Следва

Васил Стоев - 33 години творчески път

Четиво в четвъртък: Откъс от "Две поколения" на Боян Бенев

Третата книга на младия предприемач е оптимистична, но и реалистична теория за бъдещето на България...

Books преди 11 години

Третата книга на младия предприемач Боян Бенев е оптимистична, но и реалистична теория за бъдещето на България. В нея авторът се опитва да отговори са следните въпроси: Защо Българите се срамуват от собствената си държава? Къде е бъдещата сила на българската икономика? Ще се върнат ли в родината си някой ден българите, живеещи в чужбина и до какво ще доведе това? Колко време ще мине преди да дочакаме хубаво бъдеще за страната ни?

Бенев е роден в България, но напуска страната с родителите си едва шестгодишен и отраства във Великобритания. Там завършва икономика в лондонския” Юнивърсити колидж”, регистрира първата си компания на 16 и е избран (на 23) за най-добър млад предприемач в Обединеното кралство в престижната анкета на списание „Start Your Business”. Паспортът, акцентът и биографията му го определят много повече като британец, отколкото като българин. От 2009-а насам работи като консултант на големи български компании в областта на маркетинга, продажбите, медиите и информационните технологии.

Безценният опит, натрупан от Боян на фронта на бизнеса и предприемачеството и дълбоката му увереност, че в родината му най-доброто предстои го мотивират да сподели една оптимистична визия за бъдещето на България менно в книгата "Две поколения", издадена от ИК Жанет.

Откъс от "Две поколения" на Боян Бенев

Защо

Често си мисля каква ще е България след две поколения. Мисля си дали младите хора,
родени тогава, ще имат същите възможности пред себе си като младите хора, родени в най-развитите по същото време страни; дали държавата ще е равностоен член на международната общност и дали най-сетне ще се възприемем и ще бъдем възприети като истинска държава.

Две поколения, около четиридесет години, са много време. Преди четиридесет години, през 1972 година, светът е бил много различно място. През 70-те години правим първите си стъпки към разгарянето на научно-техническа революция; студената война се е превърнала в удобна рутина; населението на САЩ е изтощено от мъчителната виетнамска война. По същото време през 1972 година България заема 9-о място сред 120-те държави, участвали в Олимпиадата в Мюнхен, завинаги запомнена със смразяваща терористична атака.

Пишейки горното, изпитвам ясното чувство, че всичко това вече съм го виждал:
проточени войни в далечни земи, ускорен напредък в технологиите и дори това, че България постига успехи на международна сцена в най-неподходящия момент. Две поколения са наистина дълъг период от време. Трябва да разберем обаче, че е лесно да интерпретираме грешно възможностите за промяна, постижими в такъв период. Лесно е да се създаде впечатление за промяна – да се сложи нова боя на стара къща. Далеч по-трудно е да се построи нова къща. Още по-трудно става, когато се разчита голяма и разнородна група от хора да осъзнае тази промяна.

Вярвам, че всеки носи в себе си една визия. Може да е за това как бихме желали да
живеем или за това как да подобрим страните, в които живеем, или може би за това как
да се борим за околната среда. Водени от тази визия, правим първи стъпки към реализирането й. Често още при тези първи стъпки забелязваме как пътеката, по която сме поели, се отклонява от реалността. Светът има изпитани начини да пропука дори най-безупречните планове.

Единствената ни надежда да просъществуваме е ден след ден да правим предположения и опростявания, върху които да градим плановете си. Така обаче е невъзможно да обхванем безкрайната мрежа от взаимосвързани елементи, които се преплитат, за да oформят света ни. Това води до едно сравнително лениво виждане за човешкото съществуване: намираме си някое кьоше и правим каквото можем, за да преживеем.

Никога не съм бил поддръжник на това виждане. Напълно съм съгласен, че светът е сложно място, но същевременно вярвам, че има нещо като структура, ред и тежест в предположенията ни. Опитът в света ни дава поне в някаква степен по-широко разбиране за това как изглеждат нещата извън нашето кьоше. В най-добрия случай този текст е отправна точка. Нагласата ми е оптимистична. Вярвам, че повечето възможности за България са предстоящи. През последните двадесет години след падането на социализма страната е направила много неща, някои от които добри.

Промяната е усетена до някаква степен във всички краища на страната. Има нещо обаче, което се е променило негативно: хората. Въпреки икономическата промяна, или дори прогрес, ние сме изключително враждебно предубедени един към друг. Това не е ново наблюдение. Постоянно се обсъжда в медиите и широката културна общественост. Въпросът е как да преодолеем този проблем е да осъществим потенциала на страната, който така често е изтъкван… не на последно място и от мен.

Голяма част от този текст се занимава с личните фактори, които спират (но и които в крайна сметка могат да подпомогнат) развитието на тази малка страна. Дълбоко вярвам, че ако успеем да преодолеем личните си комплекси, България като платформа ще предоставя всичко необходимо, за да бъдем значим фактор в международната общност – навярно по начини, които все още не можем да си представим. Доскоро откривахме болезнено спокойствие в пораженството, оправдаващо се със злочестата ни участ да сме родени в България – несъмнено най-забравената от Бога страна, с най-ниските заплати в света, най-корумпираните политици, най-лошото образование, здравеопазване и т.н. Виното поне е добро, но то се изнася в чужбина (за жълти стотинки), а за нас остава изплакването на бъчвата.

Усмихвам се, докато пиша. Та не звучи ли смешно? Не мога да преброя колко пъти съм бил свидетел на поне част от тези твърдения, а много често и на съвкупността им. Колкото повече от нас пътуват и получават пряк опит от света отвъд границите ни, толкова повече нещо любопитно започва да става все по-очевидно: съществуват държави в далеч по-лошо състояние от България. Далеч по-бедни, корумпирани, необразовани, без здравеопазване или други условия, които с насмешка приемаме за даденост. Още по-любопитно е това, че хората в тези като че ли безнадеждни страни са почти винаги по-позитивно настроени от средния българин. Къде е логиката? Тези бедни хора живеят в ситуация на граждански войни, болести и глад и въпреки това успяват някак си да се усмихнат на съседа си. Познавам хора, които често се питат защо България е толкова специална? Какво ни прави толкова по-нещастни от всички други в света?

За жалост, малцина се питат, а още по-малко си дават труда да формулират отговор на тези въпроси. Чувствам, че отговорите, от една страна, може да са по-прости, отколкото си въобразяваме, но, от друга, точно въображението, необходимо, за да ги постигнем, налага да мислим за страната си в дългосрочен план. Да напуснем удобното убежище на собственото си време.

Между другото насочвам се към хипотетичния период от около четиридесет години, защото смятам, че поне толкова време ще е нужно, за да се види резултат от каквато и да е значителна положителна промяна на национално ниво. Това не значи, че промяната е трудна за постигане, а просто че отнема много повече време, отколкото бихме искали, и че за по-голямата част от пътя към нея видимите резултати ще са рядкост.

 


 

 

More from View Sofia

More Books