Това, което знам... с Димитър Стоянович

Влизаме в редакцията на сп. L`Europeo, стъпвайки по стенещото от възрастта си дървено дюшеме на архаичната къща, а на вратата ни посреща усмихнатият и говорещ по телефона Димитър Стоянович.

Отговорният редактор на списанието Дими, както го познават всички, е зодия Водолей, сценарист е на телевизионни предавания и документални поредици, сред тях са "Пътеводител на историческия стопаджия", "Българските събития на ХХ век", "Голямото четене", "Господари на ефира", "Умно село"...

С лаконични жест и гримаса, изразяващи извинение, че видимо не може да се раздвои в разговора си, и подканващи ни към кабинета му, влизамe, вече „заразени” с позитивност. Настаняваме се удобно на канапе, тип диван, покрито с огромни възглавници. Между него и фотьойл в същият стил, е сгушена малка, ниска масичка с типичен арт-безпорядък върху й. А из въздуха, примесен с дифузното осветление на оскъдното октомврийско слънце, пробило през прозорците, се носи аромат на топло кафе.

Димитър след минутка влита с подскок в просторната стая, държейки с едната си ръка телефона, а с другата висока чаша с кафе. Разказва ни, че все още доизкусурявали нещо дребно по приключването на новият брой на списание L’Europeo.

Диктофонът ни засича непредвидено, от което идва и първият ни въпрос към дясната ръка на Любен Дилов.

V. S. Имал ли си някакви предмети, които заради напредването на технологиите са изостанали от съвремието, но поради една или друга причина не искаш да се разделяш с тях?
Д. С. О, да, имам много такива вещи. Часовници, грамофони, писалки, изобщо всякакви подобни неща, които за мен имат сантиментална или някаква семейна стойност.

V. S. Забелязахмe на бюрото ти стар лентов фотоапарат. Използваш ли го все още или отдаваш чест на дигиталните камери?
Д. С. При всяка възможност снимам с него, всъщност имам много фотоапарати и обичам черно-бялата фотография. Кой каквото ще да ми казва, предпочитам филмчето пред пикселите, независимо от резолюциите, и това за мен винаги ще си остане по-добрият избор. Лентите имат милиони зърна, усещане за експозиция, резолюция е различна, всичко е просто перфектно. Същото се отнася и за киното. Освен това с филмчето се учиш на концентрация и мисъл – имаш 24 или 36 кадъра, и знаеш, че това искаш да снимаш и почти нямаш право на грешка. Не е като с картите – цъка, цъка и снимаш хиляда снимки, а накрая всъщност нямаш нито една. И дори не ги и поглеждаш, защото си пренаситен. Докато с филмчето тръпката е друга – проявяваш го, гледаш кадрите през лупа един по един, държи те тръпката кой се е получил, кой не е на фокус, и за всеки от тях имаш съвсем различно усещане.

V. S. Дали пък дигитализацията не ни е направила по-мързеливи и неразсъждаващи?
Д. С. Аз съм страшен враг на модерността именно в техническото й измерение. Дори до 2005-та година работех с пишеща машина. За мен иновациите директно водят до затъпяване! И то – с поколения. Всичко е сдъвкано, твърде лесно и се обезсмисля. Превръщаш се в човек, който си лежи в леглото и всичко му е на една ръка разстояние. И се отказваш да мислиш и да се бориш за каквото и да било, очакваш всичко да ти се поднесе „ей така”. Аз самият понякога страшно се ядосвам на себе си, защото се улавям, че изпадам в подобни ситуации – например, нещо като не ми се случи на момента или както искам, като че очаквам да ми бъде поднесено… Да, безспорно това са страхотни улеснения – компютрите, интернет, телефоните…, и те безкрайно облекчават живота ни. Но дали го правят наистина по-добър във философския смисъл на думата, е съвсем друг въпрос. И според мен отговорът е "Не!". Това са последствия, които не могат, а и не трябва да бъдат спирани, и разбира се, съм много далеч от тази мисъл. Но докъде ще доведат, не се знае.

V. S. Тогава защо си в България, а не някъде "там"?
Д. С. Защото съм българин!

V. S. И какво от това, биха казали някои?!
Д. С. Кой каквото ще да казва! Аз си знам, че съм българин и никога няма да стана швед, да речем. Смятам, че ако човек няма корен - няма нищо. Или поне в израстването ми, моето семейство така ме е възпитало. За мен има един много важен принцип. Като се замислим, има поводи, с които по-скоро бихме се срамували, че сме българи. Но има и безкрайно много други, които да ни карат да бъдем горди от този факт! Така че сам можеш да решиш кое от двете да избереш. Със сигурност обаче по-добре, независимо къде си роден, е да се гордееш с това, което си. Разбира се, не безропотно да се съгласяваш с проблемите и грешките, които носи съответният произход, а да гледаш позитивно на това. Така че за мен по-добрият вариант е да се гордееш с това, което си, и да се опитваш да пребориш и поправяш и недостатъците.

V. S. Това в България не е ли трудно да се случи?
Д. С. Че къде е лесно?

V. S. Не знам, признавам. А добре ли живееш?
Д. С. Тук ще се наложи да стигнем до някакви материални въпроси, които не ме интересуват. Какво значи "добре ли живея"? Да, определено живея добре, така мисля. Ако ме питате дали имам много пари - нямам!

Отговарям съвсем искрено и пламенно! Парите без вътрешен живот, взаимоотношения по между ни и принципи, не означават нищо. Те могат да купят само онова, за което в крайна сметка говорим, че е безсмислено. Да, имам проблеми с бита, сметките, но това не са проблеми. Не трябва да бъдат проблеми!

V. S. А какво за теб е проблем?
Д. С. Когато близък за теб човек не е добре, когато детето ти е болно или има смислени нужди, които не можеш да задоволиш...

V. S. И пак опираме, за съжаление, до материалното!
Д. С. Разбира се. Затова гледам да правя нещата, което умея, за да изкарвам нужните пари. И не мога да съм недоволен по никакъв начин от живота си, защото правя онова, което искам и обичам, а и на всичкото отгоре ми плащат!

V. S. Чудесно, значи! Човек може само благородно да ти завиди.
Д. С. Понякога сам на себе си завиждам за живота си, да ти кажа честно. И ми е писнало от безкрайните оплаквания на хората, които само вият и обвиняват този или онзи за собствените си грешки. Това е една от лошите ни национални черти, според мен. Всички масово мрънкат - предпочитат да говорят за това, което нямат, вместо да осмислят и развиват онова, което могат и имат. И си губят времето по този начин. А животът си тече и минава, затискайки те под един сив облак, а ти непрекъснато си мислиш, че проваляш дните си, съдбата си, че има събития, които ти пречат да влезеш в бялата светлина... Няма такова нещо! То по принцип живеенето е някакво безсмислено мероприятие - да извървиш някакъв си път. Но колкото повече проби правиш и имаш късмет, толкова по-добре! Е, естествено, трябва да си поне малко талантлив и да можеш да направиш това, което разбираш, а не онова, което не можеш. И аз бих искал да съм център-нападател на "Реал Мадрид" и да получавам по 1 млн. на месец, но някак нямам усещането, че мога да играя футбол.

V. S. Тогава защо филията пада "така" - с маслото надолу?
Д. С. Кой казва, че пада "така"? Няма такава линия.

V. S. "Някой си" Мърфи. :)
Д. С. Съжалявам - има хубави, има и лоши дни. :) Другият път филията ще падне иначе. А защо изобщо трябва да пада?! И има ли смисъл да го обсъждаме - по-добре не си изпускай филията. Предотврати проблема в зародиш, до колкото можеш, вместо после да псуваш, когато той отдавна е свършил. Тогава какво значение ще има? Паднала ли е? Паднала е. Така или иначе е за боклука.

V. S. Какво носиш в джобовете си?
Д. С. Общо взето нищо, освен ключове и телефона, защото често го забравям и се връщам по пет пъти обратно. Гледам да натъпча каквото мога в тях, както кучето на Павлов си има такива местенца.

V. S. Очевидно животът ти е динамичен. По колко часа на ден говориш по телефона?
Д. С. Всъщност много малко говоря по телефона и рядко вдигам. Ако в момента не ми се говори, дори и да ми звънне приятел, не отговарям. Не че се крия, винаги връщам на пропуснато обаждане, просто никак не обичам дългите телефонни разговори. Това за мен е тотално губене на време, дрънкане на празни приказки - няма смисъл. Е, ако трябва да свърша работа или уредя среща - това е друго.

V. S. Остава ли ти достатъчно време да се наспиш?
Д. С. Рядко. Това, както и почивката, е голям проблем за мен. Изобщо - откъсването от средата, немисленето за нищо. Сложно е. А и не мисля, че мога много да си почивам - не, че съм невротик, но много време съм работил всеки ден без отмора в правене на нещо. Винаги съчетавам отдиха с вършене на някаква работа, иначе ми е безсмислено и не знам какво да правя.

V. S. А как се забавляваш?
Д. С. От дълги години този въпрос е сведен до много тесен приятелски кръг. Те нещата с почивката и купона се препокриват, защото и в двата случая става дума за най-близките ми. В даден момент от живота е много важно да се изчистиш от безсмисленото обкръжение, от тези лутания на ранната младост. Да, тогава имаш нескрита необходимост да си интересен, забавен, дори известен в някаква степен - всеки е имал моменти на подобни глупави състояния. Отдавна тези неща съм ги изхвърлил в боклука и сега за мен е важно кой наистина ми е приятел, с кого имам диалог и ми е приятно да бъда. Не знам дали това не говори за социопатия от медицинска гледна точка, но от човешка може би - да. Напоследък съм станал труден за комуникация на лично ниво, хлопнал съм кепенците.

V. S. Какво трябва да има в главата си един сценарист? А и може би - какво му липсва... :)
Д. С. Със сигурност трябва да има някакъв акъл. То пък какво значи "сценарист"?! Човек, който пише. Писането е самотно шизофренно занимание, това е. Пряко сили поне малко трябва да си не наред, за да се занимаваш с това. Аз спрях да пиша подобни неща и сега се зареждам от материалите, които правя за списанието. А иначе - какво да ми липсва?!

V. S. Късметлия ли си?
Д. С. Мисля, че да, поради много причини. Както се казва - добър е Господ към мен.

V. S. Как Му се отплащаш?
Д. С. Егати философският въпрос! Не знам как! Поне опитвам да бъда добър човек - да не лъжа, да не крада и достойно да вървя по пътя си. Ако тази е отплатата в божествения смисъл, значи - да. Някой ден ще разбера.

V. S. Мислиш ли, че можеш да усещаш хората?
Д. С. Да, определено. Често обаче и се лъжа. Това, че усещам, не значи непременно, че съм ги почувствал правилно. Всеки човек долавя импулси, стига да не е пълен идиот! След дълги години усилени комуникации с различни хора, все ще разбереш кой крие, лъже, кой е потаен или те баламосва, кой е искрен.

V. S. Това мигновено означава, че все пак за да стигне човек до тези мисли, трябва да мине през въпросните "лутанията на младостта", нали така?
Д. С. Безспорно! Животът е безкрайно учене. И колкото по-бързо, толкова по-добре, е да започнеш да се прочистваш от безхаберното живеене. Защото животът може да бъде безсмислен, безметежен и лишен от предизвикателства и смисъл, най-вече, и няма нищо по-лесно от това. Заобиколен съм с такива примери, но на мен това не ми харесва и не е моят начин на живот.

V. S. Може би сега не ти харесва?
Д. С. По-скоро преди не съм го разбирал по този начин. Или да кажем - малко са били нещата, които не съм харесвал.

V. S. Сещаш ли се на прима виста за идиотска ситуация, в която си попадал, но пък си казвал в последствие "Добре, че така стана!"?
Д. С. Дори не на прима виста, но те са безкрайно лични и свързани с конкретни персони, така че ще бъде грозно и некоректно да ги споменавам. В живота ми има много такива преживелици - от ранно детство, та и до днес, и го казвам без никакви задръжки. А понякога стават и без да искаш. Вчера, например, "участвах" в една катастрофа. Возих се в такси, блъсна ни BMW и ни прати в мантинелата. Очевидно не ни е бил денят за умиране, значи - всичко е наред!

V. S. Тогава да ни сподели някоя щастлива случайност!
Д. С. Имам не малко приятни приключения и спокойно мога да кажа, че най-страхотните ми запознанства са се получавали случайно. Това за мен също е късмет. Всичките ми важни срещи, открития, контакти винаги са ставали абсолютно случайно. Затова предполагам, дори вярвам, че въобще няма случайности в съдбата на всеки човек. А при мен "случайностите" са много повече от подготвените и планувани неща. Никога не съм вървял по определен път или график. Не съм се и пускал по течението. Но съм се оставял да бъда изненадан - да не знам какво ще се случи. Не съм си казвал "Ще стана еди-какъв си, ще работя еди-какво си, ще си общувам с еди-кого си"... Лишен съм от тази налудничава амбиция да подреждам живота си в някакъв план и рамки. А някои хора наистина си правят житейски план - как ще протече животът им, кога ще станат конкретни служители на дадена фирма, кога ще станат родители ... Не!

Случайно учих определени неща, после ей така, между другото, станах историк. След това абсолютно случайно станах сценарист, и после отново абсолютно случайно започнах да пиша извънсценарни работи. И пак случайно започнах да се занимавам с кино, и т. н. Така са се случвали нещата при мен, че съм убеден, че не е случайно! Няма нищо случайно! И като се обърна назад виждам, че всичко в живота ми е толкова подредено, все едно е по план. А не е! Никога не съм се занимавал с нещо, което не съм харесвал или разбирал и го правя така, както го намирам за добре.

Имам дъщеря на 7 години и с нея приятните моменти са ... поне от 7 години! Сега тръгна на училище и много се вълнува - чете, учи, ходи със сенки под очите...

V. S. Слага си грим? Шегувам се!
Д. С. Как ще се гримира - нали ще я убия! И аз се шегувам.

V. S. Като сметнем от кога си спрял да ползваш пишещата машина (седем години), има ли това връзка с раждането на дъщеря ти?
Д. С. Има, разбира се! Машината вдига толкова шум, почти колкото да стреляш с картечница! Трябваше да я заменя, иначе щяха да ме изгонят от вкъщи!... :)