Нещастието си търси компания – а да списваш блог е добра терапия, когато си закъсал.

Блогът на Джейми
Събота, 26 февруари

В живота винаги настъпва момент, когато ти се приисква да си някой друг. Снощи, на втората ми уредена среща, ми се прииска да съм поне 73% физически по-привлекателен и с коефициент на интелигентност с десет до двайсет точки по-висок. Тогава нямаше да се чувствам като боксьор, надскочил категорията си, и да страдам от кислородна недостатъчност.

Аника беше богиня. Русокоса, синеока, съвършена вълшебница със златиста кожа, родена в приказни селения (или в Швеция, както очевидно го наричат днес).

Новодошла в града и колежка на братовчед ми Шон. Изгаряла от нетърпение да завърже познанства. Шон си помислил, че аз съм идеалният кандидат, защото съм безнадеждно самотен и следователно нямам други планове.

– Ослепителна е, братле – каза ми по телефона.

– Ммм... Наистина ослепителна? Или за заблуда на противника? Тоест на жалкия необвързан братовчед?

– Честна дума! Направо неописуема. Грабвай я, преди някой да й хвърли око!

– Добре де. Но ако се окаже, че прилича на по-грозната сестра на Жерар Депардийо, ще те убия!

Не приличаше на по-грозната сестра на Жерар Депардийо. От неговата страна на спектъра я деляха стотици светлинни години. От жени като нея направо ти изтръпват топките!

Поканих Аника в "Кафе Леон" – свърталище на червиви с пари хора, страдащи от хронично безсъние.

Аника влиза и веднага разбирам, че съм загазил сериозно. Стандартите на Шон явно не са ниски. Оказва се по-скоро, че подценява физическото съвършенство. Неспособен съм дори да се опитам да опиша това момиче. Предлагам ви да отделите десет съзидателни минути в интернет. Потърсете в Гугъл "ослепителни скандинавски момичета" и умножете получените резултати по десет. Ще си представите по-грозната сестра на Аника.

Сигурно се питате защо не долавяте повече въодушевление в тона ми. Все пак съм извадил истински късмет, че имам среща с това момиче. Не. Не, не и не.

Притежавам достатъчно самочувствие да поприказвам с красива жена, без да започна да заеквам и да стана за посмешище. Красивите момичета не ме плашат. Тази обаче е съвършена!

Винаги съм смятал, че ченетата на хората увисват само в долнопробните книги и филми. Е, грешал съм. Случва се и в действителност.

– Здравей. Ти си Джейми, нали? – поздравява тя с мелодичен европейски акцент.

– Да... аз съм. Да – отговарям с една октава по-пискливо от обичайния ми глас. – Приятно ми е да се запознаем.

– Благодаря. И на мен.

Аника си сваля сакото и аз не успявам да потисна тихия стон, надигнал се в гърлото ми при вида на стегнатите й пищни гърди. Отсега нататък всеки син пуловер ще ми въздейства като шут в задника.

– Какво... какво ще пиеш кафе чай или нещо друго тук предлагат много вкусни кексчета особено с боровинки аз лично харесвам шоколадовите нищо че са вредни за здравето!

Не, не съм забравил пунктуацията. Просто така се получи.

– Ммм...

Аника не схваща всичко – разбираемо.

– Съжалявам! – казвам й, щом сяда срещу мен. Поемам си дъх – дълбоко – и се опитвам да не говоря като надрусан с амфетамини. – Какво ще пиеш? Кафе?

– Да, моля. Едно лате може би.

Разбира се, о, съвършена висша форма на живот! Готов съм да разкъсам пор със зъби, ако пожелаеш.

– Ще повикам сервитьорката.

(...)
 

Дневникът на Лора

Неделя, 20 март

Скъпа мамо,

Стилът ми е като на дементно шимпанзе. Сякаш нарочно избирам дрехи, в които приличам на полудяло плашило. Целият ми гардероб е жалка сбирщина от старомодни облекла, от които е невъзможно да сглобиш читав ансамбъл. Не искам да мисля колко хиляди лири е погълнал.

В състояние на смут съм, защото тази вечер имам среща с мъж на име Греъм. Уговори ми я фризьорката ми Стефани. Да, положението наистина е тежко. Разчитам на жената, която крие побелелите ми корени, да урежда любовния ми живот.

Миналия път й споменах мимоходом, че съм готова да се върна в любовната игра, и тя веднага предприе операция "Намерете пенис за Макинтайър".

За жалост гардеробът ми не споделя ентусиазма на Стефани. Въздъхвам. Черното ме зове. Черни джинси, черна жилетка, черни обувки с високи токчета. Ще сложа бяла тениска, за да не приличам на нинджа. Пожелай ми късмет, мамо! После ще ти докладвам.

Три часа от живота на Лора Макинтайър, които никога няма да се върнат...

В крайна сметка дрехите ми не се оказаха проблем. Честно казано, нямаше да има значение дори да се бях облякла като гигантско пиле.

Разбрах, че срещата няма да мине гладко, когато Греъм се появява пред кафене "Леон" в колоездачен екип. От онези, възтесните, под които мъжките прелести се издуват като сливи, изложени на зарзаватчийска витрина. Бяха сребристи и лъскави (шортите, имам предвид, не сливите) на райета, които мога да опиша единствено като ядренооранжеви. Придружени от тениска в същия десен. И каска. И маратонки... И, Господи, да, велосипед в тон!

Навън е около четири градуса и доста мрачно. Този приятел идва на среща със слой ликра по тялото, придаващ му вид на неонов вибратор.

Наблюдавам го през витрината как слиза от велосипеда. За съжаление кафене "Леон" няма заден вход, откъдето да избягам. Продължавам да наблюдавам със свито сърце как пет минути заключва колелото за парапета отвън. Отнема му толкова време, защото слага три отделни катинара – един на рамката и два на гумите. Проверява ги по два пъти, преди да се отдалечи от колелото. После се връща и ги проверява трети път.

Установил, че любимото му превозно средство е по-защитено от крадци от съдържанието на Форт Нокс, той влиза в кафенето... Всъщност първи влизат слабините му. С истински апломб. Виждала съм хора с изпъчени гърди или вирнати глави, но при Греъм води пенисът.

Влиза в кафенето, оглежда малцината любители на вечерна доза кофеин и ме вижда. Трудно ще ме пропусне, понеже съм единствената сама жена. Усмихва ми се широко и тръгва към масата ми.

– Добър вечер! Ти си Лора, нали?

Не само дрехите му са шумни.

– Да, аз съм. А ти си Греъм?

Изричам го с лек трепет – последната искрица надежда, че е станала колосална грешка и Капитан Чатал всъщност очаква някое друго нещастно момиче на име Лора, позакъсняло за срещата.

– Да, разбира се!

Мамка му!

Греъм сяда. Краката му са раздалечени, доколкото позволява човешката физика, и излагат гениталиите му на показ пред целия свят. Опитвам се да не надничам между бедрата му, но това е като да притиснеш пистолет в лицето на някого и да му кажеш да не поглежда дулото.

(...)

Блогът на Джейми

Четвъртък, 19 май

Някой ми каза веднъж, че жените ти се изпречват на пътя, когато спреш да търсиш. Ако през цялото време се озърташ, миризмата на отчаяние е толкова силна, че отблъсква всички. Отпуснеш ли се, забравиш ли цялата суетня, неизбежно срещаш Жената.

Това, разбира се, са празни приказки, но те карат да приемаш по-спокойно бъдещето, лишено от любов, привързаност и свирки. След тези уводни думи ще кажа от опит, че жените не само се изпречват на пътя ти, ами буквално те прегазват с мотопеди. Не звучи поетично, но е по-точно – поне в моя случай.

Въпросната жена се казва Лора и въпреки че се опита да ме убие с мотопед "Веспа", й дадох телефонния си номер. Да, наистина, вече съм склонен да дам шанс и на потенциална убийца, стига да съществува и най-бегла възможност да ми излезе късметът. От страх да не зацъкате с език от отвращение и да преминете към друг блог, чийто автор не е толкова жалък, ще се опитам да обясня действията си.

Тази сутрин се събудих с чувството, че повече не бива да отлагам покупката на нови боксерки. Рядък порив у мен, понеже в моята класация на развлекателните дейности пазаруването на дрехи съжителства с изваждането на зъб. Тази сутрин обаче се погледнах в огледалото, след като обух изтощено излинелите си черни боксерки. Бяха толкова развлечени и безформени, че приличаха на препаска, наследена от пещерните ми предци. Лошо! Дори за ерген, който няма кого да впечатлява. Оттук и желанието да похарча част от финансовия си пакет за ново бельо, което да покрива адекватно личния ми пакет.

За съжаление, преди да поема към местния "Праймарк" и да заменя окаяната си колекция с нови десет чифта боксерки, трябваше да убия осем безкрайни работни часа.

В пет и половина скочих чевръсто от стола, излязох от офиса и тръгнах към града. Главната ми цел беше да се снабдя с бельо. Исках обаче да потърся и нещо за освежаване на дневната ми, която изглежда доста потискащо. Канапе, телевизор и няколко рафта с книги не създават уютна и естетична атмосфера, освен ако не сте монах или любител на Джон Гришъм.

Информиран източник ме осведоми, че растенията са привлекателно допълнение във всеки дом, та затова тръгнах да избера подходяща зеленина за моя.

Дали почти двуметровото каучуково дърво, което купих, попада в категорията "подходящо", решете вие. Знам само, че едва го поместих; огромната саксия с пръст сякаш тежеше няколкостотин кила. Защо не избрах малка орхидея за перваза на прозореца, е истинска загадка.

Винаги взимам ужасни решения като това, когато изборът е прекалено голям. Стоях пред цял гъсталак декоративна флора и се питах кое цвете ще изглежда най-добре в дневната ми. Поне десет минути отминаха, преди да изгубя надежда и да заложа на най-изгодната сделка. Понеже каучуковото дърво беше на половин цена, го замъкнах до касата и платих четири десетачки.

На всичкото отгоре допуснах азбучната грешка да купя нещо обемисто, преди да съм напазарувал останалото, та се наложи да разнасям чисто новото си зелено чудовище из магазина, стараейки се да не забия някое огромно твърдо листо в главите на нещастниците, пазаруващи в "Праймарк".

Не беше лесно, казвам ви. Мястото беше претъпкано до козирката. Едва се разминах с моржоподобна жена, покрита с тауировки, която оглеждаше щанда за военни панталони за три лири. Можеше да ми прекърши гръбнака като съчка върху коляното си, та благодарих на ангелите си закрилници, че успях да отдръпна растението от главата й...

(...)

Дневникът на Лора
Петък, 22 април

Скъпа мамо,

В крайна сметка ударих дъното и отидох на бърза среща.

Бях си обещала никога да не го правя, но издирването на приличен мъж се оказа по-тежко изпитание от скиталчеството на Фродо и задругата му, докато се отърват от глупавия пръстен. Те поне следваха някакви ясни указания. Моите ориентири се изчерпват горе-долу със следното: "Продължавай да упорстваш и избягвай мъже, които приличат на Джак Изкормвача".

Сигурно миналото ме е разглезило. Когато бях двайсетинагодишна, никога не срещах затруднения да си намеря мъж. Късите полички, прилепналите блузки и яркото червило вършеха всичко вместо мен. После се появи Майк и декорите станаха излишни. Мислех, че търсенето е приключило. Мислех, че съм открила съвършения мъж, и охотно зарязах техниките за прелъстяване в полза на дълготрайната стабилна връзка.

Всичко вървеше по мед и масло, докато един ден не се оказах отново сама и в свят, където достойните ергени намаляват с всяка изминала секунда. С оглед на това тъжно положение, реших да прибягна до бързите срещи.

Във вторник вечерта поемам към "Леговището на пантерата", изпълнена с трепет. Моля се на безименните богове на срещите да се запозная с някой що-годе нормален мъж.

Честно казано, не съм в прекрасно настроение, защото имам хемороиди.

Да, хемороиди. На двайсет и осем съм, да. Възможно ли е жена в края на двайсетте, която не е бременна, да развие страдание, обикновено запазено за хора в пенсионна възраст? Отдавам го на безкрайно неудобния пластмасов стол, в който бях принудена да седя цели три часа по време на петъчната търговска презентация. Да слушаш как рояк лицемерни търговци те убеждават да купуваш продуктите им със серия неразбираеми пауърпойнт слайдове е достатъчно зле. Добавите ли въртенето в стола, върху който задникът ти бавно изтръпва, става още по-зле.

Със сърбящи задни части и в скептично настроение, влизам в "Леговището на пантерата" и откривам, че съм подранила с половин час.

– Ще започнем в осем – уточнява анорексичното момиче, застанало на прага на мексиканската зала.

Познавам нощния клуб. Миналата Коледа прекалих с текилите точно тук.

– В уебсайта пише седем и половина – възразявам и усещам как веждите ми се сключват.

Мразя да подранявам, особено когато не познавам никого.

– О! Съжалявам. Ще поправим грешката – усмихва ми се извинително тя. – Барът обаче е отворен, ако искате да пийнете нещо.

– Налага се, нали?

– Как се казвате, госпожице?

– Лора Макинтайър.

– Радваме се, че дойдохте, Лора! – изчуруликва момичето и си лепва огромна и от край до край фалшива усмивка. – Казвам се Наташа. Изберете си нещо от бара, докато чакаме другите участници.

Казва "участници", но аз чувам "неудачници".

– Щом пристигнат всички, ще дам допълнителни указания.

– Добре, благодаря – отвръщам и тръгвам да поръчам на бармана водка "Смирноф" с лед.

– Ехо! Здрасти! – изрича мъжки глас зад мен.

Без да поглеждам, знам, че мъжът е лепка. Личи му по тона. Отпивам от водката, придавам си любезно-неутрално изражение и се обръщам.

Да, лепкав и мазен. Изстискаш ли му косата, ще събереш олио за цял тиган пържени картофки.

– Здрасти – казвам с пълното съзнание, че съм обречена да разговарям с този мазник, докато не дойде още някой да ме спаси.

– Аз съм Анджело.

Има си хас! С бял памучен костюм и обилно намазана с брилянтин черна коса, как другояче да се казваш?

– Лора.

– Красиво име, Лора! Означава богиня, нали?

– Не мисля. Сигурна съм, че означава лавров храст.