Следва

Йепе Рубинг - Холандското чудо, което създаде шахбокса и редовно предизвиква задръствания в Берлин и Токио

Мъже в черно: Татуистът Емил и картините му с игла и мастило

Никога не пропускаш да погледаш още малко татуираните им тела. Колкото и да събличат от дрехите си...

Други преди 12 години

Никога не пропускаш да погледаш още малко татуираните им тела. Колкото и да събличат от дрехите си, винаги крият по някой нов образ, символ или име на любима в ръкава си. Тръгват от една хрумка, правят го заради определени принципи или просто са влюбени в идеята, че да нарисуваш тялото си по свой образ и подобие е висша форма на свобода. Те са мъже в черно.

И са ни интересни не само защото е много секси да си татуиран от горе до долу, а защото зад триглавия дракон, ангела или гигантските заплетени символи се крият лични преживявания, истории за смутни времена и какви ли не щуротии. Представяме ти новата ни поредица интервюта, а ето го и стартовият ни гост:

Емил е татуист, при това един от първите в София. Признат е за занаята си, и, разбира се, самият той е татуиран. Отиваме до студиото му на Парчевич 55, за да го попитаме за работата му и за рисунките по собственото му тяло.

Понеделник сутрин е, 10 часа. В просторното студио е още тъмно, вратата е заключена. Но Емо е вътре - чисти и слуша техно. Още не е приключил и на вратата се появяват първите клиенти за тази седмица: двойка поуплашени млади хора. Не смеят да влязат. „Там ли ще седите?!” – скастря ги Емо отвътре.

Те влизат. Решили са всеки от двамата да си татуира името на другия: Яница и Пабло, на арабски. Надписите ще бъдат отзад на врата. Яница си признава, че умира от страх.

Емил ги кани в студиото – широка стая с черна кожена кушетка в единия край. Всеки от двамата ще трябва да легне там, за да разбере какво значи да изпишеш нечие име върху кожата си, завинаги.

Пабло и Яница сядат на пейката за чакащи, далеч от черната кушетка, а Емил най-изненадващо пуска класическа музика – пълен оркестър свири някаква симфония. Той не бърза. Може би затова толкова хора му позволяват да забива игли в кожата им – Емил усеща клиентите си, навива ги, ако трябва, успокоява ги, ако имат нужда.

Яница обяснява, че двамата искат да напишат имената си с арабски букви. Носи снимки. „И що на арабски?” – пита Емо. „Така изглежда много красиво” – опитва да се защити Яница, но вече е ясно, че е на път да се откаже. Емо е взел лист хартия и пише Яница и Пабло на български. Буквите му са остри, готически, с много завъртулки. Това ще бъдат татуировките на живота им.

Емо оставя двамата да помислят, тоест да свикнат с решението, а ние пристъпваме към интервюто. Питам го за татуировките по собственото му тяло и той веднага казва, че не си ги харесва. Правени са, когато в България това е било новост, майстори не е имало, а Емо още се е учел.

Абстрактни фигури в черно и червено покриват ръцете и единия крак на Емо. А на глезена на „голия” му крак е най-специалната татуировка – сърчице, нарисувано от малката му дъщеря. Той разказва подробно.

ViewSofia: И защо не си харесваш твоите татуировки?
Емо:
Бях в Сърбия на един фестивал миналата година. Спечелихме първо място там – награждаваха моя модел. И един човек ми вика: „Абе сите майстори имате мнооого гадни татуировки!” Така е винаги.

V. S. Как е било, когато си започвал да се занимаваш с това? Ранните 90 години е било сигурно?
Е:
Аз 93-а отворих студио, значи почнал съм 92-а, дори 91-ва. Сега вече са други нещата, има интернет, можеш да отвориш, има уроци, студиа - можеш да отидеш, да питаш, ще ти обяснят. Тогава… абе трудна работа.

V. S. Как си се запалил толкова рано – не е имало в България изобщо такава мода…
Е:
Ами мода не е имало, ама то не пречи да виждаш. Като съм ходил на морето с мама и тате, съм виждал разни такива. Харесваше ми. Стори ми се… много тарикатско (смее се).

V. S. Първо се татуира ти или първо започна да правиш татуировки?
Е:
А, първо се татуирах, разбира се! За да станеш татуист, се искат 5 години работа, иначе са глупости това, да си мислиш, че си някакъв. Първо си купих машина от Америка. Цяла нощ съм я гледал така, не смеех да я пипна. Нямах идея как се сглобява дори. Изглеждаше много красиво – надписана със златни букви…. Приятели от квартала, като разбраха, че имам машина, ме караха да им правя някакви неща. Аз си мислех, че мога – пък и те бяха доволни. Сега вече ако ги видиш, ще си кажеш: е*ати, не става това.



V. S. Коя беше най-първата татуировка, която направи, спомняш ли си?
Е:
О, дори не помня вече. На някой познат е било. Може и на мен да е било, де да знам.
Отначало хората не искаха кой знае какво. Бяха доволни ако им направя нотичка, някакво мъничко сърчице. Това си бяха елементарни работи. Ако искаха нещо сложно – портрет на майка си, да речем – нямаше да се справя тогава.

V. S. Ти ли си бил първият татуист в София? Колко сте били в началото?
Е:
Имаше едно момче преди мен. Аз исках да съм първи. Но разбрах, че всеки трябва да си намери ниша.

V. S. В началото татуировките са били малки – после ли дойдоха „ръкавите”?
Е:
Да. В началото момчетата искаха на рамото нещо. Помня, че първата по-голяма татуировка, която направих, е един Джокер, с червен нос. Направих го със светлосянка, много се старах. Скоро го виждах, преди 2-3 години – добре беше.


Някои от най-добрите произведения на Емил върху ръце на клиенти

V. S. Има ли мода при татуировките?
Е:
Да, има, колкото и да е странно - нали татуто е завинаги. Всички тия течения са, как да кажа, нестабилни, а татуто остава.
Имаше една голяма вълна, първия знак на глобализацията в България, когато всички започнаха да ровят в интернет и да търсят татуировки на футболисти и такива други глупендери – всички си напраскаха футболисти. Даже веднъж ми се е случвало да ми носят – не се смей, сериозно е – реклама на автомобил, от списание. И нещо пише отстрани с китайски йероглифи – със сигурност нещо за колата, разбираш ли, едва ли значи „аз съм безсмъртен”.

V. S. И направи ли я тая татуировка?
Е:
Направих я. Обяснявах им, обяснявах, спорихме…

V. S. Свързани ли са татуировките с други културни движения – скейт, метъл?
Е:
Има такива хора, но изобщо не са ядрото на това нещо. Виждал съм татуирани метъли, да, но това не значи, че щото е метъл, има татуировки.



V. S. Имаш ли свой собствен стил в рисунките?
Е:
Не, за стил не може да се говори. Правил съм всичко. Трябва просто много да рисуваш и да имаш и малко познания по история на изкуството. Рисунките не са чак толкова мои - окей, рисувам по някакъв начин, но си давам сметка, че всичко това съм го видял още като малък. Бях на изложба на един гръцки художник, Михаил Гарудис - ходихме с баща ми. Бил съм на 14 години. Гарудис рисува едни скулптури от камък, напукани. Много ги харесах.

Преди две години Гарудис пак имаше изложба тук. Аз минахвах по Стамболийски – не знам защо, никога не минавам по Стамболийски – и случайно носех неговия албум от 82-а. Имах среща с някакъв тип, носех албума да покажа как мога да направя някои неща. Минавам и в галерия „Средец” виждам – пуф - изложба на Гарудис. Егати. А Гарудис седи там, чете вестник, пие кафе. Това е велик художник - много ми е повлиял.

Взех му автограф, и тогава се сетих и казах – имам още едно нещо, дали може и него да подпишете? Вадя книжката от раницата – леко поолющена, все пак е от 20 години. Той много се зарадва – уау, ти го пазиш толкова време!

Гарудис е учил в България, тук е завършил. Има негово пано в Дома на киното - като се качиш по стълбите, преди да влезеш, там виси, обърни се и ще го видиш.

V. S. Каква татуировка би искал да направиш най-много?
Е:
Ами честно казано всичко съм правил. Искам да направя на някого портрет на майка му – всъщност правил съм го това. Печелил съм награда с портрет – такива обичам, детайлни и реалистични. Много обичам каменни неща, страшно много.

V. S. От татуировките по теб коя ти е любимата?
Е:
Нито една.



V. S. Коя последно си прави?
Е:
На крака. За да скрия едни работи отдолу. Закрих ги и съм много щастлив от това (смее се). А това (сочи към другия си глезен) дъщеря ми го прави.

V. S. Тя на колко е години?
Е:
На четири и половина. Много искаше да ми прави татуировка.

V. S. И тя ли ще стане татуист?
Е:
Да, тя ме пита: Аз като порасна, нали ще работя в студиото? Иска да е в моето студио. Казва ми: Нали сме приятели?

V. S. А друга татуировка правила ли е освен тази?
Е:
Не, не е още. Това е първата. Дори скоро гледаше и ми казваше: тати, тука малко трябва да го поправим. Цветът вътре се прави с друг тип игла, тя е по-дебела вече - а нейната ръчичка е слаба и не може да задържи машината. С по-голямата игла трябва да се натисне повече, а тя още не успява. Затова се е обелило малко. Но като порасне, ще го направи.
Двете с по-малката ми дъщеря идват тука в студиото и рисуват, рисуват. Изложба ми правиха - сега ще ти покажа (Емил сваля две рисунки от стената). Това е на малката, тя е на 3 години. А това е голямата, тя рисува майка си и сестра си. Учи се да пише вече и е написала отгоре имената: Мина и Драга. А пък тука се е учила да прави рози. Доста е добре. За 5-годишно дете е много добре.



V. S. Би ли си направил още някоя татуировка сега?
Е:
Ще си направя, как няма да си направя.
V. S. Къде, имаш ли план?
Е:
Имам.

Като се връщаме следобед за снимки, Яница – момичето от сутринта – тъкмо става от черната кушетка, напълно готова. Преодоляла е страха, а татуировките й са прекрасни. Когато влизаме, Емо тъкмо покрива новата рисунка с прозрачно фолио и й обяснява с какъв мехлем да се маже, докато зарасне кожата. Преди да приключим, вече идва следващият клиент – мъж на средна възраст, решен да си направи портрет на жена си. Носи снимки – жената е симпатична, медноруса и къдрава.

Този понеделник беше денят на влюбените двойки. Оказа се, че татуировките не винаги са страшни, но може да са много лични - най-хубавите се правят за или заради близък човек. След няколко часа в студиото журналистката и фотографът се решиха да си направят по една, някой ден.
А ти очаквай от нас още истории за татуирани мъже.
 

More from View Sofia

More Други