"Апарат" е роман, който едновременно осмисля и обезсмисля консуматорското битие. Това е книга за началото на края на света, който ни очаква, ако продължаваме да живеем по този начин. "Апарат" също така е и роман за осъзнаването на българския преход и на световния пазар като мними постижения, резултат от погрешното разбиране на свободата. "Апарат" e портрет за човешката личност като апарат за ефективност, апарат, който не можем да контролираме и който функционира независимо от нас.
"Апарат" е преди всичко добре разказана история с динамичен сюжет, необичайни развръзки, хладна и нихилистична ирония към човешките грешки, съзнавани и несъзнавани стремежи.
Авторът на романа е Васил Георгиев (1975), който е издал още сборниците "Будистки плаж" (2008), "Уличник. Истории на софийските улици" (2010) и "Деград" (2011).
Романът е издаден от "Сиела" и е по книжарниците от понеделник.
"Апарат" от Васил Георгиев
Невромаркетингът и Арлекс
И дума не може да има, че Арлекс е създал нещо революционно. В България такива работи не стават. В България обаче нещата стават наопаки и в последна сметка именно това определи успеха на "Хармония".Факт е, че много смислени хора, угнетени от монополи и престъпници, намериха алтернатива в организацията на Арлекс. Разбира се, това не отговаря на въпроса "защо в България". В крайна сметка мислещи хора, монополи и престъпници има навсякъде. Съвсем сигурно е също така, че из целия свят има такива минималистични движения. Но е факт, че никое от тях не постигна тези успех, популярност и влияние, които постигна "Хармония".
Най-простото обяснение на този феномен е, че в България живеят едни от най-интелигентните унизени хора. Дори подобно твърдение да е пресилено, според някои дори крайно невярно, оборването му е трудно, макар според правилата на доказването твърдящият да е този, който е длъжен да доказва твърдението си, а не оборващият да е длъжен да доказва, че твърдящият не е прав. За добро, но по-скоро за лошо, в живота човек се убеждава в твърденията на другите по различни правила от логическите. Най-вече в живота за доказателства се приемат и единични примери, които според правилата на логиката имат нулева доказателствена стойност. Просто примерът на Арлекс като личност се оказа достатъчно убедителна илюстрация в подкрепа на твърдението за бунта на интелигентните и унизени хора. И този пример се проектира върху цялата "Хармония". Защото ако Арлекс не живееше в една от най-изостаналите европейски държави, може би щеше да стане успял маркетолог, проповядващ предимствата на невромаркетинга, с десет издадени книги с големи тиражи и още по-големи букви, разстояния между буквите и празни полета. С бизнес на пет континента, постоянни оплаквания от джетлага, лекции, самотни хотели и пари.
Това обаче нямаше как да му се случи на Балканския полуостров, който, вместо да предлага на будните си хора достойно място в редовете на световната икономика, ги тласка в здрача на онзи меланхоличен размисъл, който пробуденият често бърка със зора – онази зора, дето носи вярата в новия ден, необходима за провеждането на големите човешки експерименти, пропадащи след това в неизбежния, следващ здрача мрак. Различното на случая с Арлекс, от всички предхождащи, беше, че минимализмът е една прекрасна идея, която няма как да се развие в лош и рисков експеримент. Всеки би го потвърдил, като изключим скептиците, които наблягат на това, че почти всеки лош и рисков експеримент в началото е започнал като прекрасна идея.
Невромаркетингът, обсебил Арлекс, изследва активността на мозъчните потоци, когато на изследвания биват показвани различни стимули – въпроси, твърдения, твърдения, образи. Невромаркетологът изследва несъзнателната и неконтролирана от съзнанието мозъчна активност и така разкрива скритите подбуди и предпочитания на човека, за да може да му продава правилните неща. Много от маркетинг специалистите и маркетолозите смятат, че това е науката на ХХІ век и изкарват нелоши пари от практикуването на своето убеждение.Дали е така, или не, още не е ясно.
Факт е обаче, че успехът на Арлекс ги остави с пръст в уста. Неговата заслуга, всеки ще го потвърди, е в това, че използва изследванията, за да разобличи тези скрити подбуди и предпочитания. Да покаже, че тези скрити подбуди и предпочитания нямат нищо общо с човешкия разум. И тази истина да им даде нова, разумна и рационална насока на начина на живот. А оттам – нов смисъл на творческото им начало, на мисленето им, на разбирането им, че техните мними постижения не са част от щастието, което трябва да преследват.Към края на деветдесетте маркетолозите и маркетинг специалистите (тогава Арлекс считал, че принадлежи и към двете групи) вече били наясно, че пазарите са се наситили със стоки, а човешкият мозък – с информация за тях. Затова борбата за вниманието на хората трябвало да се пренесе в тяхната глава. Тъй като всеки вече можел да произвежда стоки и те наистина били повече от много, пазарът, от чисто физическото купуване на нещо, удовлетворяващо потребностите, се бил развил като един метапазар. Този метапазар се развивал в главата на човека и в него не се продавали стоки, ами начин на живот, себеоценка, лайфстайл, мечти.
Размяната вече не се извършвала от ръка на ръка, а се разменяла идея за идея. Корпорацията не продавала кецове, а ти давала под наем идеята ти за това, какъв човек си, за срок, докато кецовете ти омръзнат или се скъсат. За да разбере този метапазар, който съществува в главата на човека, корпорацията трябвало да го изследва. Целта на всеки маркетолог, както и на маркетинг консултанта била да разбере какво се намира в тази глава: не всичко, разбира се, най-важното за нея – това, което формира потребностите и предпочитанията, казано иначе – което харчи пари. Тук е мястото да се посочи разликата между маркетолога и маркетинг консултанта: първият е теоретик, а вторият – практик. Това разграничение е условно, защото при маркетинга на теория има разлика между теория и практика, но на практика такава разлика няма.
Ако допуснем, че съществува човек, цял живот живял на пустинен остров и въпреки това развил способността си да задава уместни въпроси, когото, веднага след като дойде в цивилизацията, сблъскаме с маркетинга и рекламите, то този човек би попитал: не може ли просто да попитат човека какво иска, да създадат това нещо и после да му го продадат? Едно време може би да. Но днес съзнанието на човека е толкова замъглено от манипулации, че той вече е неспособен да установи на съзнателно ниво действителните си предпочитания, дори убеждения. Това за съжаление важало не само по отношение на избора му на стоки, а се проектирало към всичките му човешки ценности и дейности – политически, религиозни и ценностни убеждения. Това изцяло отговаряло на новата мисия на маркетинга да продава идеи, заради което той бил безалтернативно длъжен да надникне в човешкия мозък. До края на миналия век проникването в човешкия мозък (без накърняване на черепа) се извършвало от психологията (с психоанализата), от криминалистиката (с компютърната полиграфия) и медицината (с образната диагностика). Затова, за да постигне своето, маркетингът просто трябвало да стъпи на раменете на тези гиганти.
Маркетингът обаче имал много повече възможности да проникне в човешкия мозък, отколкото психологията, криминалистиката и образната диагностика. Защото, колкото и добри и отдадени на професията да са лекарят, психологът или криминалистът, откриването на болест, психичен проблем или на заловен престъпник носи удовлетворение за тях, но едва ли за повече от седмица, едва ли за повече от еднократно самоизтъкване в приятелска компания. Докато откриването на пътя на един продукт към пазара носи на маркетинг консултанта освен споменатото по-горе удовлетворение също така и хонорар, неизмеримо по-висок от възнаграждението на психолога, доктора или криминалиста, дори ако съберем трите възнаграждения на едно място.
Именно затова и мотивацията на маркетинг консултанта била несравнимо по-голяма от тази на първите трима. Да не говорим за мотивацията на компанията производител, която била по-голяма и от земното кълбо – откъдето идвали и всички тези проблеми с изчерпването на планетата.Затова още от началото на ХХ век хората от маркетинга хвърляли по едно внимателно око както на медицинските методи за диагностика, така и на психоанализата и на криминалистичните теории, според които съществува връзка между физиологията и определено поведение. По това време на мода излязъл полиграфът или, както го наричат – детекторът на лъжата. Той обаче не свършил работа на хората от маркетинга.# Когато обаче в края на ХХ век криминалистиката се насочила към анализиране на психичните процеси чрез изследване на мозъчните вълни, нещата се променили.Това се случило благодарение на образната диагностика и електроенцефалографията.
Както стана ясно, определени стимули (картинки, въпроси, фрази или думи), адресирани към човека, активират в него определена неконтролирана мозъчна дейност. Когато тази дейност се запише от апарата, това се нарича топографиране в реално време – топографиране на мозъчните импулси, които после да бъдат анализирани и криминалистите да достигнат до информация, която иначе изследваният не знае, че се съдържа в мозъка му, защото я е потиснал по една или друга причина. Подобен е методът на мозъчната дактиколоскопия, криминалистичен метод, при който анализът на активността на мозъчните вълни се осъществява чрез електроенцефалограф. Невромаркетолозите обаче били по-изобретателни от криминалистите и отишли малко по-далече. Те осъзнавали добре, че ако предложат на клиента си изследване на мозъците на фокус групи с един прост електроенцефалограф (представляващ компютър, шапка с електроди, жици, монитор и принтер), то много лесно техните клиенти – корпорациите, ще си закупят електроенцефалографа, струващ не повече от десетина хиляди долара, и сами ще могат да извършват тези изследвания, което ще остави маркетинг специалистите без поръчки.
Затова тяхното изследване включвало и сканиране на мозъка с функционален магнитен резонанс и с магнитен енцефалограф – скенери, който изследват движението на кръвните потоци и които в добрите си превъплъщения струват около четири милиона долара. Тази цена, казват икономистите, е висока бариера за навлизане на пазара на нови играчи, тоест гаранция, че в този бизнес няма лесно да се появят нови конкуренти. В допълнение към това на всеки, изследван с магнитен енцефалограф и с функционално-магнитен резонанс, е известно, че при влизането му в стаята, в която се помещава скенерът, обстановката напомня на декор от научнофантастичен филм, а репликите, които си разменят служителите в бели престилки, при използване на подходящите непознати думи могат да звучат като притчи, изречени на заседанието на Великия съвет на мъдреците: уау-ефект, който електроенцефалографът, за съжаление, не притежава.
Арлекс също искал да стане известен гуру на маркетинга. Искал бизнесът му да бъде на пет континента, да го канят да решава кризи, да дава съвети на компании, за чието име да забравя веднага след като е хванал самолета за следващата криза. И няма спор, бил кадърен човек. Дори станал доктор по маркетинг в университета в Истанбул. Но живеел в България, където след няколко стотин години копаещите археолози вероятно щели да открият само погребаните мечти на хора като него. Няколко години Арлекс консултирал мафиоти, парвенюта и бивши проститутки, от които се състоял българският бизнес модел. Е, имало и едно месопреработвателно предприятие, което пък било най-поучителният му клиент, защото след като отишъл да види на място как работят, незабавно станал вегетарианец, а оттам крачката до това да стане антиконсумерист била малка, за дебелото българско око – направо несъществуваща. И когато в София идвал някой маркетинг гуру или рекламен консултант (каквито викали чуждестранните компании с реален бизнес, който има за цел да източат малкото пари на БГ хората), Арлекс ядно сядал на някой от последните редове, неудобно му било дори да се запознае с тези хора, неудобно му било да каже, че е маркетолог, още по-неуместно му изглеждало да изтъкне докторската си степен. И нямал изход, като че бил обречен винаги да живее в тази дупка с лайна, в това гробище за свестни хора, в тази разпадаща се по краищата дрипа.Арлекс бързо си дал сметка, че скенерът, който използвали маркетолозите, е излишна гъзария, все едно да разнасяш пици по домовете с "Мерцедес" Е класа.
Освен това не изгарял от желание да си купува скенер за колкото и да е милиона долара.Точно тогава обаче получил едно хубаво наследство от Турция. И решил, че след като има достатъчно пари, за да живее двеста години, и две дипломи от чужди университети, може да се занимава с обратното на това, с което искал да се занимава преди. Да се бори не за компаниите, като им помага да продават боклуците си, а срещу тях – като помага на хората да не си купуват боклуците, които компаниите им предлагат. И вместо да консултира търговците как да влязат в главата на клиентите, щял да направи бизнес от това да научи хората да не си купуват неща, от които нямат нужда. Да контролират разума си. За да не може някой да установява контрол върху него. Няма по-опасен човек от преминалия при противника. Затова казват, че историята се твори от предателите. Трябвали му две години да си избистри идеята за машината, да се консултира за подходящите тестове, да разучи какво и къде да търси, да намери подходящите хора, с които да започне – Димо, Айлия, Нестор и адвокат Ангел. За негова изненада, вместо да се получи интересен бизнес, в прохладен фън шуй офис някъде при инструктора по йога, биомагазина и художествената галерия, се роди въпросната "Хармония" – нещо като организация, нещо като идея, нещо като нищо друго на света.
Още няколко думи за "Хармония" не са излишни. Трудно може да се даде оценка за тази алтернативна група хора, този черен лебед, както в последно време наричат внезапни, нелогични и случайни събития, които променят човешката история. Недоброжелателите ги наричаха "софийска комуна", сравняваха ги с исихастите, предзнаменували изчезването на България в края на ХІV век. Производителите и търговците пък приемаха скромния им начин на живот като лична обида и агресия към тях, заради това, че не купуват нещата, които произвеждат и търгуват. Доброжелателите обаче бяха повече, а най-много бяха тези, които просто си гледаха сериалите по телевизията.
Хармонистите външно не се отличаваха от другите. Според Арлекс всички досегашни контракултури, които са опитвали да променят системата – хипита, пънкове, грънджове и прочее, – основно са се стремели да се правят, че изглеждат различно от другите, и да провокират с девиантното си поведение, с което се изчерпвала цялата им идея за протест. Това не водело до друго, освен до създаването на нова пазарна ниша за потребителите на новата субкултура, а впоследствие, когато субкултурата пораствала – до разширяване на мейнстрийм пазара, който така ставал по-пълноводен и от Амазонка в делтата си при Атлантическия океан.
Друго било важно. Човекът на бъдещето трябвало да научи тялото и убежденията си на дисциплина, толкова просто било. И те искали да се отделят от гнилата и гнусна пяна в София, пък и в България, на мафия, корупция, купени избори и така нататък, и така нататък, затова създали тази полузатворена система – на хора, които извършват услуги помежду си, предимно на бартер, избягват да плащат данъци, когато е възможно, пазаруват само на определени места, само от хора на организацията, разменят минимум пари, имат социални центрове, пазари, безплатни образователни модули, родителски кооперативи и други неща, които в паричния свят биха имали стойност.
Предстоеше да открият и свое училище, а плановете на Арлекс включваха също така болница и университет.Също така не пазаруваха от Веригите: корпоративно-хуманен хибрид, обединена от различни зависимости група на доставчици на хранителни стоки, мебели, спортни състезания, заложни къщи, три банки, зад която според тях стоеше мафията. Или, както го наричаха официалните вестници – общност на предприемачи, мечтатели и собственици, национално отговорен капитал, който с общите усилия на хората, които го притежават, ще възроди българската индустрия, ще помогне на стоките и идеите на България да преминат границата и ще поставят икономиката ни на мястото, което винаги е имала, преди да дойдат комунистите. Кой как ръководеше Веригите, не беше съвсем ясно: господарите на града не държаха да се знае много за тях.
Накратко, за две години "Хармония" се превърна в организация с петнадесет-двадесет хиляди последователи – активни, образовани хора, съвсем малко крайни и разбира се – донякъде опортюнисти. Наричаха се минималисти, садяха зеленчуци по балконите си, придвижваха се с велосипеди, не си купуваха новите модели телефони, събираха се на срещи, организираха протести и защитаваха природата. Най-видимият им успех беше изграждането на това, което нарекоха Хармоничен център, малко над квартал Манастирски ливади. Там "Хармония" закупи четири декара земя, върху която минималистите разположиха сергии и започнаха да продават екологични продукти.Тези, които ги подцениха, решавайки, че става въпрос за поредните слаботелесни лебедари, които бизнесът силово ще притисне, претърпяха впечатляващ провал. За отбелязване е историята за строителя Камен Делчев, на когото "Хармония" отмъкна под носа парцела в квартал Манастирски ливади, за да построи Арлекс Хармоничния център.
Унизен, Делчев платил на свирепата агитка от футболния отбор на град Света Петка да отиде и да хвърли един бой на активистите, докато последните организират флашмоб окупация на един изкоп, който Делчев направил в Южния парк, за да строи хотел. Но докато Делчев на прохлада в офиса си следял жълтите информационни сайтове в очакване на положителни новини за побоя, в кабинета му влезли тримата тартори на футболната агитка, последвани от секретарката, чието лице изразявало безпомощност.
Делчев ги запитал рязко защо са в кабинета му, вместо да разливат екологична кръв. Те обаче му се извинили и казали, че не могат да извършат поръчката. Делчев се фламбирал. Започнал леко да им повишава тон и да ги кори. Момчетата обаче го прекъснали и му казали следното: "Не сме тук да ви се извиняваме или да ни се карате. Този, който ни разубеди да бием протестиращите, ни принуди да се върнем и да строшим черното ти стъклено бюро. И ако не го направим – добавиха, – каза, че ще ни счупи черепите." После Делчев станал свидетел на следното. Първо мъжете внимателно преместили от бюрото на земята всичките документи. По-едрото момче застанало близо до предприемача, за да го неутрализира.
Другото извадило от сака си двадесет и пет килограмов чук. Третото момче пък извадило дигитална камера, с която фотографирало първо кабинета, после потресения Делчев и накрая бюрото. Накрая снимало как второто момче нанася удар върху масата, която, вместо да стане на сол, само се напукала. "Това е достатъчно, мислиш ли?" – попитало второто момче. Третото с камерата обаче отговорило, че така не се виждало добре счупеното. Затова второто момче нанесло още един удар с чука, който оставил в бюрото около петдесетсантиметрова дупка, която второто момче фокусирало с камерата и след като изгледало записа, се убедило, че всичко се вижда, и я изключило. След което, с извинения, тримата излезли. Заради изпълнението с чука от тази история тръгна слухът, че Арлекс е човек на Великаните.
More from View Sofia
Четиво в четвъртък: "Руж" – роман за създаването на козметичната индустрия
Ричард Кършенбаум пише история, вдъхновена от Хелена Рубинщайн и Елизабет Арден
Четиво в четвъртък: "Соленият вкус на вятъра"
Кристални тюркоазени води, фин бял пясък, смайващи пещери и арки. Закинтос е мечтаната дестинация за вълшебна ваканция...
Четиво в четвъртък: „Процедурата по забравяне на човек”
Дали забравянето е винаги свързано с любов?
