В този семейно затрогващ предпразничен ден, обикновено загърбваме житейските неволи и се отдаваме на най-близките до нас хора, за да се усещаме в синхрон със светещите лампички и всеобщите трепети. Но понякога сърцето ни е толкова отдадено на другия, че нищо не би могло да замести празнотата от липсата Му.
И тъй като денят преди Коледа обикновено се свързва с очакването, този разказ е за една малка и фина жена в света на вечно чакащите...
Той ти е обещал, че тази вечер ще се забавлявате безумно... Времето за среща наближава. Няма вчера, няма утре, ти не имитираш любов, защото я чувстваш.
Гримът е силен, а вдъхновението набъбва. Подготвяш се така, както само ти можеш - прецизно, изящно, леко, с едва доловимия усет на жена, която знае какво иска; разтваряш себе си за милувките на предтоящото. Тогава след няколко мига, издължени под формата на часове, настъпва целият процес на увяхване, докато чакаш телефона да звънне. Чакаш. Чакаш…
Тогава би могла да си помислиш за чудовищната смесица от опиянение и пълно разочарование в един и същи безкомпромисно реален и мнооого изтъркан момент. И неочаквано или пък като някакъв естествен ход, по средата на своето его, ти става ясно, че “Time takes too much time” и чисто и просто пред теб изкристализира фразата - The time is now. Така започва одисеята на малката господарка на голямата къща.
Апартаментът улавя прозрачността на залязващото слънце. Той е тих и празен, въпреки знаците за неговата няма обитаемост. В него събираш своя град и разхождаш деликатната си решимост на жена, готова на всичко в името на една френетична и луда нощ.
В контраст, като някаква плавна, ритмична мелодия, се чува потракването на токчета, отеква като ехо този звук покрай стените, извън тях. В тази вечер, закотвена някъде между твърдите обещания за незабравими случки и усещането, че изживяваш нещо, което всъщност е „неговият живот” в римите на всички открити и дръзки до безумие мисли; в това бъдеще, което е съвсем като минало, знаеш твърде добре, че ще облечеш самотата във възможно най-красивите комбинации.
Ще наложиш цензура над своите очаквания и ще се забавляваш победоносно сама със себе си, искрено, в блясъка на своя външен вид. Няма меланхолия, има само почти изразходваното”неизпълнимо”, което вече изхлузва своето”не”.
В ритмичното услие на своето тяло, ще се плъзнеш по сенките във всяка стая, в отражението на огледалото, за да събереш арсенала си от вълнение, възбуда и мъничко примирение и ще спреш, насред времето, за да откриеш онзи много красив и донякъде смътен смисъл на своята изострена женственост.
И това твое женско тяло е някак ефимерно. То е там, на това място и в същото време не е. Някъде навън, то граби от тръпчивите удоволствия на физическите измерения и с наслада открива бурния си смях, таен дълбоко вътре в него.
То се разсъблича, облича разлиства, увива и доизживява започнатото преди часове. А тук, на това място, сменя една след друга кратките си роли, като отпуснати и килнати малко встрани - безмълвни лозунги на многоликата жена. Като сценична треска, без появата на сцената. Като въпросите, зададени в писмо. Или като тротоарна усмивка, нарисувана с тебешир. Ти си femme fatale. Ти си нежна, покорна, понякога смирена. Ти си бурна, силна, емоционална....
Ти си най-вече истинска. Изпълненията ти преливат от усещане за естетика и инстинкт за откровено, зряло превъплъщение в историята на тази вечер. Отгатваш и напасваш гласовете, отвъд тези стаи. Така се-виждаш през погледа на жена, запълнила с въздишки мимолетните образи. В бледите устни, има следи от диалози, под свитите клепачи искрят въпросителни.
Яна Лозева - фотограф
Маринела Закарян - styling
Ирина - модел
