Вдъхновението (Опиянението) на... Мирослава Кацарова

Коледните празници винаги ни носят топлина и вдъхновение. Пренасяме се в семейната приказка, до запалена камина, с чаша червено вино и разбира се, най-близките ни хора.

Всички тези приятни чувства ни отведоха в Пловдив, за да почувстваме уюта на едно прекрасно семейство. Там, приготвила топъл обяд, ни посрещна в дома си джаз изпълнителката Мирослава Кацарова.

Защото тя и семейството й в бащиния й дом са нашето вдъхновение за Коледните празници. Защото още със запознанството ти с Мира, тя запечатва най-силните си качества – чиста душа, топлина и красота. А когато това се крие в един изпълнител, музиката може да го издаде. Но не само. Защото най-естественият начин е да общуваш чрез музика. Или да бъдеш в своята среда, най-блика до теб - вкъщи.

Нашата мисия, в компанията на хубаво вино, и най-милите хора на Муси – съпругът й Танко, с когото е повече от 20 години, първият и единствен мъж в живота й и прекрасната им дъщеричка Божана, е именно да погледнем героинята ни не през музиката, която вече сме убедени , че обожаваме, но и в естествената й най-мила и близка среда. В дома. Преди Коледа. И да разберем какво я вдъхновява.

Мирослава, или Муси, както я наричат близките й хора, а докоснеш ли се до нея, няма начин да не я почувстваш близка. Човек, който е стъпил здраво на земята и знае своите приоритети.

МК: Аз цял живот съм знаела какво искам. И естествено, съм имала и своите лични съмнения и въпроси – да бъдеш или да имаш. И разбрах, че са хубави и двете неща.
Ако може да се извисиш духовно и едновременно с това да се развиеш и материално . Да си позволиш красив живот, пътешествия, все неща зависими от материалното ... Сега човек е принуден да прави много компромиси, а аз, Слава Богу, усетих мяра в себе си и се опитвам да не я прекрачвам. Но е много сложно! Това е мяра, която минава винаги под лек въпрос. Ти никога не си я достигнал напълно, винаги имаш съмнения.

VS: А как разбираш, че си я постигнал?
МК: Когато я имаш и се усещаш, че не си се обезобразил, не си прекрачил всичко онова, на което си държал. Човек прави избори, но ако имаш възможността да не правиш компромис, да не избереш нещо за сметка на това да бъдеш верен на принципите си , на вижданията си, на естетиката си, на философията си, на морала си, и когато това се оценя и струва пари е много хубаво.
За мен в България няма много възможности да се живее от музика, особено от тази , на която аз съм се посветила . Тя не е мода , не е някакво повърхностно забавление , не е масова . Това е моята борба - и когато пея и когато се подготвям за предаванията си по Джаз ФМ радио и избирам музиката за тях .
Винаги съм вървяла по трудния път. Виждам, че славата и популярността са много лесно достъпни неща в момента. Трудно е да бъдеш методичен и верен на себе си. Не искам да се харесам на всички ,а да говоря на един кръг от хора близки по дух . За мен е важно този кръг да се разширява. Славата не ме интересува. Тя е измамно нещо. Предпочитам да общувам с хората по естествен път.

VS: Какво те мотивира и вдъхновява? Освен семейството ти.
МК: При мен няма вдъхновение от този еуфоричен вид... аз не съм еуфоричен човек. В този смисъл, вдъхновението за мен не е „Ох, сега изпадам в някаква еуфория и пиша музика”. Тези неща са плод на натрупвания, на съзнателни търсения... Искало ми се е да съм написала поеми на Томас Елиът, което само по себе си е абсурдно, защото той е гений. Иска ми се да съм изпяла и измислила неща като последния албум на Касандра Уилсън, например. Това са нови мотиви, откриваш нови пространства, дори самия себе си, по този начин. Но не са еуфорични вдъхновения. Защото това са неща, с които дълбоко се идентифицираш и разбираш, че част от тях живеят в теб.

VS: Ти си пишеш текстовете. Кога написа последната „Летни улици”?
МК: Когато имах вече готова тема и моят близък приятел и чудесен музикант Еко ми каза – трябва да я запишем тази песен.

VS: Това ли беше първоначалната идея – „Летни улици” да излезе през есента?
МК: Не. Тя беше готова преди много време, но имаше един период поради обстоятелства, когато не желаехме да правим нищо. И сега се получи много приятна музика за това време. Съвпаднаха нещата. За мен няма абсолютно никакво значение, когато пееш за лятото. То е метафора на най-хубавия летен живот. На цялото щастие на света. Изобщо онова хубаво нещо, което ти се случва през живота е лято. Както и същевременно може да бъде много нещастен сезон. Зимата може”да имаш сняг в обувките”, както пее Майкъл Франкс, но да се чувстваш лятно – леко, безметежно. Няма логика на сезоните, когато музиката е намесена.

VS: В този смисъл, какво поражда в теб Коледа?
МК: Това е много личен, семеен празник, такъв който се обръщаш към себе си, към хората, които обичаш, към приятелите си. Събираме се, говорим си - вкъщи готвим, пием вино, спят всички у дома. На другия ден сме пак заедно. Това е и Коледа за мен.
Имам много широк кръг от близки. Не само роднини, защото роднинството не е по кръв. Аз се гордея с приятелите си и мога само да благодаря на Господ, че ме е срещнал с едни много добри хора. Винаги е прекрасно с тях. Те са гурмани – харесват хубавата храна, харесват хубавото вино. Обичат живота и всички негови знаци. И са страшни ерудити. Те наблюдават света около себе си.

VS: Пееш ли тогава?
МК: Не. Никога не пея по този начин. Това са принципи, които не съм дефинирала ясно, но мисля, че животът ми е много нормален и спокоен с тях и не е нужно изобщо да пея. Ние се разбираме с тях без музика. По друг начин се общува.
Присъствието на сцената е свещено действие. Сцената е място, където се случват много магични неща. Ти не можеш до край да си ги обясниш. Не знаеш всичко, което се е случило накрая. Опитваш се да го анализираш, не можеш да го уловиш. Паметта не е достатъчна, не е достатъчно изразно средство, за да може да изкаже всичко, което си преживял и да го разкажеш после. И затова сцената е мястото, където се пее.

VS: Какво си мислиш докато пееш?
МК: Мисля само за музиката. За нищо друго.
Познанството ми с една дама и нейната интересна визия за пеенето ме насочи към изследване на моят собствен глас. Имам много необуздан глас с хубави височини и низини. И ми е ясно, че трябва да го контролирам. Предпочитам по-обраното пеене, не обичам да демонстрирам височини, парадност. Харесвам певецът да прави музка. И благодарение на нея започнах да разбирам много неща за гласа си - имам интересен изразен инструмент. И станах още по-любопитна към това какво може да се прави с глас. И затова мисля. Да улавям детайлите в гласа. Ако се ограничиш и показваш на хората как взимаш не знам какво „ДО”, това те прави плосък, елементарен, повърхностен. Това не е цирк, за да показваш номера. Аз съм много емоционален човек и преживявам текстовете, всяка една дума. И преди всичко пеенето е духовно преживяване . То е състояние подобно на молитвеното.

VS: Спомена Касандра Уилсън – тя ли е твоята музикална икона?
МК: Да , но не само тя. Тя е много близко до инструменталния джаз. Тя ме вдъхновява с нейната свободолюбивост. Определят гласа й като субстенциален и сенчест глас. Тя е една от фигурите, участваща в едно течение в джаза от 80-те години – ем бейс. Спонтанната музика – една музикална тема е разложена. Нейната схема се разпада и се създава нова схема.

VS: Интересно ли ти е да направиш нещо такова?
МК: Да. Много, много рядко съм успявала да го направя на сцената. Ако не се раздвижи, човек омръзва на себе си.

VS: Мирослава, благодарим за опиянението от мили чувства и положителна емоция. Пожелаваме ти топла Коледа и много здраве на теб и семейството ти!