Следва

Петте любими парчета на Ража

Големите любовни истории: Едит Пиаф, живот в розово... Или не съвсем

Едит Пиаф обича истински единствено Марсел Сердан, но цял живот чака Тео Сарапо...

People of art преди 7 години

Животът на Едит Пиаф прилича на сражение. Всеки ден й се налага да се бори за правото да живее, да пее и да обича. Една от най-популярните й песни се казва „живот в розово”. Уви, в действителност нейният съвсем не е такъв.

От Парижките покрайнини тя се издига до концертните зали на Ню Йорк и буквално завладява сърцето на света. Близка е с приятели като Жан Кокто, Марлене Дитрих, Марсел Сердан, и, макар израснала в огромна бедност, достига невиждан успех. Лошото идва, когато, издигайки се на висотата на величието, тя, твърде крехка, не успява да се защити и опази, и славата пречупва крилете й...

Родена на 19 декември 1915 година под името Едит Джована Гасион в квартал „Белвил“, на тротоара на ул. „Белвил“ №72, в акта й за раждане като месторождение е посочена болницата „Тенон“. Майката, Анета Мейар, е улична певица със смесен френско-италиански произход по бащина линия, а баба й е берберка от алжирски произход. По ред причини родителите на Едит я изоставят и тя живее за кратко при другата си баба, по бащина линия - Ема Саид бен Мохамед. Преди да постъпи във френската армия през 1916 година, Луи-Алфонс Гасион я завежда при майка си, която държи публичен дом в Нормандия, където за малката Едит се грижат проститутки.
От три до седемгодишна възраст Едит е сляпа. Според една от биографиите й, тя си възвръща зрението, след като няколко от проститутките на работа при баба й събират пари и я изпращат на поклонение в Sainte Thеrеse de Lisieux. Според суеверието, Едит се изцерява от болестта чудодейно.

„Любовта винаги ми се е изплъзвала” – пише Едит Пиаф в спомените си. – „Никога не съм можела да задържа в обятията си този, когото обичам.“

В търсене на истинските чувства великата френска певица сменя много мъже през годините, буквално като носни кърпички. Но най-голямата си тръпка среща едва в края на дните си.

През есента на 1934 година, на парижкия булевард към малко, свито на топка момиченце, се приближава мъж. Говорейки с нея минута-две, двамата се отправят към близкия евтин хотел.

- Как се казваш? - пита я той, бавно сваляйки панталона си в хотелската стая.
- Едит...

На светло момичето изглежда съвсем плачевно: разкъсано палтенце, изподрани ръце и крака.

- Слушай, момиче, защо правиш това?
- Трябва да погреба дъщеричката си – отговаря Едит. - Не ми достигат десет франка.

Клиентът изругава, бръква в джоба си, подава й десет франка и я избутва през вратата да си ходи вкъщи.
Малката Марсел умира от менингит. Бащата – 20-годишният разносвач Луи Дюпон, изчезва веднага след раждането й. А младата майка погребва детето си, поплаква на гроба и съвсем скоро отново се смее и отпива от чашата с вино, седнала сред приятели.



Едит припечелва с пеене по парижките улици. По някакъв начин я забелязва някой си Луи Льопле – собственик на кабаре Le Gerny. Той й измисля и псевдонима Момичето Врабче (La Mоme Piaf) заради дребния й ръст – едва 1,42 м. Това име остава за цял живот. Той организира и първата й изява. На сцената Едит Пиаф излиза, облечена с черна плетена рокля с един ръкав. Вторият не успява да доизплете, затова голата й ръка е покрита с бял шал.

Съвсем скоро Пиаф вече се изявява на голямата сцена, пее на ежегодния концерт в Кан, където по традиция се изявяват звездните френски артисти. Но един ден Луи е намерен с пробита глава в собственото си жилище. В убийството е обвинен поредният любовник на Пиаф, а и тя самата е заподозряна. Не й дават да излиза на сцената, наричат я „убийца“.

Помага й старият й приятел – 34-годишният поет и текстописец Реймон Асо. Ставайки неин мениджър и продуцент, той именно създава„стила Пиаф“. Подбира репертоара й, самият той пише текстовете за песните й, подписва договори с луксозни кабарета и концертни зали, учи момичето на грамотност и етика. Само след година Едит се изявява в най-голямата музикална зала на Париж „АВС“, публиката е във възторг, а медиите не спират да пишат, че в Париж се е родила най-великата певица на Франция.

Пиаф печели нови познанства и приятели. Плащат й огромни хонорари: само за вечер получава 1 милион и 250 хиляди франка. Купува собствен дом в центъра на Париж, но живее в миниатюрна стаичка за прислугата. Едит казва, че там се чувства по-комфортно, отколкото в залите с високи тавани.

Концертите и музикалните клипове с участието на Едит Пиаф се въртят по всички телевизии. Когато тиражите на плочите й във Франция превишават милион, от нея се заинтересуват продуценти от Америка и й предлагат да направи турне в САЩ. Именно там, през 1946 година, Едит среща любовта на живота си – Марсел Сердан, бъдещ шампион по бокс. 30-годишният спортист е женен и има трима сина в Казабланка. Той не възнамерява да остави съпругата си, но не иска да се откаже и от Едит. Пиаф ревнува жестоко Сердан, от най-малкото нещо, но боксьорът слуша за всичко своето „врабченце“. Носи спортни, пъстри костюми, които тя му подарява, и облича плетените от нея пуловери.



Един ден Пиаф не издържа и отива в спортния лагер при Марсел. Двамата не могат да рискуват да спят заедно, но Сердан й намира малка къщичка, където певицата по цели денонощия стои на спуснати завеси, без топла вода и светлина, пиейки единствено вода и хранейки се със сандвичи. И е безумно щастлива. След 10 дни отново тръгва за Америка на турне, а Сердан през това време обикаля Франция с благотворителни мачове, средствата от които отиват в полза на бивши боксьори. Връщайки се в Париж, той веднага запазва билет за парахода до Ню Йорк, но Едит не иска да чака, и Марсел решава, че ще пътува със самолет, за да могат двамата по-скоро да се прегърнат.



На следващия ден Едит е зад кулисите на най-голямата нюйоркска зала, готвейки се за изява. Точно в този момент й съобщават, че самолетът, на който е любимият Сердан, е паднал, а той е сред загиналите пътници. Никой не вярва, че в този момент Едит ще може да пее. Но тя излиза на сцената и с глух глас заявява: „Днес ще пея в чест на Марсел Сердан. Единствено заради него.“

Пиаф тежко преживява загубата, изпада в депресия и започва да търси спасение от мъката в алкохола. Излиза на сцената, но не може да приеме, че всичките й планове са изчегъртани от вселената като с гума. По това време се подлага на тежка операция, измъчвана е от нечовешки болки,  докторите й бият морфин.

Логично, Едит привиква към наркотика, години по-късно неведнъж й се налага да се лекува от тази си зависимост.

Пиаф претърпява седем операции, отслабва с 33 килограма и почти оплешивява. 47-годишната певица има артрит, краката й изсъхват, коленете й се раздуват. Именно такава я среща и обиква 27-годишният фризьор Теофанис Ламбукас. Юношата е непрестанно е при нея в болницата, носи й цветя и малки подаръци, а накрая иска ръката й и на 9 октомври 1962 г. двамата се венчават в православен храм в Париж (Теофанис е православен грък).



Щастлива, Едит прави концерт в зала „Олимпия“, макар злите езици да не спират да повтарят злостно, че младият мъж се оженил за нея единствено и само заради богатството й. След смъртта й Ламбукас получава 45 млн. франка, което всъщност са дълговете на Пиаф, които той разплаща с кредиторите.

Пиаф помага на любимия да се качи на голямата сцена. Измисля му и псевдоним – Тео Сарапо.Нещата са приятни, гледани отстрани, но съвсем скоро Пиаф отново е приета в болница. Диагнозата: „оток на белите дробове“. Всъщност откриват рак, за който знаят само лекарите и съпругът. 

От болницата съпругът й я извежда в инвалидна количка. Двамата се нанасят в крайградската си къща, където той се грижи за Врабчето си до края на дните му.

Лекарите скриват от Едит истината, но тя я усеща, казвайки: „Не ме е страх да умра. Аз съм живяла два живота.“
„Истински съм обичала единствено Марсел Сердан…” – споделя също певицата. – „…но цял живот съм чакала Тео Сарапо.“

Един Пиаф умира на 10 октомври 1963 година. Преди да почине, тя кара Тео да й се закълне, че няма да се качва на самолет. Спомените й за трагедията с Марсел Сердан не я напускат през целия й живот. Тя не спира да се страхува, че същото може да се случи и с любимия й Тео.

Мъжът й не нарушава обещанието си – не припарва до самолет. Съдбата обаче следва плановете си и седем години след смъртта на Едит, красивият Тео загива в автомобилна катастрофа. Погребват го до Пиаф.

„Когато не умирам от любов, когато нямам за кого да умра – ето тогава съм готова да издъхна” – тези думи описват целия суров и трънлив път в живота на тази дребна, но всъщност огромна жена.

Едит преживява най-големите трагедии, способни да опустошат всеки друг. Не и нея. До последно душата й жадува живота. Докато гори в жарта на любовта. Докато може да обича. Докато има за кого да пее. И да, без да съжалява за нищо:`„Non Je ne regrette rien!”



И нейните думи, не като финал, а като живи капки от извора:

„Пеенето е най-прекрасното самоубийство.“

„Живях ужасен живот и това е истина. Но също така живях изумителен живот. Защото преди всичко аз обичах този живот.“

„За любовта, за щастието, често се налага да плащаш със сълзи.“

„Бях гладна. Мръзнех. Но в същото време бях и свободна. Свободна да не ставам сутрин, да не спя нощем, свободна да пия, да мечтая, да се надявам...“

„Надявам се същата тази тълпа да ме съпроводи в последния ми път, защото аз не обичам самотата. Ужасната самота, която ни сграбчва в лапите си на сутринта или при настъпването на нощта. Ужасната самота, заради която се питаш дали си заслужава да живееш.“

ЕДИТ ПИАФ!!!

А дали помните голямата любовна история на Дейвид Бауи и Иман? Остави ни без дъх, като песен на Едит Пиаф...

 

More People of art

Болшой театър премахна имената на противниците на "спецоперацията" от афишите за предстоящия сезон

People of art преди 7 месеца

Директорът на Болшой театър Владимир Урин даде интервю за "Российская газета" и заяви, че спектакли на режисьори, които са се противопоставили на руската "спецална военна операция" в Украйна, се премахват от репертоара на театъра