Това, което знам... с Николай Сърдъмов 2 Приятно е да видя бижутата си върху силен като характер човек

V. S. Как започва и как завършва денят ти?
Н. С. Ами как, като стана обикновено пия кафе, закусвам вкъщи, после идвам в ателието и пак пия кафе,...

V. S. ... правя бижута, пия кафе,...
Н. С. Да, пия вода, после кафе, вода, кафе,... и така. Срещам се с клиенти, сутрин и вечер проверявам мейлите си в нас, защото тук в ателието няма компютър,...

V. S. Така ли?! Защо?
Тук прекъснахме хубавия разговор с бижутера Николай Сърдъмов преди дни, за да продължим с като надникнем още по-любопитно в работата на бижутера, ателието и всичко, което създава на голямата старинна маса.

....
Н. С. Умишлено! Искам да правя бижута, а не да се разсейвам с някакви глупости. Защото човек изобщо не се усеща как се отплесва и изведнъж – хоп, половината ден е минал! Компютърът е ок, но не ми доставя удоволствие. Не съм от привържениците на техниката, не я харесвам, защото работата ми е такава - с живи обекти около мен, които можеш да докоснеш и имат душа. Но се налага да ползвам традиционната техника – телефон, мейл и т.н. По-бързо и безболезнено стават нещата.

V. S. Ако някое от бижутата не ти се получи както искаш, какво правиш - ядосваш ли се, изхвърляш ли го?...
Н. С. О, нерядко се случва да не се получават нещата. Най-честата причина е желанието ми да експериментирам. А в експеримента с новото не знам до къде ще стигна и какво ще се получи. Не съм сигурен в материята, формата на продукта и търся непрекъснато. А в търсенето не винаги съм щастлив от крайният резултат. Понякога крайният резултат е толкова неочакван за мен, че ми е трудно да асимилирам дали бижуто е станало или не и ми трябва ми време да свикна с него. Разбира се, понякога в движение се получават по-добри продукти от първоначалната идея, друг път пък си позволявам дори да прекаля, за да видя къде ще е границата.

V. S. Ти сигурно виждаш триизмерно нещата, като подредени атоми в молекула. Така ли е?
Н. С. В главата ми има много компоненти, които трябва да бъдат сложени и подредени някъде. Един пръстен, примерно, все пак трябва да можеш да си го сложиш на пръстта, не е като при скулптурите, да речем.

V. S. Ще ни разкажеш ли някаква интересна случка, свързана с твоите бижута?
Н. С. Непрекъснато се случват интересни неща. Сещам се за една история с моя близка галеристка Рена Ярушевич от Франкфурт, с която работихме заедно по проект за доста странен пръстен. При нея веднъж отива жена, която иска да й се направи сферичен пръстен, в чиято куха горна част да бъдат сложени костици, издаващи звук при движение. Оказа се, че това са част от тленните останки на починалият й съпруг, кремиран в Швейцария, който е бил диригент и дамата е запазила тези костици от него. Харесала е мой модел пръстен и аз се заех с направата на халката по размера на пръстта на жената, а Рена работи по горната му част. Това е странен случай, за който се сещам, но като цяло емоциите около мен са много мили и човешки.

V. S. Има ли някъде по света известна жена, която да искаш да носи твое бижу?
Н. С. Не персонализирам чак толкова нещата, но ми е приятно, когато видя мои бижута носени подобаващо от силен като характер човек.

V. S. Какво за теб значи “подобаващо”?
Н. С. В добро съчетание с всичко в човека, с усет и с отношение към аксесоарите – било чанта, шапка, бижу, дреха, а и към него самият.

V. S. Мислиш ли, че изборът на бижу издва характера на собственика му?
Н. С. Сигурно има нещо такова, не съм правил подобни изследвания. Но когато видя човек със странно бижу знам, че е по-смел, търси нови неща, експериментира.

V. S. А експериментите не издават ли самотност?
Н. С. Не, не, не мисля. Чак пък самота - не бих казал. Работейки от години с много европейски галерии, съм виждал какво ли не. Там бижутата се приемат и правят не толкова като декорация, по-скоро като изкуство. И затова има много колекционери на бижута, които ги купуват и не ги носят – просто ги притежават. Точно като с картините.

V. S. Това фетишизъм ли е?
Н. С. Ами от къде да знам как може да се определи. Този тип колекционери не са много в целия свят – говорим за много високи нива на отношение към бижутата. Дори някои от тях вече са се превърнали в куратори и изкуствоведи в тази част на областта на изкуството, други пишат книги.

V. S. Имаш ли наблюдения дали българските мъже, живеещи извън страната ни, по-често подаряват бижута на половинките си?
Н. С. Да, така е. “Там” мъжете правят такива подаръци и отиват в галерии, за да ги изберат. Това в България, за съжаление, много рядко се случва. И когато се случи ми е много приятно да го видя, защото това не е просто един ангажимент, едно даване на едни пари и прехвърляне на отговорността върху жената сама да избере бижуто си. Т.е., купувайки бижу, ти мислиш за тази жена, мислиш какво носи, кога го носи, защо го носи, разсъждаваш комплексно - ти трябва да я познаваш! Мислиш за това какво точно искаш да й подариш, да й дадеш и всичко това е много лично! Може и да “сгрешиш”, но винаги може да се “поправиш” след това.

V. S. А българинът, живеещ в България, познава ли жените?
Н. С. Става ми много приятно, когато лично при мен, като бижутер, идват мъже, търсещи подарък за някоя жена. Но това се случва много рядко. Дори и в магазините не съм го виждал. Не знам защо е така – нямат възпитание към подаръците като цяло, или не искат да положат усилие, не знам... Но това “усилие” като цяло е едно удоволствие – ти не правиш този подарък, или поне – не би трябвало да е така, по задължение. Това са съвсем човешки и нормални неща!

V. S. Твоите клиентки какви са?
Н. С. О, имам най-различни хора за клиенти. Забавно е! Има експериментатори, носещи по-странни неща и от мен, смели и дръзки в решенията си, други носят по-традиционни и приглушени като емоция и обем бижута, различни хора.

V. S. Има ли някаква зависимост между възрастта и типа бижута на жените?
Н. С. В чужбина моите клиенти специално са между 40 и 80-годишни – ужас! А тук са между 30 и 45-50-годишни. Това за мен понякога е много тъжно. Но 60-годишните на запад си купуват бижута с такава емоция, толкова се забавляват, което тук рядко се среща и сред по-младите.

V. S. Имаш ли суеверия, от които се предпазваш?
Н. С. Не, не бих казал, че съм суеверен. Не вярвам и не робувам на подобни тези. Също така и не съм умопомрачен и от камъните, които отговарят на зодиите. Най-малкото, защото не ги знам, те по-скоро са изразно средство на идеите ми. Когато искам черен камък, взимам Оникс, когато искам да е бяло, взимам перла, и така - не робувам на зодиите.

V. S. Има ли правила, от които не бягаш по време не работата си?
Н. С. Важно е бижуто да е добре направено, да се вижда вътре в него занаята, да не се разпадне докато го носиш... Такива неща са важни.

V. S. За какво не ти остава време?
Н. С. Преди нямах никакво време за почивка, но се научих да си намирам. Най-добре си почивам, когато пътувам, срещам се с приятели, ходя на село, такива нормални и човешки неща ме зареждат. Не съм екстремален човек.

V. S. Какво искаш и не искаш да се знае за теб в професионален план?
Н. С. А, никой не се интересува! Но винаги ми е било и ще ми бъде много чудно как и какво хората намират в моите бижута! Че и пари дават за това!... Защото аз правя онова, което на мен ми е на сърцето и в главата, и след това го виждам в другите хора.

V. S. От доста години се занимаваш с бижутерство. Каква е разликата в твоите очи между преди и сега в направата, видовете, материалите на бижутата и начина, по който те изглеждат?
Н. С. Огромна е разликата. В моите спомени отначало бижутата бяха не толкова обемни, доста плоски и по-скоро декоративни, сега е друго. В момента единственото, което ме натъжава, е пластмасата, която успешно се налага навсякъде. Ако се разровим назад в т.нар. социализъм, ще открием прекрасни като дизайн архитектурни сгради, подвижни конструкции, мебели, изобщо всякакви предмети.

V. S. Коя е твоята запазена марка в бижутата ти?
Н. С. Този въпрос стои пред мен от повече от 10 години. Тогава участвах в Залцбург в една лятна академия с най-различни като форма, материя и големина авторски бижута. Притеснявах се от този факт, не знаех дали клиентите ще видят нещо положително в моята разнообразност и лутане, или по-скоро ще потърсят нещо друго. И въпреки че бижутата ми принципно са различни, има една невидима линия, която ги свързва. Сред нещата ми можете да видите вътрешни гуми от колело, пеперуди, бръмбари, кръгове,... въобще какво ли не. Но всички те живеят добре заедно. Тогава осъзнах, че това съм аз.