Седмица след края на учебната 2012/13 година за първолаците, която традиционно закрихме на 24 май, в Деня на българската просвета и култура и славянската писменост, и първите дни от лятната ваканция на „завършилите” малчугани, се срещнахме с майката Калина и нейния седемгодишен ученик Камен, за да си поговорим за всичко, свързано с първата, ВАЖНА година в училище.

От чисто практичен, с полезна информация колко време протича подготовката на самия родител, разговорът ни плавно премина през емоцията и удовлетворението от това да си майка на първокласник, до чисто философската страна на живота, на която, според Калина, я учи да се осланя най-вече синът й.

За всичко това и още, ден преди официалния ден на детето, разказваме в интервюто с майката на първокласника Камен - Калина, както и със самия Камен, който също има какво да сподели за впечатленията си от първата година в училище: 

V. S. Калина, кажи ми как започна подготовката за първокласника?
Калина: Как, ли? Още от януари миналата година! Всички родители на бъдещите ученици започнахме невероятно дебнене в училищата за датите за записване на децата. По-скоро – за сроковете за подаване на молби. Голямо молене пада – да се готвят всички неподготвени! Пускаш „молитвите” до всички училища, в които искаш да запишеш детето си, зареждаш нервите си, докато чакаш класирането и когато това се случи - тичаш през глава с документите да „маркираш” школото, в което детето е прието. В случаят с Камен нямаше драми, но съм чувала какви ли не истории!

V. S. Не звучи толкова страшно, май!?
Калина: Да, не звучи. Има един преходен момент между края на детската градина и началото на училището, в който като че децата са леко объркани. Убеждаваш ги 4 години колко е хубаво да се ходи на градина, а се оказва, че те и за миг не са ти повярвали. И когато дойде лятната ваканция преди първия 15-ти септември, сякаш на секундата забравят накъде са тръгнали и какво са научили досега. И не могат да разберат, че е възможно с някои от децата повече никога да не се видят. Това е голям психологически стрес за малките им мозъчета.



Но Камен извади голям късмет, защото попадна в един клас с още 5 дечица от детската градина при учителката, която искахме. И по този начин въпросният „период на объркване” при него мина по-плавно и лесно. Макар психолозите да са на мнение, че това пречи за опознаването и сплотяването им с другите, „новите” деца, аз не видях такъв „проблем” в неговия клас.

V. S. Дай съвет през твоя аршин за ситуация, в която детето отива „само” в нова среда!
Калина: Най-вече ще се обърна към родителите, като включвам и себе си в това число. Трябва да сме напълни наясно, че абсолютно всичко зависи от нас самите! Ние, например, организирахме няколко срещи преди началото на учебната година, за да се видим кои сме, да се опознаем, да добием елементарна представа едни за други. Децата в това време правеха същото, играейки си на метри от нас. И това помогна на всички ни – и на малки, и на големи, през тази първа учебна година. Някои в последствие дори си организираха няколкодневни екскурзии и това сплоти колектива още повече.

Далеч съм от мисълта, че така ще се оправи света, но това е голяма крачка в развитието на характерите на малчуганите. Не трябва да се живее в тесногръдие и темерутщина! Защото не може през четирите години от живота на Камен в детската градина ежедневно да виждам едни и същи физиономии – тези на децата и техните родители, и всеки път да ги поздравявам, а те да не отговарят. Е, поотпуснаха се, но едва накрая.

V. S. А в училище как върви сплотяването?
Калина: Бавно. Но с времето и това се нареди. Много е важно да се поддържат извънкласните срещи на децата в забавна обстановка. Да има някой, който да се нагърбва с организацията на тези срещи, да се измислят интересни неща. Трудно е, но при добра комуникация и подготовка, всичко се получава страхотно. Препоръчвам всички да си разменят още в началото координатите, за да имат връзка помежду си в процеса на учебната година. И не е важно дали се харесваме или не ние – родители и учители. От значение е да дадем всичко от себе си, за да зарадваме децата си и да променяме нещата към по-добре заради тях!

V. S. На теб кое ти беше най-трудно, докато му помагаше?
Калина: Нещата като цяло сега със сигурност са по-различни от времето, в което аз съм била първи клас. Разбира се „1+1” си е все толкова, колкото и преди 30 години, но трябва много да се внимава. Трябва бързо да влезеш в техния свят, а това не е толкова лесно, защото сегашните деца са много напред с материала още по рождение. И ти, като родител, се опитваш да им обясниш нещо като на малко дете, а се оказва, че те вече са пораснали и довършват изречението ти. Така че, всъщност, ние се учим от тях повече, отколкото те от нас!

V. S. Колко ти струваше цялата учебна година?
Калина: Някъде около 500-600 лв., а може и повече да са. Всеки се отпуска според възможностите си, разбира се. В тази сума слагам стола (купоните) в училището, тетрадки, боички, моливчета и т.н.. За облекло не говоря, защото и да не е ученик, детето ходи облечено, все пак.  Иначе държавата (социалните) отпускат еднократна помощ за първокласник от 150 лв.

V. S. Отглеждаш сама детето си. Това оказа ли някакво влияние върху Камен, а и на теб самата?
Калина: Разбрах, че влиянието върху него е само положително. Много е отговорна моята задача. Не мога да съм само майка - аз съм неговият супер герой и трябва да подавам отговорите на всички въпроси и решенията за всяка ситуация. Може да звучи трудно, но не е, защото той е моят приоритет и най-важното нещо на света за мен, което дори прави "работата ми" забавна и щастлива.

V. S. Таткото на Камен помага ли?
Калина: О, да, помага много! Той е доста зает с работата си човек и със сигурност не може да помогне толкова, колкото му се иска, но определено помага! Ние сме големи и зрели хора и отношенията ни са нормални и човешки. И смятам, че при всички трябва да бъде така, независимо какво точно се е случило. Децата усещат и оценяват всичко, което виждат, така че колкото повече усмивки, толкова по-добре.

Като разведена жена бих се обърнала към всички родители в подобно положение и бих им казала да не занимават децата си и с проблемите между тях и бившите им половинки! Поне не пред децата – те не са длъжни да чуват и знаят! И колкото повече може детето да бъде и с двамата, толкова по-добре за него. Това е абсолютният толеранс и към двамата родители.


На последния учебен ден

V. S. Ти какво научи от детето си?
Калина: Оказа се, че детето ми е страшно умно! Ха-ха-ха! Не, шегата настрана, но Камен е много разумен, остроумен, ужасно философски настроен към света и винаги намира своето обяснение за всичко. Знаеш ли, той ми показва непрекъснато, че нещата са много по-лесни, отколкото всъщност са според нас, по-големите. Децата са много по-неангажирани и виждат всичко по-елементарно. Аз непрестанно се опитвам да мисля като него, но не успявам, разбира се. Друго важно, което научих е, че децата пет пари не дават за подаръците, които им правим и това се опитвам непрекъснато да обяснявам на всички близки около Камен. Радостта и еуфорията покрай предметите е с валидност около 3 минути. За него, а и за всички деца, най-важно е вниманието, което им обръщаме! Колкото и да ги радват подаръците, нищо не може да замени вниманието, разговорите, прегръдките, целувките, прекараното заедно с тях време. Само то остава в съзнанието и топли душичките им!

Да, децата не са слепи и виждат какво има в магазините. Но, според мен, не всичко трябва винаги да им се купува, дори и човек да има необятни финансови възможности. Първо, защото по този начин детето очаква подаръка за празника с нетърпение, второ – така повече ще го оцени и ще му се радва истински, и не на последно място, се научава, че не може всеки път да става всичко, което му се приисква.

V. S. Страх ли те е от нещо за него?
Калина: Опитвам се изобщо да не мисля за никакви страхове. Има две важни неща, които научих от моя баща и до днес ги прилагам – никога не си поставяй срокове, и никога не мисли от какво те е страх!

V. S. Как възприемаш себе си – като реалист или оптимист?
Калина: И двете. Оптимист съм, защото животът си тече и няма време за песимизъм. Но съм и реалист.

… и ето какво мисли и Камен по въпроса:



Камене, кажи ми кое в училище ти беше най-трудно?
Ами часовете по български.

Така, ли? Защо?
Ами понякога като имаме български, ми се иска да сме в час по английски. Друг път пък – обратното, и така.

А и заради домашните, май, а?
Не само. Заради думите, задачите.

А какво ти хареса в училище?
Часовете по физическо. Най-много народна топка и футбол. Ама футбола повече.

А намери ли приятели в училище?
Да, с някои сме от детската, но повечето са момчета.

А имаш ли си гадже вече?
Еми… (като, че леко смутихме Камен с въпроса и не бяхме настоятелни за отговор - бел. Ред.)

За какво говорите с приятелите си най-много?
За телефони.

Наистина? Защо?
Ами защото се питаме – имаш ли тази игра, имаш ли онази игра, и така.

Добре, де, мислиш ли, че децата на твоята възраст трябва да имат телефони и да ходят с тях в училище?
Откъде да знам!?!

А за книги, за филми, музика говорите ли…?
Книги изобщо не сме споменавали все още, но за филми – да. И за футбол си говорим също.

Кой тогава е любимият ти отбор?
„Левски”!

Трудно ли ти е буденето сутрин – в колко часа ставаш?
Да, едва се наспивам. Еми, всяка сутрин ставам в 7:15, само в събота и неделя мама ме оставя да се наспя.

Мама помага ли с домашните?
Да, много. Обаче предпочитам да ходя на занималня, защото вкъщи като пиша домашните и… Не мога да го обясня, поне не знам как.

Майка ти сигурно е по-строга?
Не, обратното е.

Така ли? Тогава защо предпочиташ занималнята?
Еми, и аз не знам. Понякога ми се ходи, понякога не ми се ходи на занималня.

Кой е любимият ти ден от седмицата?
Петък!


Камен гордо показва грамотата си

А любимата буква от азбуката?
„А”.

Харесваш ли учителката ви, искаш ли да й кажеш нещо?
Да, на много неща ни научи. Искам да й пожелая да е здрава и щастлива!

Кажи ми честно – хареса ли ти да ходиш на училище?
И да, и не.

И какво ще правиш през лятната ваканция?
Ще ходя на лагер на море. За втори път ще съм сам без мама.

Я ми кажи получи ли някакъв супер-готин подарък за завършеният първи клас?
Ами мама ме заведе на концерт на Bon Jovi.

Еха! Това е страхотен подарък! Хареса ли ти?
Да, яко беше! Много ми хареса колата на сцената. И как целият стадион беше пълен – цяла София беше там!

Имаш ли вече любима тяхна песен?
Да - You give love a bad name (Камен ми запя припева на парчето с много приличен английски).



Бел. ред. Утре, очаквайте още трима сладури на различни възрасти в интервю на ViewSofia, с което, гарантираме, много ще се забавлявате.