, който водеше експедицията до Еверест, й е предлагал да го смени на базата им на връх Мальовица) и тогавашните хижари по всички планини я знаеха като кака Рена. Благодарение на нея съм ставал републикански шампион по лека атлетика от техникума…
А: Та, как се запознахме!? На едно екскурзионно летуване.
Д: А, тогава не сме се запознавали, а се открихме, щото преди това… общо взето вражда имаше – тя – даскалска щерка, аз – заек.
А: Винаги така тръгва той. Все ми се подиграваше за нещо, много ме ядосваше. Но така ме закачаше и сваляше.
Д: Ти пък, що си мислиш, че съм те свалял?! Аз си бях искрен! И така на това екскурзионно, в теснолинейката…

V.S Тясно е било – няма начин!
А: Не, ние преди това в Банско много си говорихме с него, вечерта беше теснолинейката. Точно минаваше под едни дървета и той ми подари бонбони „Бургас”.
Д: Имал съм пари – купил съм ти!
А: Тогава се видяхме „по-така”, много си говорихме и много се харесахме. И така!
Д: И полека лека почнах и да пуша, щото тя, даскалската щерка, пушеше. Е, пак си тренирах лека атлетика, де.
А: Имахме леки разминавания, но любов си беше отвсякъде!
Д: Аз още тогава й казах, че ще се омъжи за мен, че ще имаме много пари, които ще минат през ръцете ни, че много деца ще имаме – исках да са поне шест! Само че нали сме учили в електротехникум, а не сме се задълбочавали в ученето на биология, не знаехме, че веднага след първото раждане трябва да й се бие конкретна инжекция-ваксина, тъй като…
А: Аз произвеждам антитела, защото съм с отрицателно RH, а той с положително, както винаги! Не са ми поставили такава, следствие на което направих няколко спонтанни аборта.
Д: Три, между Петър и Доси. Третият ни син се казва Йоан и тримата се родиха през седем години.
А: Да, винаги, когато имахме бебе, имаше и първокласник! Класиката е пълна!

V.S Тони помни какво първо си й подарил, а ти помниш ли нейния първи подарък?
Д:
Аз първо себе си й подарих! Бонбоните бяха второто нещо! (Кратко мълчание…) Нищо! И до ден днешен! Това на майтап, ама гледай как се замислих! Четяхме непрестанно.
А: Книги ти подарявах много, да.
Д: Но мисля, че беше една плоча с „Малкия принц”, която се оказа дефектна. Като я подменихме с нова…
А: Пак беше дефектна! Явно такава е била партидата.

V.S Той ли е „малкия принц”?
А:
Еми да! Така ще дойде!
Д: Има песнички от нея, които още помним. „Не ми върви, не ми върви, но…
А: … аз вървя!”, запяха в един глас и двамата.

V.S Пазите ли си тези малки и скъпи спомени оттогава, без бонбоните, разбира се?!
А:
Ооо, знаеш ли колко писма имаме и още пазим горе в сандъците!?!
Д: Епистоларна литерарура!
А: Да, много стихове си пишехме. Както всички влюбени! Снимки си правехме – родителите ми имаха фото-лаборатория…
Д: Тя не беше тяхна, а на електротехникума!
А: Добре, де! Но те работеха там и провеждаха кръжоци за учениците. И от малка помня как ставаше процеса. (Една тяхна черно-бяла снимка, правена седмица след сватбата им, е един от редките моменти, в които Димчо е бръснат. „Тъй, де, пусна си брада, каза, че има алергия и оттогава не я е махал!”, допълва Тони). Та така, колко години вече?
Д: От 10-и април 1979 г.! На моя рожден ден…
А: …станахме „законни гаджета”! Бяхме в Горна Оряховица в най-високата им 13-етажна сграда „Панорамата” и там…
Д: …имаше електронен часовник – първият в страната! Аз държах ключа от нея, даде ми го едно момче, което го сверяваше.
А: И там се целунахме за първи път!
Д: Дааа. И ядохме царевица.
А: Варена, която за онова време си беше направо корекомски лукс!
Д: Тогава в техникума я правеха за ЦК-то, за партийните другари в 3-литрови буркани.
А: А аз не можех да се целувам! На какво прилича това, просто не е истина! На 19 години да не можеш да се целуваш – голям ужас беше!
Д: Ти и сега не можеш!
А: То цял живот няма научаване!

V.S Може или не – имате три деца! Антония с какво беше по-различна от другите момичета?
Д:
Тя и сега си е по-различна! Голяма заядливка беше! Не че външният вид не е от значение за един пубер, ама нали каквото си има царицата, такова е и при магарицата! Но, не! Умничка, интелигентна и все наопаки си ми беше! Просто сродна душа. Преди това сме се драчили с нея, бяхме в „уч-кома” (мнооого важна училищна позиция по времето на социализма, съкратено от „ученически комитет) и аз отговарях за спортен клуб „Електрон”, а тя беше заместник-секретар на онзи, Командора, в уч-кома.
А: А, той беше от „А” клас и беше след мен.
Д: Не беше така! Един пъпчив, такъв…
А: Ааа, даа, да! (тези им припомняния, не че бяха толкова важни за разговора ни, но пък да можехте да видите Тони и Димчо колко сладки бяха и как очите им светеха, изпадайки в спомените назад във времето...) Сетих се!
Д: Оттогава се драчехме с нея, докато не проведохме онзи малко по-човешки разговор в Банско, където майка й като преподавател заведе класовете ни. Обикаляхме много, правехме преходи из планините, а когато се пенсионира, започнах аз да водя училищните групи. И съм много горд, че всички сме се връщали живи и здрави, нямаше дори навехнат крак!
А: Много обичахме да ходим по планините и преди непрекъснато го правехме, това сега ни липсва.

V.S А ти, Тони, какво видя първо в него, освен сините очи, естествено?!
А:
Абе, сините очи са си „сините очи”, да си кажа честно! И той беше много заядлив, двамата непрекъснато бяхме в конфликт, точно както тръгва любовта. Постоянно ми подхвърляше много гадни закачки, за които много се ядосвах!
Д: Кажи си, сега, кажи си! Една гадна закачка кажи!
А: Не мога да се сетя в момента!
Д: Значи не са били толкова гадни!
А: А, тя само една да беше, че да я запомня! Много му се ядосвах, че не можех да го затапя – неговите шегички все бяха по-остроумни от моите! Иначе много го харесвах, щото беше един такъв наперен, левент, спортист! И като седнахме да си говорим, усетих, че то си ми е човечето! Още в училище ми беше казал „Хайде да се оженим!”, пък аз си казах „Да, бе, да!”. Ама в същото време си знаех, че това е Човекът! Макар и повечето мъже да си мислят, че те избират жената, всъщност е точно обратното – жената определя дали този е човекът за нея! Жената решава с кой иска да живее и кой ще е бащата на децата й. И това като цяло е съвкупност от много неща. Сега младите спят за една нощ и си казват колко си подхождат в секса. И той ще ги задържи заедно за неизвестно време, но самият секс семейство не прави! Нас с Димката толкова много години ни крепи любовта - ТЯ някак сама идва, но след това трябва да се отглежда и обгрижва като дете, всеки Божи ден! Не че и ние не сме имали трудни моменти – който го казва – лъже! Винаги съм си мислела, че самата любов е влюбването и тръпката. Но всъщност после идва ред на Любовта, а след Нея е нещото, на което не знам какво е името, нещо много по-голямо от Любовта, където сме ние в момента с Димката! Защото в „това нещо” влизат много други неща – като близост, приятелство, доверие, секс, естествено! Но има едни отношения, които не са точно като Любовта, а нещо много повече и за тях няма една дума!

V.S Може ли да се намесим в тези откровения?
Д:
Само с вдигане на ръка!

V.S Вашата любов е онова, което видяхме, когато дойдохте да ни вземете от автогарата в Габрово. Вие вървяхте, хванати за ръце - толкова беше хубаво!
Д:
Ние така си вървим!
А: Ние винаги така ходим. Ако не ни видите хванати за ръце или прегърнати, значи за нещо сме се скарали!
Д: И сигурно, с тези наши побелели коси и моята брада, хората ни гледат малко странно.
А: Ние имаме наш си начин на ходене още от ученици и много го обичаме! По едно време, когато много четяхме Кърт Вонегът, ходехме със сведени глави малко като…
Д:…буконони. В книгите му „Котешка люлка” и „Закуска за шампиони” има такива герои - шамано-философи.
А: Димката е най-близкият човек в живота ми, друг такъв съм нямала, няма и да имам! И сме си първите гаджета един на друг във всеки един смисъл на израза!

 Историята продължава утре, разпети Петък! Още настръхваме...

More People of art

Болшой театър премахна имената на противниците на "спецоперацията" от афишите за предстоящия сезон

People of art преди 6 месеца

Директорът на Болшой театър Владимир Урин даде интервю за "Российская газета" и заяви, че спектакли на режисьори, които са се противопоставили на руската "спецална военна операция" в Украйна, се премахват от репертоара на театъра