Love and Liberty - Градината на очакванията, или светът през очите на Кристин Димитрова

Дамата от днешното ни интервю е непрекъснато усмихната и готова да прегърне всеки и всичко добро. Изглежда на пръв поглед отнесена нейде из облаците, но в същото време е много мислещ и с фино чувство за хумор човек. С нея можете да си мълчите или да говорите непрекъснато, но и в двата случая няма да ви е скучно. Кристин някак привлича като с магнит всички странни и особени хора и ситуации към себе си и спокойно можем да я сравним с недописана книга. И за това тя пише. Пише почти непрекъснато и прочита словата си пред приятели на всевъзможни места.

Кристина Димитрова е пъстър букет от качества, ярко изразени в поезия и белетристика, сценарии и нонфикшън. Член е на Българския П.Е.Н. клуб и на Сдружението на българските писатели и е събрала куп награди, включително и международни, за труда и иновативните си идеи. Нейни стихове и разкази са публикувани в антологии и литературни издания в Англия, Германия, Франция, Италия, Австрия, Холандия, Русия, САЩ, Канада и мн. др., и са преведени на поне 20 езика.

Можем само да се гордеем с тази българка, която освен отдадена изцяло на работата си, успява да бъде страхотна майка (има две прекрасни деца) и съпруга (омъжена е за проф. Владимир Трендафилов).

Поводът да се срещнем с Кристин е последната й книга „Градината на очакванията и отсрещната врата”, излязла тази есен на книжния пазар oт издателство „Колибри”. Разговорът ни с нея е базиран основно на съдържанието на хартиения свитък, който се изчита на един дъх. Много ни хареса посланието, с което Кристин ни посреща още от предговора – ето част от него: „…Ако ви е страх, че нещо няма да ви хареса, не питайте. Ако сте готови да приемете някого такъв, какъвто е, питайте го за всичко. Само нека не ни се налага да лъжем за това, което обичаме…”. И горещо ви препоръчваме да не отминавате град Сорт и да се заредите с малко будизъм за всеки ден.

V. S. Кристин, в днешно време изхранва ли се човек с "мастило"?
К. Д. Някои хора успяват. В световен мащаб те са по-малко от 1% от авторите, но това е процентът, за който постоянно чуваме. В богатите държави, които дават силно рамо на културата, писателите се изхранват със стипендии, договори и поръчки.
Например, от един белгиец чух, че от името на някакво европейско общество за изследването на космоса получил добре платена поръчка да напише разказ за физик. Разказът му беше много хубав, четох го на английски. Явно от космическото общество не бяха гледали само в небесата, добър литературен автор си бяха избрали. Но това са някакви евро-работи, дето тук и да са дошли, не съм ги разбрала кога са влезли.
В Германия стипендията за писане на роман е общо взето около 1000 евро месечно. Това не е обвързано с продажбите, така че няма как да се разбере накрая резултатът от инвестицията. Но я има. Същото, както разбрах, е и в Холандия, и в Белгия.
В Англия не чух да има такива нежности към пишещите, но пък тя продава на целия свят. Литературата е малко като антропологията – ако искаш да я превърнеш в професия, по-добре да си гражданин на могъща държава.

Какво да кажа за себе си? Не съм “свой човек” нито на партия, нито на институция, нито на важна личност, която реди картите. Приятелствата ми са по избор, не по договор. Така че се движа по трудната писта.
И в България има начини да се печели от писане, не мога да се оплача. Но не мога да си позволя и да напусна работата си.

V. S. Какво най-много ти липсва от твоето детство?
К. Д. Времето. Когато бях дете, времето сякаш беше безкрайно. То се точеше с часове! Викаха ме от балкона да обядвам, а аз имах чувството, че докато сляза пак на двора да играя, ще ми побелеят косите от чакане. Сега постоянно бързам и събитията минават през мен за секунди. Сигурно е от боядисаната коса.

Бел. Ред. На тази снимка Кристин е с любимия си котарак, който е роден глух и го наричат Игор, Мустафа, Кото, Котангенса и Котаракуса.

V. S. В твоя личен житейски път изясни ли ти се светът, в който живееш? Какво виждаш, намираш или все още търсиш в него?
К. Д. Не, светът не ми се е изяснил. Това, което ме интересува най-много, са две неща: истината и смисълът. И за двете се спори дали ги има. И аз, тъй като не ми се е изяснил светът, продължавам да ги търся. По пътя си се засичам с други търсачи, които споделят резултатите си из книги и лични разговори. Отговорите ни са различни, но това не ни пречи да се разпознаваме един друг. Който търси, понякога намира, понякога – не, но знам в какво вярва.

V. S. Можем ли и как да счупим огледалото и какво има зад него, което искаш да познаваш?
К. Д. Това огледало, през което гледаме света, е упорито нещо. Трудно се чупи, а и веднъж счупено, бързо зараства. Ние виждаме само това, което познаваме. И пропускаме всичко останало. Погледът ни го отхвърля като маловажно, лишено от смисъл, беззнаково. Така често пъти се оказва, че още преди да научим нещо, ние вече сме йерархизирали информацията, определили сме какво ще допуснем до ума си и какво не. В крайна сметка човек си мисли, че гледа другите, а всъщност през цялото време е гледал себе си. Клопката е голяма, защото само непознатото отваря очите.

V. S. От гледната точка на един писател и поет ние, човеците, затворени ли сме в себе си, егоисти ли сме?
К. Д. Егоизмът има запазено място в човешкия характер. Благодарение на него ние се сещаме да се погрижим за себе си, иначе я се намери кой, я не. Но в завишени количества егоизмът се обръща срещу предназначението си. И вместо да се грижи за интересите на носителя си, му навлича презрението на околните. А това си е начало на много проблеми.
Какво мога да кажа на хората по този въпрос? Ами ако не искаме да сме гадни егоисти, нека да не бъдем! Все пак някои неща зависят и от нас.

V. S. По какво си приличат и различават българите едни от други в бита си, а също и от чужденците?
К. Д. Българите сякаш са по-склонни да се учат от чужденците, отколкото чужденците от българите. Това си има прясно исторически причини. И от една страна говори добре за нас – показва ни като по-отворени към лично развитие. От друга страна печално издава как на нас отдавна не ни се е случвало да учим другите. Да разполагаме със знание, което те да искат да усвоят.
Все пак, колкото повече пътувам, толкова повече виждам приликите между хората по света. Включително между нас и китайците. Това желание вечер да играеш по потник карти на чаша бира пред блока го забелязах и там.

V. S. Има ли за всеки влак (с)пътници? А достатъчно влакове?
К. Д. Може би. Струва ми се, че в каквато и посока да се появи влакова линия, все ще има хора, които да искат да стигнат до крайната спирка. “Извинете, за Ада ли пътувате?” “Да, всеки месец ходя на свиждане с брат ми. А вие?” “Какво да ви кажа, аз съм по служба.”

V. S. Ако нямаше балкон, през какво щеше да влиза слънчевата светлина и с какво ще се напълва стаята? Балконът важен ли е?
К. Д. Откъде да знам? Предполагам, че ако си тръгнал да излизаш на балкона, но него го няма, ще се окаже доста важен.

V. S. Кога и за какво „хвърляш монетата”?
К. Д. За нищо. Още преди да я хвърля, вече съм я похарчила.

V. S. „Любими” реклами/изрази?
К. Д. “Покрай ценните книжа нека не забравяме безценните.” Страхотна реклама за банка.

V. S. Кое е и къде е твоето място?
К. Д. Който трябва, го знае.

V. S. Защо си посветила мисли точно на Вапцаров? Кои са и има ли за теб съвременни будители?
К. Д. Защото ми харесва. Посветила съм мисли и на други поети, не само на него. Те са писали стихотворения, наречени “Писма”, аз съм им отговаряла.
Това с будителите много не го разбирам. Всеки път се появяват в различен състав, в различен по дължина списък. Разбирам някой да е книжовник, поет, писател, хроникьор, преподавател, интелектуалец, журналист, изследовател, общественик – веднага си го представям какво прави. Но будителят? Какво прави той? Народът в някакъв свой обобщен образ спи, а будителят го буди. И така – всяка година.
Излиза, че с изключение на няколко публични личности, всички останали българи преминават през живота си в хипнотичен унес. Пък и тази органична връзка между “будителството” и формирането на национално съзнание поставя всички постижения у нас под някаква избирателна светлина. Изтъкнат музикант, лекар, архитект или археолог може ли да се приеме за будител?
Будността си е лично дело.

Свобода на говоренето, стила и изразяването!
Интервюто с Кристин Димитрова е осъществено, благодарение на Logitech и новите им дизайнерски продукти:

Безжичните клавиатури и мишки в невероятни принтове и цветове на Logitech, освен с красота, обогатяват деня със свободата на движение, заложена като основна идеят в "необвързаните" wireless продукти на марката.

Още от поредицата Love and Liberty:
Love and Liberty - Сутрин в 7.00 точно с Миа Сантова