Следва

Духът на здравето пo bTV

Четиво в четвъртък: Oткъс от "Между приятели" на Амос Оз

Амос Оз рисува различните лица на самотата в миниобщество, в което по дефиниция няма масто за самота...

Books преди 11 години

В най-новата си творба "Между приятели" Амос Оз рисува различните лица на самотата в миниобщество, в което по дефиниция няма масто за самота. Всеки от героите е дързък бунтовник, пълен с идеи как да промени света. По силите му е обаче само да закърпи дупките в собствения си живот и да преосмисли пропуснатото.

 

В съдбата на Озовия човек деликатно са препллетени исторически и социални религии, а равносметката за изминалото време е пълна с мъдрост и всеопрощение.

Амос Оз е най-обичаният израелски писател, носител на десетки отличия и литературни награди, автор на повече от 30 романа, сборници и есета.
"Между приятели" е десетата книга на Оз, която излиза на български. Преводач е Маргарита Терзиева.

Предлагаме ти кратък откъс: 

Кралят на Норвегия

В нашия кибуц, кибуц Йекхат, живееше човек на име Цви Провизор. Цви беше дребен, петдесет и петгодишен ерген, който имаше навика да примигва. Той обичаше да съобщава лоши новини - земетресения, самолетни катастрофи, срутили се върху главите на обитателите сгради, пожари, наводнения. Четеше всички вестници от начало до край и ставаше по тъмно да чуе ранните новини, за да може да ни хване на входа на столовата и да ни стъписа с вестта за двеста и петдесет миньори, затрупани във въглищна мина някъде в Китай, или за потънал ферибот с шестстотин пасажери, попаднал в буря из Карибско море. Друго любимо занимание му беше да преглежда некролозите. Пръв научаваше кои известни хора са починали, после информираше целия кибуц. Един ден ме спря на улицата пред поликлиниката.


- Чувал ли си за писател на име Виславски?

- Да. Защо?

- Починал е.

- Жалко.

- Виждаш ли, писателите също умират.

Друг път ме намери в столовата, където бях дежурен.

- Има некролог на дядо ти. Починал е.

- Да.

- А преди три години е починал и другият ти дядо.

- Да.

- Значи този ти е бил последният.


Цви Провизор беше градинарят на кибуца. Сутрин излизаше от къщи в пет, преместваше пръскачките, прекопаваше цветните лехи, садеше, кастреше и поливаше, косеше поляната с една шумна косачка, пръскаше против листни въшки и тореше с органични и изкуствени торове. От колана на панталона му винаги висеше малък транзистор, който му осигуряваше непрекъснат поток от трагични новини: "Чу ли? Голямо клане в Ангола". Или: "Министърът на религията умрял. Съобщиха го преди десет минути."

Останалите членове на кибуца го отбягваха. Гледаха да не сядат на масата му в столовата. През летните вечери Цви се настаняваше сам на зелената пейка в края на голямата поляна пред столовата и наблюдаваше играещите по тревата деца. Вятърът издуваше ризата и сушеше потта му. Ярката лятна луна надничаше над високите кипариси и огряваше всичко в червено. Една вечер Цви Провизор поздрави седналата на съседна пейка Луна Бланк.


- Чу ли? – попита я тъжно. – В Испания изгоряло едно сиропиталище, осемдесет сирачета се задушили от отровния дим.

Луна, четирийсет и петгодишна овдовяла учителка, избърса потта от челото с кърпичката си и каза:

- Ужасно!

- Оцелели само три – продължи Цви, - но и те са в критично състояние.


Всички уважавахме всеотдайността му в работата, Цви живееше при нас вече двайсет и две години и нито веднъж не беше излизал в болнични. Благодарение на него кибуцът цъфтеше. Всяка свободна педя земя беше засадена с цветя според сезона. Тук-там беше направил алпинеуми, между камъните растяха различни видове кактуси. Цви скова и монтира пергола за лозниците, а пред столовата сложи шадраван, пълен със златни рибки и водни растения. Той определено имаше усет към красивото и хората му го признаваха.

Но зад гърба му всички го наричахме Ангела на смъртта и често го одумвахме, тъй като никога не бе проявявал интерес към жените. Нито пък към мъжете. Един от по-младото поколение, Рони Шиндлин, умееше да имитира Цви толкова добре, че се заливахме от смях. Следобед, когато жителите на кибуца сядаха по верандите, пиеха кафе или играеха с децата си на малките полянки пред къщите, Цви Провизор отиваше в клуба и четеше вестници в компанията на петима-шестима самотници като него, жадни за новини и спорове позастарели ергени, вдовци или разведени мъже.

Рьовке Рот, дребен, плешив и с щръкнали като на прилеп уши, измърморваше от ъгъла, че наказателните акции в съседните арабски села не водят до нищо друго, освен до ескалация на насилието, защото отмъщението поражда отмъщение, а репресиите – нови нападения.

Останалите веднага го атакуваха.


- Какви ги говориш? Какво искаш, да ги оставим да им се размине ли?

- Въздържанието и отстъпките само вдъхват по-голяма смелост на арабите.

Цви Провизор примигваше и казваше:

- Накрая ще го обърнем на война. Тези наказателни акции ще доведат до ужасна война.

Емануел Глозман, пелтекът, се намесваше:

- В-в-война ли? М-м-много д-д-добре. Н-н-ние ще п-п-победим и ще з-з-завладеем з-з-земята им ч-ч-чак до Йордан.

Рьовке Рот размишляваше на глас:

- Бен Гурион е добър шахматист. Мисли пет хода напред. Само че се осланя преди всичко на силата.

На това Цви Провизор предсказваше мрачно:

- Ако загубим, арабите ще дойдат и ще ни пометат. Ако спечелим, руснаците ще дойдат и ще ни разгонят.

Емануел Глозман призоваваше:

- С-с-стига, п-п-приятели. Т-т-тишина! Оставете ме да п-п-прочета вестника н-н-на спокойствие.

След минута-две Цви се обаждаше:

- Чухте ли? Кралят на Норвегия бил болен от рак на черния дроб. И председателят на районния съвет също има рак.

Щом Рони Шиндлин, нашият шегаджия, видеше Цви, било то при обущаря или в магазина за дрехи, винаги го питаше през смях:

- Ей, Ангеле на смъртта, някой самолет да е паднал днес?


Цви Провизор и Луна Бланк навикнаха да разговарят всяка вечер. Той сядаше в десния край на лявата пейка до поляната, а тя наблизо, в левия край на дясната пейка. Цви примигваше, докато й говореше, а Луна, облечена в хубава лятна рокля без ръкави, мачкаше носната си кърпичка между пръстите и го слушаше. Хвалеше градината на кибуца, плодовете на неговия труд, и често му повтаряше, че благодарение на него живеят в тучен оазис, под сенките на урожайни дръвчета сред прелестни цветни лехи. Тя имаше слабост към красивите думи. Луна учеше децата в трети клас и рисуваше изящни графики, които висяха по стените на нашите апартаменти. Лицето й беше кръгло, усмихнато и с дълги мигли, все още изглеждаше младо, макар че по шията вече се виждаха бръчици. Краката й бяха прекалено тънки, почти нямаше гърди. Съпругът й беше загинал по време на запас в Газа. Нямаха деца. Членовете на кибуца я смятаха за жена, достойна за възхищение, успяла да превъзмогне трагичната загуба и отдала цялата си душа на преподаването. Цви й разказваше за различните сортове рози. Тя кимаше, сякаш се съгласяваше с всяка негова дума. Друг път й заговори за бедственото нашествие на скакалци в Судан, опустошило тамошната реколта.

Луна промълви:


- Ти си много чувствителен човек.

Цви примигна бързо и отвърна:

- В Судан и без това няма много плодородна земя.

- Защо поемаш цялата мъка на света върху раменете си? – попита Луна.

Той отговори:

- По мое мнение, да си затваря човек очите за жестокостите на живота е глупаво и греховно. Няма какво да направим срещу тях. Но поне трябва да ги знаем.


Една лятна вечер Луна покани Цви у дома на кафе. Той смени работните дрехи с меки памучни панталони и светлосиня риза с къс ръкав. Но радиото, както винаги, беше на колана му и в осем часа Цви се извини и изслуша новините. На стената висяха няколко от графиките на Луна в прости рамки: замечтани девойки и пейзажи, скалисти хълмове и маслинови дръвчета. Двойното й легло беше разположено под прозореца, бродерията по калъфките на възглавничките беше с ориенталски мотиви. Книгите в белия библиотечен шкаф бяха подредени по височина, редицата започваше с албуми на Ван Гог, Сезан и Гоген, после следваха по-късите томове на Стария завет с коментарите на Касуто, а накрая беше джобната поредица на издателство "Асифрия Ле‘Ам". В средата на стаята имаше кръгла масичка за кафе с два обикновени фотьойла от двете й страни. Масичката беше покрита с бродирана покривка и на нея бяха подредени две чашки с кафе и чинии за бисквити.

Цви Провизор отбеляза:


- Стаята ти е много хубава. – След миг добави: – Чиста. Подредена.

Засрамена, Луна Бланк отвърна:

- Благодаря. Радвам се.


Но в гласа й нямаше радост. Само неловкост и напрежение.

Двамата пиха кафе, хапнаха бисквити и поговориха за декоративните и овощните дървета, за проблемите с дисциплината в училище сега, когато всичко е позволено, за миграцията на птиците.

Цви каза:


- Четох във вестника, че и сега, десет години след пускането на бомбата, в Хирошима още нямало никакви птички.

Луна повтори отново:

- Ти поемаш цялата мъка на света върху раменете си.

След това рече:

- Онзи ден видях папуняк на един клон пред прозореца.


Започнаха да се срещат редовно привечер, на пейка в градинката под сянката на гъстата бугенвилия или на кафе в стаята на Луна. Цви се прибираше от работа в четири, взимаше душ, сресваше се пред огледалото, обличаше изгладените панталони и светлосинята риза и отиваше при нея. Понякога й носеше разсад за цветя. Веднъж дойде с томче със стихове на Яков Фихман. Тя му даде пликче с макови бисквити и рисунка с молив на два кипариса и пейка. Но към осем-осем и половина си пожелаваха лека нощ и Цви се връщаше в монашеската си килия, пропита с мириса на самотен мъж.


В столовата Рони Шиндлин подметна, че Ангелът на смъртта е разперил криле над Черната вдовица. По-късно в клуба Рьовке Рот подкачи приятелски Цви:


- Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака, а?


Но Цви и Луна не обръщаха внимание на клюките и подмятанията. Връзката им укрепваше с всеки изминал ден. Той й сподели, че в свободното си време превежда на иврит един роман от полския писател Ивашкевич. Книгата била пълна с нежност и страдание. Ивашкевич смятал, че човешката ситуация е абсурдна, но трогателна. Луна го слушаше, наклонила леко глава и с полуотворени устни, и доливаше кафе в чашата му, сякаш кафето беше един вид компенсация за скръбта на Ивашкевич и утеха за него самия. Тя ценеше високо тяхното приятелство и беше признателна, че то изпълва дните й, които до този момент бяха монотонни и еднообразни. Една нощ Луна сънува, че двамата препускат на кон. С притиснати в гърба на Цви гърди и ръка около кръста му, тя се носеше с него през някаква долина между високи планини, покрай пенливи води на криволичеща река. Реши да не го споменава пред него, макар да беше споделяла много от по-раншните. Цви от своя страна й разказа, примигвайки, как като дете в полския град Янов мечтаел да стане студент. Но бил въвлечен в новосформираното младежко движение "Халуц" и забравил за своите планове. И не спрял да учи цял живот. Обирайки внимателно трохите от покривката, Луна каза:


- Сигурно си бил много срамежлив като млад. И все още си.


Цви отвърна:


- Всъщност, ти не ме познаваш добре.


- Разкажи ми за себе си – рече Луна. - Слушам те.


А той каза:


- Тази вечер чух по радиото, че в Чили изригнал вулкан. Лавата заляла четири села и ги унищожила напълно. По-голямата част от хората не успели да се спасят.


Една вечер, докато я гощаваше с ефектно описание на глада в Сомалия, съчувствието към него я обзе с такава сила, че тя неочаквано взе ръката му и я сложи на гърдите си. Цви трепна и рязко се дръпна. Запримигва бясно. През целия си живот никога не бе докосвал преднамерено друг човек и се сковаваше, ако някой го докоснеше. Обичаше да усеща земята между пръстите си, обичаше и крехкостта на цветята, но докосването до друг, мъж или жена, стягаше цялото му тяло и го караше да се свива като опарен. Затова гледаше да избягва ръкуването, потупванията по гърба и случайния досег на лакти в столовата. Не след дълго той стана и си тръгна.


На следващия ден не отиде при Луна. Струваше му се, че връзката им е поела към място, където той не искаше да ходи, място, което някак си го отблъскваше. С обичайната си чувствителност, Луна разбра, че по някакъв начин го е засегнала. Реши да се извини, въпреки че не знаеше за какво. Дали не беше повдигнала някой забранен въпрос? Или бе пропуснала да схване скрито в думите му послание?


Два дни по-късно, когато той не беше в стаята си, тя мушна бележка под вратата му: "Съжалявам, ако съм те разстроила. Може ли да поговорим?".


Цви отговори с друга бележка: "По-добре не. Ще е още по-зле".


Въпреки това след вечеря тя го изчака под едно дърво пред столовата и попита смутено:


- Кажи ми, какво направих?

- Нищо.

- Защо тогава ме избягваш?

- Опитай се да ме разбереш. Това е… няма смисъл.

Така престанаха да се срещат и ако се случеше да се разминат на улицата или в малкия магазин, кимаха леко и след миг колебание продължаваха по пътя си.

На обяд Рони Шиндлин съобщи на приятелите си, че Ангелът на смъртта е сложил край на медения си месец и всички отново сме в опасност. Същия следобед Цви уведоми ергените в клуба, че един голям мост в Турция се е срутил и то в най-натоварения час на деня.

Два или три месеца по-късно забелязахме, че Луна вече не посещава групата за класическа музика, беше пропуснала и няколко учителски събрания. Боядиса косата си медночервена и започна да се слага ярко червило. Понякога не идваше и на вечеря. На празника Сукот отиде до града за няколко дни и се върна с твърде дръзка рокля с дълбока цепка отстрани. Рано наесен я видяхме няколко пъти да седи на пейката до голямата поляна с треньора по баскетбол, десет години по-млад от нея мъж, който идваше да тренира децата в кибуца два пъти седмично. Рони Шиндлин предположи на всеослушание, че вероятно взима нощни уроци по дриблиране. Две-три седмици по-късно тя заряза треньора по баскетбол и започна да излиза с командира на пионерския отряд в кибуца, който беше само на двайсет и две. Това не можеше да бъде подминато току-така и комитетът по образованието се събра на тайно заседание да обсъди положението.

Вечер Цви Провизор отиваше при пейката до шадравана, който беше изградил със собствените си ръце, сядаше сам и напълно неподвижен наблюдаваше играещите на поляната деца. Ако някой минеше покрай него и му кажеше добър вечер, той отвръщаше на поздрава и му разказваше набързо за наводненията в югоизточен Китай.

В края на есента, без предупреждение и без разрешение от секретариата на кибуца, Луна Бланк замина за Америка на гости на сестра си, която й беше изпратила самолетен билет. Някой я беше видял сутринта на спирката с онази предизвикателна рокля и светъл шал около врата, била с високи токове и носела голям куфар.

- Готова е за Холивуд – беше коментарът на Рони Шиндлин. – Е, това беше, Черната вдовица напусна Ангела на смъртта.

Секретариатът реши да замрази членството й в кибуца, очаквайки по-нататъшното развитие на нещата.


Междувременно стаята на Луна Бланк остана заключена и тъмна, въпреки че имаше недостиг на жилища и някои от комитета по настаняването вече й бяха хвърлили око. На малката веранда отпред бяха изнесени няколко саксии с обикновени цветя – филодендрони, мушкато, кактуси, – и Цви понякога се отбиваше да ги полее.


После дойде зимата. Над дърветата се спуснаха ниски облаци. Градините и полята се покриха с гъста кал и берачите на плодове и полските работници отидоха да работят във фабриката. Дъждът валеше безспир. Нощем улуците гъргореха шумно и през пролуките на капаците полъхваше студен вятър. Вечер Цви Провизор сядаше до радиото и изслушваше новинарските емисии, а в почивките между тях се надвесваше над масата и на светлината на стара чертожна лампа превеждаше по едно-две изречения от изтерзания роман на Ивашкевич. Подарената от Луна рисунка – два кипариса и пейка – висеше над леглото му. Дърветата на нея изглеждаха тъжни, пейката беше празна. В десет и половина той намяташе нещо на гърба си и излизаше на верандата да погледа ниско стелещите се облаци и пустите циментови пътеки, които блестяха на жълтата светлина от уличните лампи. Ако дъждът поутихнеше, Цви поемаше на кратка нощна разходка до верандата на Луна да види как са цветята й. Стъпалата вече бяха покрити от паднали листа, но на него още му се струваше, че долавя процеждащ се под прага на заключената врата слаб аромат на сапун и шампоан. После си тръгваше, обикаляше по пустите алеи, дъждовните капки падаха от клоните на дърветата върху непокритата му глава, след това се връщаше в стаята си и примигвайки в тъмното, изслушваше последните за деня новини. Една ранна утрин, още преди да се е дигнал влажният, студен мрак, той спря един дояч, тръгнал към краварника, и тъжно сподели:


- Чу ли? Кралят на Норвегия е починал миналата вечер. Рак. На черния дроб.

 

More from View Sofia

More Books