За Елена Алексиева писането е преди всичко начин на живот. Нищо, че е икономист по образование. През 2006 година печели наградата Хеликон за сборника с разкази „Читателска група 31”. Следва книгата с разкази по библейски сюжети „Кой”. Това е достатъчно, за да я превърне в най-четения съвременен автор у нас. Тези дни излезе и романът й "Рицарят, Дяволът, Смъртта" в поредицата Съвременна европейска проза на издателство Колибри.
И ние, разбира се, не пропуснахме да я попитаме за всичко това...
V. S. Вие сте икономист по професия, завършили сте МИО в УНСС. Днес можехте да бъдете дипломат и да живеете някъде в чужбина... Тази съдба не звучи ли по-добре от съдбата на съвременен писател в България?
Е. А. Тази работа с дипломацията не става толкова лесно, а и не би трябвало да е така. Вярно е, че бих могла да имам различна професия от сегашната си, включително и в сферата на бизнеса – мислила съм за това.
Винаги съм била наясно с възможността за различните видове избор, които съм могла да направя.
Още повече, че съдбата на младите писатели, особено в култури с т.нар. „малки езици”, които трудно могат да те изстрелят на големия, световен книжен пазар, не е особено лесна.
Но отвъд чисто рационалните мотиви има и други, които понякога са с по-голяма тежест.
Например, съзнанието за определено призвание, за определен талант, който решаваш да превърнеш в свой начин на живот и да работиш за него, тъй като е най-скъпото, което имаш.
От такава гледна точка реализацията в никое поприще не е лесна и безпроблемна. Смятам обаче, че вече съм успяла донякъде да превърна литературата в свой начин на живот, наясно съм с всички плюсове и минуси, които такова решение носи, и до момента не съм съжалила нито за миг.
И едва ли някога ще съжалявам.
V. S. Съществува ли все още тенденцията, че на жените в литературата им е доста по-трудно?
Е. А. Винаги съм се противопоставяла категорично на половото разделение и използването му като оправдание, особено в сферата на литературата. За съжаление, поне в България, то продължава да е натрапливо и актуално.
Смея да твърдя, че ако на някого му е трудно да се реализира в литературата, тази трудност не произтича от половите му белези, а от невъзможности от по-висок и по-неприятен порядък.
Лично при мен трудностите не са по линията на някакво външно осъществяване – т.е. издаване, приемане от страна на читателите, публичност и прочие, - а са по-скоро присъщи на самата писателска професия. Имам предвид непрекъснатите съмнения, неувереността, усвояването на различни литературни умения, отношенията с езика.
Но тези трудности са характерни за работата на всички писатели, независимо на какъв етап от развитието си се намират. И най-вече, независимо от това дали са мъже или жени.
V. S. За разлика от повечето млади автори у нас, вие някак стоите встрани от медийното пространство, а когато се говори за вас, то е някак като за самостоятелно литературно явление. Вие самата усещате ли го?
Е. А. Да, усещам го, нещо повече, то е до голяма степен резултат от личностните ми нагласи, които определят и стратегиите ми като автор.
Тъй като винаги съм била болезнен индивидуалист, а и отрано имах възможността да видя отблизо всевъзможните групички и формирования, битуващи в българската литературна среда, ако щете дори щенията и отношенията, възприети масово в тази среда, желанието да се откъсна от нея дойде някак бързо и естествено.
И не защото тя е непременно лоша, а просто защото не пасва на целите и желанията, които преследвам в писането си, на качеството, към което се стремя, на чистотата и отговорността, които виждам като присъщи на работата на писателя.
V. S. През 2006 вие спечелихте наградата Хеликон за сборника с разкази „Читателска група 31”, издаден от Колибри. В България като че ли не се гледа с много "добро око" на литературните награди раздавани днес. Има ли причина за това недоверие?
Е. А. От литературните награди, при всяко тяхно раздаване, едни са доволни, други – не. Обикновено и двата лагера имат своите аргументи, понякога се разразяват дори ожесточени полемики.
За мен обаче основният проблем е в чисто литературните критерии зад тези награди – съществуват ли такива и достатъчно ясно ли са заявени.
За съжаление нерядко борбите в съответните журита се свеждат до това кой кого харесва, кой на кого е приятел и чии интереси защитава. За да се избегне това, всяка награда трябва да върви с определен набор от конкретни и достатъчно добре оповестени критерии.
Продължавам да вярвам, че тогава, когато се появяват безапелационно стойностни и значими произведения, решенията се вземат далеч по-лесно и категорично.
Освен това е необходимо мнението на читателите да се взема предвид под някаква по-сериозна форма, а не като странична проява - анкета, награда на читателите или друга подобна – която рядко получава подобаващо внимание.
А и винаги, когато има сериозен разнобой между предпочитанията на читателите и тези на журито, трябва да сме нащрек.
Нали уж се борим за същите тези читатели, защо все се опитваме да ги пренебрегнем и да им докажем, че ние, великите специалисти, знаем и разбираме повече от тях? Ако нещата стояха така, литературата досега да се е превърнала в някаква тясна филологическа дисциплина, запазена само за просветените.
V. S. Как следите читателската си аудитория? Имате ли наблюдения върху хората, които ви четат?
Е. А. Не предприемам някакви особени стъпки да следя читателите си, а и не мисля, че е възможно. По-скоро читателските реакции стигат до мен по всякакви неформални пътища – било препредадени от някого, било в писма, било лично, когато, примерно, на някое литературно събитие при мен идва непознат човек и ми казва какво мисли за нещо, което е прочел от мен.
Изключвам тук чисто търговския фактор „продажби”, макар той също да е показателен – а и не мисля, че имам от какво да се оплача в това отношение. Изключвам и критическите отзиви и рецензии, защото те се пишат все пак от професионално занимаващи се с литература хора.
Интересуват ме най-силно онези читатели, които четат за удоволствие, от любов към четенето, от желание чрез книгата да им се случи нещо, което може да се случи само така и по никакъв друг начин.
Те са ми важните, за тях пиша. В моя случай това са най-разнообразни хора – с различни поприща, с различни интереси, от различни възрасти. Особено се радвам, когато разбера, че имам много млади читатели.
Преди да изпратя готов ръкопис в издателството, винаги го давам на поне един-двама свои приятели, които го четат първи и задължително не са литератори. После слушам и обмислям внимателно всичко, което ми кажат.
Правя го не от желание да се съобразя с всеки вкус и книгите ми непременно да се продават добре. А защото без читатели съществуването на автора просто се обезсмисля.
V. S. Последната ви книга, романът „Рицарят, Дяволът, Смъртта” е издадена, отново от Колибри, в поредицата Съвременна европейска проза. Доколкото ни е известно вие сте единственият български автор в тази поредица. Как се случи така?
Е. А. Много просто: моите издатели прочетоха внимателно ръкописа и решиха, че в достатъчна степен отговаря на критериите на тази поредица, така че предложиха да го включат в нея.
Впрочем както „Колибри”, така и читателите на поредицата, искат да видят още български имена в нея. Лично аз се надявам това да стане възможно най-скоро. То би било добър знак за цялата ни нова българска литература.
V. S. Какви са вашите предпочитания от световната литература? Можем ли да говорим за определени влияния?
Е. А. Мисля, че за влияния може да се говори при всеки автор, независимо дали са открито признати, или не. В крайна сметка това е един от добрите начини на писателя да се учи. Аз съм била повлиявана – и продължавам да съм – от различни автори в различни етапи от живота си.
Помня изключителното въздействие, което ми оказа Пруст при първия ми сблъсък с него. Френският философ и писател Морис Бланшо също ми влияеше много силно. Донякъде и Набоков, Греъм Грийн, а през последната година и нещо (откак започнах да го чета повече или по-малко систематично) съм преизпълнена с огромно изумление и почит към южноафриканския Нобелов лауреат Дж. М. Кутси. Има и десетки автори, които харесвам изключително много – било защото са близки до моя начин на възприемане и писане, било защото са твърде различни и интересни. Набързо споменавам някои от последните си „открития”: Майкъл Фейбър, Али Смит, Майкъл Кънингам, Хенинг Манкел, Таряй Весос, Греъм Суифт, Алберт Санчес Пиньол.
V. S. Най-голямото признание за един писател…?
Е. А. Когато някой съвършено непознат читател намери електронния ти адрес и ти напише развълнувано писмо, защото е прочел твоя книга и тя му е въздействала. Представете си колко силен импулс е необходим, особено в днешно време, когато всички се занимаваме с хиляди неща и имаме хиляди отговорности, за да седнеш и да напишеш такова писмо.
Когато ми се случи нещо подобно, знам, че усилията ми не са отишли на вятъра, необходими са и на някого другиго, освен на самата мен, изобщо чувствам, че онова, което съм направила, е имало смисъл.
По-голямо признание и по-голяма радост от тази не мога да си представя.
