Следва

Докъде може да стигне Азис?

Късно следобедно четиво: Откъс от „Кой уби Паломино Молеро?“ на Марио Варгас Льоса

В средата на миналия век малко перуанско селце се превръща в сцена на жестоко убийство. Жертвата е бедно...

Books преди 11 години

„Кой уби Паломино Молеро?“ е едно от най-новите заглавия на издателство "Колибри". Роман с криминална интрига, чрез която Марио Варгас Льоса, един от най-внушителните латиноамерикански творци, умело изгражда представата ни за една дисфункционална обществено-политическа система.

В средата на миналия век малко перуанско селце се превръща в сцена на жестоко убийство. Жертвата е бедно младо момче - метис, новобранец във военновъздушна база. Престъплението е потулено от бюрокрацията, но местните полицейски служители - лейтенант Силва и неговият помощник Литума, са решени да разкрият истината. Следват непредвидими ситуации и обрати, в които са вплетени теории на конспирацията, корупция, болести и изневери, а финалът е смайващ, както подобава на писател от класата на Льоса.

Спряган сред значими латиноамерикански автори като Маркес, Кортасар и Фуентес, перуанецът Льоса е сладкодумен разказвач и ваятел на „ярки образи на съпротива, бунт и поражение на индивида“. Той е и политически активен гражданин - безжалостен критик на порочните структури на властта и привърженик на икономическия либерализъм.

За твоето късно следобедно четиво малко преди края на работния ден ти предлагаме откъс от книгата, от I глава: 

Марио Варгас Льоса „Кой уби Паломино Молеро?“

– Мамка му... – промърмори Литума и усети как му се повдига. – Какво са направили с теб, момче?
Младежът беше обесен и същевременно набучен на стария рожков в такава невероятна поза, че повече наподобяваше чучело или разкривена карнавална кукла, отколкото труп. Преди да го убият или може би след това, го бяха изтезавали с безкрайна жестокост – носът и устата му бяха разкъсани, целият беше покрит със съсирена кръв, отоци, драскотини, изгаряния от цигари, а сякаш това не е било достатъчно, както Литума разбра, бяха се опитали и да го кастрират – тестисите му висяха до средата на бедрата. Беше бос, гол от кръста надолу, а ризата му висеше на парцали. Личеше, че е млад – слаб, мургав и костелив. Сред рояка мухи, които кръжаха около лицето му, проблясваха косите му, черни и къдрави. Козите на хлапето се навъртаха наоколо, ровеха под камъните в пущинака да търсят храна и на Литума му хрумна, че всеки момент ще загризат стъпалата на мъртвеца.

– Кой, мамка ти, е направил това? – избъбри той, потискайки гаденето.

– Отде да знам? – отвърна хлапето. – Защо псувате мен, аз какво съм виновен? Благодарете, че дойдох да ви кажа.

– Не псувам теб, момче – измърмори Литума. – Псувам, защото не мога да повярвам, че на света може да има толкова извратени хора.

Хлапето навярно се бе уплашило до смърт тази сутрин, когато бе минало с козите през пущинака и се бе озовало пред подобна гледка. Беше постъпило като примерен гражданин, това хлапе. Оставило козите да пасат сред камъните край трупа и хукнало към Талара да съобщи в участъка. Биваше си го, защото Талара беше поне на един час път оттам. Литума си спомни изпотеното личице и разтреперания му глас, когато се появи на вратата на участъка.

– Убили са някакъв тип там, по пътя за Лобитос. Ако искате, ще ви заведа, но да тръгваме веднага. Оставих козите сами и може някой да ми ги открадне.

За късмет не му бяха откраднали нито една. Като стигнаха, въпреки потреса, който предизвика у него състоянието на мъртвеца, полицаят забеляза, че момчето преброи козите на пръсти и въздъхна облекчено: „Всичките са.“

– Пресвета Богородице! – възкликна собственикът на таксито зад гърба му. – Но, но... ама че работа!

По пътя хлапето им бе описало горе-долу какво ги очаква, но едно е да си го представиш, а друго – да го видиш и помиришеш. Защото вонеше ужасно. А как иначе, при това слънце, от което черепите и камъните се пукаха. Навярно вече се разлагаше.

– Ще ми помогнете ли да го сваля, дон? – попита Литума.

– Какво да правя... – изръмжа шофьорът и се прекръсти. После плю към рожкова. – Ако ми бяха казали за какво ще служи тоя форд, никога нямаше да го купя. Вие и лейтенантът злоупотребявате с мен, мислите ме за мека Мария.

Дон Херонимо беше единственият собственик на такси в Талара. Старата му таратайка – черна и огромна като катафалка – имаше право да минава когато си поиска, дори през оградата, която отделяше градчето от заградената зона с канцелариите и къщите на американците от „Интернешънъл Петролеум Къмпани“. Лейтенант Силва и Литума използваха таксито винаги когато трябваше да бият път, твърде дълъг за кон или велосипед – единствените транспортни средства, с които разполагаше полицейският участък. Шофьорът всеки път мърмореше и негодуваше – казваше, че заради тях е на загуба, макар че в тези случаи лейтенантът му плащаше бензина...

ИК „Колибри“ планира да издаде още две от най-впечатляващите произведения на Льоса: „Панталеон и посетителките“ (1973) и „Мечтата на келта“ (2010).

Преводът е на Емилия Юлзари, 
цена 13 лв. 
Colibri

More Books