Владимир Каралеев и любовта към Берлин. Дизайнерът в ексклузивно интервю за ViewSofia

Преди броени дни Владимир Каралеев показа своята десета колекция на Берлинската Седмица на модата.

Изчакахме светлините на подиума да угаснат, за да надникнем в ежедневието на българския дизайнер.

Открихме го в ателието му, скрито в невзрачна сграда - жив спомен от комунистическото минало на Източен Берлин - където на спокойствие и чаша чай поговорихме за Nirvana, любовта му към Берлин и предизвикателството да сътвориш перфектния моден спектакъл:

V. S. Поздравления за успешното ревю! Какво те очаква през следващите седмици, ще имаш ли време за почивка?
В. К. Не, за съжаление. Този сезон по принцип е по-къс от летния и работата се застъпва. До края на месеца трябва да изпратя, както моделите от последната лятна, така и новата зимна колекция към Япония, за да пристигнат навреме за Седмицата на модата в Токио. Всичко това по-скоро е свързано с бюрократична работа около подготовката и описването на пратката, но също е доста стресов процес.
След това началото на март започва Парижкото Прет-а-порте, където ще излагам в шоурум. Париж е важен не толкова заради пресата, а най-вече заради купувачите, които се събират, защото всъщност там се продават колекциите. Едва след това ще мога да си позволя почивка.

V. S. Това беше дебютът ти в рамките на официалната програма на Берлинската Седмица на модата (Mercedes-Benz Fashion Week Berlin). Ти си казвал преди, че си настроен по-скоро скептично към концепцията на шатрата, в която се провеждат ревютата. Защо все пак избра да показваш там?
В. К. При представянето на една колекция голямо значение за мен имат не само дрехите, но и контекстът, обстановката, в които се показват. Това оказва влияние върху начина, по който ще бъде възприета работата ти.

Мисля, че в Берлин има толкова много места със силен дух... Преди година и половина например направих ревю в галерията, която се намира срещу моето ателие. Бяхме организирали акустична музика и се получи наистина страхотна атмосфера.

Но във всяко нещо има положителни и отрицателни страни. Шатрата на Бебелплац пък е перфектна от гледна точка на PR, там идват най-важните модни журналисти. Тя е един вид друго измерение – направена е изключително професионално, имаш на разположение най-добрата техника, осветление, специална платформа за фотографите. С това и хората те възприемат по друг начин, гледат на теб по-сериозно. Ако съм имал някакви задръжки, то е главно поради факта, че всичко се случва пред същия декор, по същата пътека, а с това се губи специалната нотка. Все пак сега ми хареса и там да направя ревю. Смятам, че успях да създам собствена атмосфера, а и времево съвпадна перфектно с юбилейната десета колекция.

V. S. Как избра саундтрака за ревюто?
Вл. К. Падна голямо търсене. За мен музиката е много важна, неподходящи хореография и саундтрак могат да сринат цялото шоу. Откакто започнахме работа по колекцията с асистентката ми сигурно сме изслушали стотици часове музика. Бях казал и на приятели да ми изпращат всякакви интересни и нови неща, на които попаднат.

Исках да е инструментал, в който има класически инструмент – по някакъв начин да звучи ново, но същевременно и класически. Първото парче беше „If I had a heart“ на Fever Ray. В него се чува нещо като чело, а един приятел ми помогна да изрежем вокалите. Втората група също съвсем случайно я намерих: BEAK>. Това е страничен проект на единия от членовете на Portishead.

V. S. А третото беше Nirvana - Where did you sleep last night от MTV-Unplugged албума?
Вл. К. Да, всъщност едно време в училище, когато се слушаше Нирвана, никога не съм бил фен. Но докато лежах лятото на плажа, това парче изскочи случайно на MP3-плейъра ми и направо настръхнах като го чух. Настроението и текстът съвпаднаха с моята визия за ревюто. „My girl, where did you sleep last night?“... исках и моите момичета така да изглеждат, с набързо вързани коси, размазания грим, не знаеш от къде идват, накъде отиват, какво са направили...

Беше ме страх как ще реагират хората, но слава Богу имаше само положителни отзиви. Така или иначе моментът с 90-те се завръща, спомням си Кърт Кобейн с една развлечена жилетка. При мен също имаше подобни пуловери с прекалено дълги ръкави, някак си исках да го включа като мини тема, без да правя голяма референция, а просто като усещане...

Входът към ателието на Каралеев

V. S. Контрастът между обстановката в шатрата и тук в ателието е наистина огромен. Кое е твоето място, до шивашката кукла, работейки върху дрехата или на подиума, когато получаваш овациите за свършената работа?
Вл. К. О не, това за мен е най-ужасният момент (смее се). Разбира се, всеки иска да види лицето зад идеята, но аз се чувствах адски напрегнато на подиума, а и преди самото шоу. Най-добре се чувствам, когато започвам да избирам платовете и да изработвам дрехата, това са истинските моменти, които си заслужават. Те обаче са може би 5% от целия процес, останалото е организация, работа с медиите и т.н.

Ателието отвътре

V. S. Като спомена по-голямото внимание, което получаваш в шатрата, на ревюто ти присъства Margareta van den Bosch – творческият директор на H&M, която според блога на немския Воуг е била силно впечатлена от техниката ти на работа.
Вл. К. Да, действително е присъствала. Аз също разбрах от Леа - журналистката от Воуг, че Ван ден Бош много е харесала шоуто, но лично аз не съм разговарял с нея.

V. S. В този ред на мисли, можеш ли да си представиш един ден да работиш заедно с H&M? Знаем, колаборациите с дизайнери са много актуални.
Вл. К. Да получиш похвала от творческия директор на H&M е голям комплимент, тя е доста влиятелна личност в модния свят... Но истината е, че имам много задръжки към начина им на работа и всъщност аз никога не влизам в H&M.

V. S. От естетична или етична гледна точка?
Вл. К. Имам предвид етичната. Естетичната страна не ме интересува, дрехите им са по някакъв начин модерни и актуални. Става въпрос за начина, по който произвеждат, за нископлатената работна ръка в Бангладеш, за хилядите декари памучни плантации, заляти с пестициди... това са много важни за мен теми. Затова не мисля, че бих работил с H&M, за колкото и пари да става въпрос.

V. S. На ревюто ти присъстваха и много модни блогъри - момичетата от най-популярния немскоезичен блог Les Mads, Мери от Берлинския стрийт стайл блог Stil in Berlin. Тя дори е снимала твой каталог. Какво е отношението ти към блогърите? Смяташ ли, че те допринесоха за успеха ти?
Вл. К. Да, разбира се. Вече не е както преди, един затворен кръг от избрани хора да влязат да видят шоуто и да напишат след 2-3 седмици нещо. Вече всички могат да изразят мнение и според мен в Берлин има доста хора, които наистина разбират и пишат качествено. Модата се върти ужасно бързо, а това изисква и бърза реакция, каквато имат блоговете. Комуникацията се получава – аз с тях, те с техните читатели. Така че със сигурност това допринася страшно много за моята популярност.

V. S. Конкретно за колекцията: в актуалната есен/зима 2011 открихме много вече познати елементи, ясно си личи продължението на предишната ти работа. Какво обаче е новото, развитието от последната колекция насам?
Вл. К. Като цяло формите не бяха толкова абстрактни. Преди това никога не съм се занимавал толкова много с класически детайли като яки, колани или ръкави. Исках по някакъв начин да постигна нещо като дежа вю, в първия момент виждаш едно класическо палто или сако, чиято яка обаче постепенно преминава в колан, тоест исках да има детайли, които са деплацирани. От тук и името на колекцията - „Принципи на безредието“ ...ред, безредие, как да пренаредиш това безредие, така че да се получи някаква нова композиция, това е, което ме интересуваше.

За първи път работя наистина с ръкави. В миналите колекции никога не съм слагал допълнителна кройка за ръкав. Винаги така съм работил, че той просто се получаваше от същото парче плат, от което се правеше и цялата дреха.

Колекция есен/зима 2011/2012 събрана на една закачалка

V. S. Все още ли работиш без да използваш кройки, директно на шивашката кукла?
Вл. К. И да и не. В тази колекция аз използвам една основна кройка, която при почти всички неща се повтаря. Тя е много голяма и на куклата всъщност започвам да я повдигам, да я драпирам, да я режа... с две думи, да я пренареждам по нов начин. След това, за да си улесня работата при производството, си правя бележки кое как е свързано и срязано.

V. S. Ти си казвал, че в процеса на работа сам си налагаш правила, един вид ограничения, които ти помагат да намалиш хилядите възможности за направата на конкретна дреха?
Вл. К. Да, това е така, но те са по-скоро само за мен, не са видими в крайния продукт. Примерно решавам, че мога да използвам само 1,20м плат. За колкото стигне, толкова. Освен това се опитвам да си налагам и ограничения върху времето за работа: да кажем, за 4 часа дрехата трябва да е готова. Ако не се е получила, по-добре е да се откажеш, защото иначе става някак си на сила, измъчено.

V. S. Цветовете на последната колекция отново бяха сдържани, използваш само едноцветни материи. Можем ли да очакваме някога от теб колекция, в която има щампи и принтове?
Вл. К. Не знам, не се чувствам толкова комфортно при принтовете, не ме привличат. Харесвам едноцветни неща. За Япония работя с каре, почти всеки модел излиза в кариран вариант, който правя специално за тях. Там винаги трябва да се напасват размерите и пропорциите, японците не носят нищо под коляното, затова всички по-дълги модели се скъсяват.

Прототипите на обувките от актуалната колекция

V. S. За първи път правиш и обувки. Разкажи нещо повече за тях.
Вл. К. Ами стана по случайност. Едно момиче се свърза с мен. Работила е преди това в Милано за Moschino и Bally, и, след като е напуснала, е решила да използва контактите си с обувните фабрики и да започне собствени проекти тук в Берлин. Затова предложи на няколко дизайнера да работи заедно с тях по колекции от обувки. Оказа се страшно професионална и наистина се получи много добре.

Преди това никога не се бях занимавал с дизайн на обувки, много по-различно е от дрехите. Така аз подготвих няколко скици, които тя пък превърна в технически, после избирахме заедно материали, а производството ще бъде в Италия.

Мъжките модели обувки

V. S. А къде се произвеждат дрехите?
Вл. К. Всичко се изработва тук в ателието. Засега двамата с моята асистентка успяваме да се справим сами. А и аз обичам нещата да са под контрол, докато обясня на някой друг как да го направи, ще го свърша сам. Всеки отделен екземпляр се изработва на ръка и се пробва на куклата, при всеки процесът на шиене се започва от нула.

Последния път, когато бях в София, се срещнах с няколко шивашки ателиета, за да видя дали ще можем да работим заедно, но нямах време да доразвия контакта. Мисля обаче да започна да прехвърлям някои по-прости задачи, като плетива примерно, на външни изпълнители.

V. S. Ти продаваш в Германия, Япония, а вече и в Италия. Не те открихме обаче никъде в България?
Вл. К.Не, за съжаление от България още никой не е проявил интерес. При първата ми колекция имах контакт с един магазин в София, но нещата не се доразвиха. Може би за тях тогава просто не бях име, защото все пак продаваха доста големи марки. Но виждам, че вече има клиентела, което ме изненада много приятно последния път. В София има няколко магазина, които предлагат по-различна естетика. Разбрах, че е имало и временен бутик на Comme des Garçons... В тази насока бих работил и аз, вече дори говорих с мои познати от София за възможността да направим pop-up магазин. Определено бих се радвал много да бъда представен в България.

V. S. Когато реши, че искаш да учиш и да се занимаваш с мода, беше ли ти ясно, че това трябва да се случи извън България?
Вл. К. Да, без нотка на колебание. Когато завърших гиманазия края на 90-те, не виждах друга алтернатива. Първо, тогава нямаше публика, ние бяхме няколко човека, които ходехме по рейв партита и имахме амбицията да правим нещо по-различно, иначе нищо не се случваше.

Модните списания идваха с няколко месеца закъснение. Единственото, от което съм се учил като по учебник, беше списание Егоист. Тогава там работеха Емилиан Събев и Мариета Ценова. Знам, че бяха учили в чужбина и правеха страхотни неща. За първи път те взеха да пишат за Comme des Garçons, за Ямамото. Спомням си, че не можех да спя от вълнение, когато прочетох статията. В тези години модата в България беше най-вече практична, на неин фон всичко, което се случваше паралелно – белгийските, японските дизайнери – изглеждаше далечно и абстрактно. Липсваше разбиране, а нямаше и от къде да дойде.

V. S. Но защо Берлин? Той няма непременно имиджа на моден център?
Вл. К. Тогава бяхме на друга вълна. Беше времето на техното, рейва и Берлин естествено беше най-доброто, което можеше да ми се случи. Тук имаше страшно развита ъндърграунд-сцена. Всички сравняваха Берлин с Ню Йорк от средата на 70-те – с разбити мазета и складове, в които се организират нелегални партита. Всъщност това ме привлече най-много. А все пак имаше и три училища за мода… Макар че по онова време модата далеч не беше на толкова високо ниво. Правеха се много тениски с принтове, абсолютно импровизирани неща, но пък във въздуха витаеше страхотна енергия.

През последните години всичко се разви и комерсиализира, без да го казвам в лошия смисъл. Самата Община откри потенциала на града. Берлин не е Париж или Лондон, той е грозен и точно поради това изключително интересен. Не е класическото място, където ще снимаш статуи и дворци, но срещата на Изтока със Запада създава неповторимата му естетика. Постоянно изникват нови клубове, галерии, които след 2-3 месеца отново изчезват. Това непрекъснато движение на хора ти дава нови идеи и те тласка напред. Затова и Берлин в момента има страхотен имидж. И макар че по отношение на модата не може да се сравнява с Париж, за това му липсва най-малко дългогодишната традиция, на локално ниво се случват все повече неща.

V. S. Възприемаш ли работата си като тясно свързана с Берлин?
Вл. К. Да, разбира се. За мен Берлин е перфектното място. Вече 10 години той ми дава свободата да работя безгрижно, какво по-хубаво от това. Тук мога да си позволя ателие, жилище, не трябва да работя на още две места, за да преживявам. Тази свобода би ми липсвала другаде... Аз така или иначе показвам в Париж или Токио, в днешно време комуникациите са толкова развити, че няма значение къде се намираш.

V. S. Би ли искал някой ден да живееш и работиш на друго място?
Вл. К. Ако не се стекат така обстоятелства, по-скоро не. Пътувам много и да, градовете, които виждам, ми харесват, но винаги адски се радвам да се върна. Тук се чувствам у дома, може би просто, защото съм вече 10 години в Берлин и приятелите ми са тук.

Не виждам смисъл да пожертвам всичко това, само и само за да съм в някакъв голям град, на който може би отдавна му е минала славата, заради някаква кариера... Което съм изградил в Берлин, ми е достатъчно. Мисля, че нещата се развиват от само себе си, бавно, но напред и нагоре...