Тя се казва Галя Йотова и е автор на едни от най-красивите фотографии, украсявали корицата на списание “Една седмица в София”.

Галя толкова добре познава града, толкова силно се е превърнала в част от него, че в момента се е заела с един нов проект, който сигурни сме - ще ни разкрие една по-различна София, по-романтична, на моменти по-самотна, отколкото я познаваме; вярваме – ще видим София като град с детайли и неоспорим чар.

След броени дни ще бъде издадена книга албум, която Галя подготвя заедно с изкуствоведа Светла Петкова. И дни преди празника на София на 17 септември поканихме Галя да ни разкаже повече за книгата, за любимите места в столицата ни и за удоволствието от гледането в специално интервю.

V. S. Какво точно представлява книгата албум, която подготвяш за София?
Г. Й. Работното й заглавие е “Софийски истории в кадър”. В момента сме на финалната права – книгата трябва да излезе за Деня на София, може би малко преди 17 септември. Изданието ще бъде цветно и ще се постараем да бъде интригуващо. Освен снимки в него има и кратки текстове. Идеята не е това да е книга–гид за София. Почти не се занимаваме със сгради и места, които са общоизвестни и лесноразпознаваеми. Моят поглед е към една по-интимна, по-лична София, така, както съм я открила за себе си. Дали тази София ще се припокрие с представата на читателя – това никой не може да каже, но ще му даде шанс да види по нов начин нещо, което вече познава или е минавал покрай него. Някои от текстовете и снимките вече са се появявали в “Една седмица в София”, като сега са леко редактирани и променени за целите на книгата. И в снимките, и в текстовете подхождам лично, едва ли не разказвам една моя любовна история със София.


Галя Йотова

Какво е усещането ти за София?
Аз се чувствам уютно тук. В никой друг град не съм се чувствала така. Може би защото съм фотограф и вкарвам едно нещо в кадър, а другото изчезва, не го виждам. София много се промени. Има места в самия център до голяма, шумна, цивилизована улица с реклами, а на няколко метра от нея можеш да попаднеш в съвсем друг свят, където е много по-тихо, спокойно, зелено. Може да видиш хора и места, които са все едно от някой друг век. Това е чарът на големите градове.

В София съм по-любопитна, отколкото на други места. По-любопитна съм към неща, които не се забелязват от пръв поглед, имам повече смелост да вляза в затворени дворове, по-често ми се иска да мина през една врата и да видя какво има оттатък. В София се чувствам като част от града. Понякога, когато се налага да снимам улици, по които никога не съм минавала или съм го правила, но сега трябва да открия нещо любопитно, тогава имам усещането, че сме аз и градът и никой друг. На почти всички мои снимки няма хора. Когато ходя да снимам, несъзнателно избирам дни и часове, когато знам, че няма да има наплив от хора там. Сега си давам сметка, че това е така, за да остана насаме с този град, за да може той нещо да ми каже.


Покривът на Театъра на българската армия

Кои са любимите ти места в София?
Моите любими улици са “Аксаков”, “Славянска”... Изненадват ме улиците, които са от долната страна на “Дондуков” – към булевард “Сливница”. Там е Стара София. Много често съм имала предубеждение към този район и много пъти съм се изненадвала. Защото, ако там видиш стара къща с подновена дограма и хубава фасада, само на няколко метра по-натам можеш да откриеш почти същата къща, от същото време, която е изтърбушена, с изгорели прозорци, вътре са разхвърляни боклуци. Аз не винаги виждам хората, които обитават тези места, но се опитвам да си представя как те съжителстват помежду си. Покрай по-новите рубрики, които трябваше да правя за “Една седмица в София”, проучих истории за Стара София. Те са безкрайно любопитни – връщат те 70, 80, 100 години назад. Покрай това научавам много неща. Разбирам, че и тогава, и сега хората са същите, вълнуват се от едни и същи неща – дали музиката е различна, дали стилът е друг – това няма значение. Много е странно – същите емоции, пък времената са различни.


Изоставена сграда в София

И все пак в твоята работа ти снимаш и хора - правиш портрети, заговаряш ги на улицата. Как успяваш да ги накараш да ти се доверят?
Според мен тайната е да бъдеш откровен. Казвам коя съм и какво искам от тях. По някакъв начин това действа обезоръжаващо. Имала съм какви ли не невероятни истории. Преди снимах за една рубрика “Виж как се прави”. Обикаляхме не само в София, но и в различни градове и села. Случвало ми се е да знам за някой, който в някакво си село прави нещо, а аз разполагам само с името на човека. Не знам нито къде живее, нищо конкретно. Естествено – отиваш, питаш... Веднъж отивам пред къщата на един такъв човек, той отваря вратата, аз тръгвам да се представям, а той ми казва: “Добре, добре. Спокойно! Ела сега тука. Дай да седнем, да се почерпим и после ще ми кажеш защо си дошла.” Моментално ме прие. Този човек, за който разказвам, беше бъчвар от едно село до Карлово. Така стана, че се наложи няколко пъти да ходим до там, за да си завърша снимките, защото той не може да ми демонстрира за два часа как се прави бъчва. Има процес, който се развива във времето.



Чувала съм, например, че не снимаш, когато си в компанията на приятели. Защо?
За мен снимането е самотна дейност. Аз не мога да си деля вниманието между някой и това да снимам. Много пъти, ако забележа нещо, предпочитам да го запомня и да се върна някой друг ден, за да го снимам, но да бъда сама.

От колко време снимаш и как се запали по фотографията?
При мен апетитът дойде с яденето. Колкото повече снимах, толкова по-интересно ми ставаше, и любопитно, и жадно. Аз по-скоро свързвам снимането с удоволствието от гледането. Обичам да гледам, да наблюдавам и фотографията ми помага в тази воайорска дейност. На едно място бях прочела какво означава думата “скопофилия”. Това е да получаваш нещо като перверзно удоволствие от гледането и аз реших, че страдам от “благородна скопофилия”.