Следва

Джони завинаги

Face to face - Лоран Гарние

DJ-ят, композиторът и продуцентът Лоран Гарние се приема от сънародниците си като "бащата на френската електронна...

Лица преди 16 години

DJ-ят, композиторът и продуцентът Лоран Гарние се приема от сънародниците си като "бащата на френската електронна музика".

Един от най-добрите техномузиканти ръководи успешната продуценската къща F- Communications - резултат от сътрудничеството му с Ерик Моран.

Преди това, разбира се, прави множество успешни концерти извън Франция и повече от 70% продажби, което определено помага за големия успех на лейбъла FCOM.

Днес Гарние прави музика за различни събития – от фешън спектакли, през най-големите клубове в света, до сетове за малко популярни партита.

V. S. Музиката е…?

L. G.
Музиката е животът! Музиката…това са радостните и тъжните моменти, щастието, начин да се изразиш и да можеш да разкажеш своите си истории, а защо не и да покажеш и политическите си виждания… Това е животът всеки ден! Един живот без музика за мен е неприемлив, защото тя изразява наистина всичко – не само радостта и тъгата, а и ужаса и красотата. Това е!

V. S. Кой е първият ви спомен за музика изобщо?

L. G.
Може би музиката на някой филм…. Мисля, че един от първите ми музикални спомени е от едно телевизионно предаване. Имаше го навремето във Франция и се казваше Les dossiers de l’ecrain /Кино документи/.
Беше един път седмично и показваха определен филм, като след него задължително имаше дискусия в студиото, било то за проблематиката на филма, било за режисьора или за нещо друго – понякога, дори политическо…
А музиката беше от един класически композитор на име Гулд и самата тя беше от филм…Мисля, че беше от “Армията на сенките” /L’armee des ombres/. Бях малък, гледах предаването, и тази музика така ме притесняваше и плашеше, че нямаше как да не я запомня.
Даже всеки път, когато сред връстниците ми се говореше за това предаване, някой потреперваше и казваше: “Ау! Музиката!”. Дори наскоро намерих диска на този композитор, пуснах си го и изпитах същото чувство! Затова мисля, че това ми е един от първите спомени за музика от времето, когато бях малък.

V. S. Имате ли истински свободни от музика дни и как минават те?

L. G.
Нямам ден без да слушам музика… Но макар и рядко, има дни, в които не работя, и като всеки нормален човек, който има семейство и деца, правя обичайните неща – отивам в някой ресторант, разхождам се в гората или гледам филм по телевизията… Да, случва се и да живея нормално (смее се).

V. S. А след работна нощ? Спане или…?

L. G.
Спане! След работа искам да спя! Хубаво би било да правя любов, но предпочитам да спя. Въпреки че мъжете не са като жените - колкото са по-уморени, толкова по-възбудени са, понякога…

V. S. Пускал сте дори във Виетнам – къде се връщате с удоволствие през годините – кое е „вашето място”?

L. G.
Япония. Япония. Япония. Това е мястото. Най-вече заради хората. Те невероятни. Обожават музиката!
Можеш да пуснеш салса в техно-клуб и няма да има никакъв проблем. Всички ще танцуват. Стига да е качесветвена музика, няма проблем. Никой няма да дойде да ти направи забележка, да те обиди…Страхотно!

V. S. Композирал сте музиката за няколко модни ревюта на Kenzo? Защо Kenzo и кои са вашите модни марки?

L. G.
Обичам да се обличам с Paul Smith и Йоши Ямамото, що се отнася до мен… А с Кензо нещата се получиха не само защото обичам Япония, а и защото с човека, който дойде да говори с мен тогава и ме помоли да напиша музика за Кензо, се разбирахме чудесно и много си допаднахме… Освен всичко харесвам Кензо и ми е приятно да работя за модни дефилета. Но в един момент усетих, че няма накъде да се развивам повече и спрях с това. Защото при мен винаги е така – ако не напредвам – спирам.

V. S. През 2003 година на ваш сет в Манчестър говорихте за войната в Ирак и правителството на Тони Блеър – зад каква кауза бихте застанали днес?

L. G.
Нещото, което ме шокира най-много, е лошотията у хората. Това обединява много неща, разбира се, и се е превърнало в глобален проблем, но може да бъде и нещо съвсем малко като например вчера вечерта…
Вчера (ден преди да свири в Ялта) пусках в един клуб, където никой не ме познава…в Скопие…Пусках техно, хаус, но в един момент реших да пусна малко дръм енд бейс…
Сигурно е имало хора, на които това не им харесва и за това не съм пускал повече от 15 мин… Все пак 15мин. на фона на 5 часа свирене са си нищо! И един от младежите, които бяха отпред, точно през тези 15 мин. танцуваше така (показва танц с две вдигнати ръце и преобладаващи средни пръсти).
15 минути!!! Може би е било от алкохола, може и от глупост, но ето! Казах си: “Но защо?!? Какво искаш от мен?? Може би очакваш да съм джубокс и да правя каквото искаш?
Аз не съм тук за това. Хората не отиват да слушат даден музикант, за да прави той това, което те искат, а за да им разкаже нещо… И за щастие, той разказва нещо различно от останалите! ”.
Разбираш ли ме сега какво искам да ти кажа? Намирам това за супер-лошотия и то ме нервира до крайност! Мениджъра ми започна да ме успокоява, че публиката е доволна и че всичко е наред, но този човек продължаваше да стои отпред, а тъпанарите стоят винаги отпред…
И тази тъпащина ме влудява. В този случай това е нищо, но то може да доведе до далеч по-лоши неща. Ето защо каузата, зад която бих застанал и бих се борил, е срещу нещата, които мога да произтекат от лошотията.
Срещу хората, които излизат от кожата си заради омраза и срещу нещата, които вършат. Когато беше войната в Косово, Босна, в бивша Югославия написах парче и то беше наистина реакция на всичко, което чувствах като притеснение в този момент. А после, когато Буш започна войната в Ирак, ми се искаше да му кажа “Абе fuck you, man! Fuck you! You only do this for money? Fuck you!” И трябваше да направя нещо! А аз просто пусках дискове и пуснах “Not in my name” на Soul Williams, където има доста сериозна реч срещу войната и веднага след него пуснах парче озаглавено “War” на Едвин Стар. Там се пее “War? What is it for? Absolutely nothing”.
Трябваше да го направя, просто трябваше! Беше идеален момент за това. Защото, колкото и да не си политически ангажиран, просто има моменти, в които трябва да заемеш някаква позиция, а аз имах тогава нужда да го направя. Определено има неща, за които бих се борил.

V. S. А има ли нещо френско, което ти липсва, когато си на път?

L. G.
Абсолютно не! В душата си аз изобщо не съм французин. Не пътувам с този тип усещане за френския идеал и никога не казвам: “Аз съм французин.” Бих казал по-скоро, че съм европеец.
Чувствам се еднакво “у дома” в Берлин или пък в Лондон. Е, в Берлин, разбира се има малко езикова бариера, но си се чувствам у дома.
И смятам за доста ограничено да се потупаш в гърдите и да кажеш: “Аз съм французин.”
Доволен съм, разбира се, да живея във Франция, защото тя е прекрасна страна, но никога не съм се чувствал приет като “у дома” там. Днес дори не съм считан за френски музикант.
Е, разбира се, щастлив съм да съм във френското посолство в момента, но го няма момента с патриотичното чувство за френския бастион, кралство и т.н.
От пътуванията си добивам опит, иначе щях да си работя у дома, през цялото време. Обичам да се срещам с хора, да говоря различни езици, опитвам различни ястия – това ми харесва.

More from View Sofia

More Лица