Следва

Конча Буйка носи духа на Куба в София

Четиво в четвъртък: Oткъс от "Моментът"на Дъглас Кенеди

"Моментът" е разтърсващ разказ за приятелство и предателство, за драмата на личния избор, за неведомите пътища на чувствата. Действието ни отнася в... 

Books преди 11 години

Дъглас Кенеди е американски писател, повелител на съспенса, популярен като
любимец на френската читателска аудитория - през април 2007 г. става Кавалер на Ордена на литературата и изкуството - най-високото професионално отличие във Франция. Ключова тема на романите му са абсурдите на лъскавия, "цивилизован" свят, коренящи се в подземията на човешката същност, парадоксалната близост между ежедневното и опасното, между патологията и нормалността. Героите на Кенеди са психологически плътни, достоверни личности, а сюжетите са безмилостно увлекателни и динамични, просмукани от черен хумор и сарказъм.

"Моментът" е разтърсващ разказ за приятелство и предателство, за драмата на личния избор, а неведомите пътища на чувствата. Действието ни отнася в Берлин, в тягостните години преди падането на Стената. Томас Несбит е  писател, който живее уединено, контактува единствено с двайсетгодишната си дъщеря и се опитва да преглътне края на дългогодишния си брак. Докато една мразовита сутрин не получава известие за колет от Дусман - загадъчна жена, белязала миналото му с ефимерна, но страстна любовна афера.

Поредният роман на Дъглас Кенеди ще излезе официално в България на 10-ти декември.

Прилагаме и кратък откъс от книгата: 


Документите за развода ми бяха връчени тази сутрин. Не е най-доброто начало на деня. И макар предварително да знаех, че са ми изпратени, моментът, в който се озоваха в ръката ми, все пак ме разтърси. Защото пристигането им обявяваше: „Това е началото на края.“

Живея в нещо като вила. Намира се на второстепенен път близо до град Еджком, щата Мейн. Къщурката е семпла: две спални, кабинет, отворено помещение с кухненски кът и дневна, варосани стени, лекьосано дюшеме. Купих я преди година, бях се видял с малко пари. Точно след смъртта на баща ми. Когато сърцето му отказа, той вече беше разорен, но застрахователната му полица от активните години работа беше валидна. Изплатиха ми триста хиляди долара. Тъй като бях единствено дете и единственият му жив роднина – майка ми си отиде от този свят преди години, – се оказах и единственият наследник. С баща ми не бяхме близки. Чувахме се веднъж седмично по телефона. Всяка година прекарвах по три дни в къщата му в Аризона, където доживяваше старините си. Освен това му изпращах всяка моя нова книга с пътеписи. Иначе отношенията ни бяха възможно най‑умерени – загнездилата се преди години неловкост разруши усещането за лекота и близост помежду ни. Когато излетях за Финикс да организирам погребението и да затворя къщата, с мен се свърза местен адвокат. Уведоми ме, че се занимава със завещанието на татко, и се поинтересува дали съм наясно, че ще получа прилична сума от взаимоспомагателния фонд на застрахователна корпорация „Омаха“.

– Но татко е финансово притеснен от години – рекох на адвоката. – Защо не е осребрил полицата и не е живял от приходите?
– Уместен въпрос. Особено при положение че лично го посъветвах да направи точно това. Но старецът беше много вироглав, много горд.
– На мен ли го казвате – поклатих глава. – Веднъж пробвах да му пратя пари, макар и да не разполагах с кой знае какви средства. Върна ми чека.
– Виждал съм баща ви няколко пъти и винаги се хвалеше със сина си, известния писател.
– Чак пък известен.
– Нали имате издадени книги. Той много се гордееше с постигнатото от вас.
– Това е новина – признах и едва успях да преглътна сълзите си.
Татко никога не беше споменавал и дума за книгите ми.
– Мъжете от неговото поколение рядко успяват да изразят дори частица от онова, което чувстват – рече адвокатът. – Но баща ви явно е искал да ви остави наследство. Така че очаквайте следващите две-три седмици да получите триста хиляди долара.

На другия ден взех самолета, за да замина на изток. Вместо да се прибера в къщата в Кеймбридж, където живеех с жена си, докато се усетя, вече бях наел кола на летището в Лоугън и се бях насочил на север. Напуснах летището на свечеряване. Подкарах колата по магистрала 95. Три часа по‑късно бях на път 1 в Мейн. Минах през град Уискасет, прекосих река Шийпскот и отбих към един мотел. Беше средата на януари. Живакът бе доста под нулата. Скорошен снеговалеж бе оцветил всичко в бяло и аз бях единственият гост.

– Какво ви води насам по това време на годината? – попита ме човекът на рецепцията.
– Нямам представа – отвърнах.

Цяла нощ не мигнах и изпих почти цялата бутилка бърбън, която бях прибрал в сака си. Призори подкарах отново наетата кола. Продължих на изток по тесен асфалтов път с две платна, който се виеше надолу по хълма и по някое време правеше огромна дъга. След тази извивка се откриваше величествена гледка. Пред мен се ширна леден безкрай, трептящ в сини отблясъци; огромен закътан залив, опасан със заскрежени гори и захлупен с мъгла, стелеща се ниско над заледената вода. Набих спирачка и слязох. Духаше северен вятър. Брулеше лицето ми и лютеше на очите. Обаче слязох до брега. Оскъдното слънце се мъчеше да пръсне светлина над земята. Но силиците му не стигаха и заливът си оставаше обвит в дипли мъгла, така че изглеждаше и безплътен, и обитаван от духове. Въпреки кучешкия студ не можех да откъсна очи от призрачния пейзаж. Докато поредният силен порив на вятъра не ме принуди.

 

More from View Sofia

More Books