Джон Стайнбек (1902--1968) е роден в калифорнийския град Салинас, където живеят повечето от незабравимите му герои. Той е запознат от първа ръка с тежкия труд на американските фермери и работници от началото на миналия век, защото самият е бил такъв, преди да започне да се изявява като журналист. През 1935 г. публикува първия си роман „Тортила Флет“ и незабавно се обвива с литературна слава. Той е автор на повече от 25 романа, а през 1962 г. става лауреат на Нобеловата награда за литература. При връчването на наградата Нобеловият комитет изтъква, че със „Зимата на нашето недоволство“ Стайнбек „се завръща с безпристрастния си инстинкт за истински американското на позициите на независим поборник за истината“.
Джон Стайнбек "Улица "Консервна"
Улицата на консервните фабрики в Монтерей, Калифорния, е цяла поема, смрад, проскърцващи звуци, особена светлина, песен, навик, носталгия, блян. Улица „Консервна“ – това е събраната и разпиляна тенекия и желязо, ръжда и трески, нащърбен паваж и обрасли с бурени дворове и бунища, работилници за сардели, сглобени от вълнообразна ламарина, автомобилни сирени, гостилници и публични домове, малки претъпкани бакалнички, лаборатории и нощни приюти. Нейните жители, както веднъж бе рекъл един, са „проститутки, сводници, комарджии и негодници“, с което е искал да каже „всички“. Но ако беше надникнал към улицата от друго ъгълче, той може би щеше да ги види като „светци и ангели, благочестивци и мъченици“, при което смисълът не би се изменил. Сутрин, когато риболовната флотилия се завръща с улов, малките кораби с грибовете се заклатушкват тежко в залива и надуват сирените.
Претоварените лодки се избутват до брега, където фабриките са натопили опашките си в залива. Тази метафора е преднамерено избрана, защото, ако фабриките натопяваха в залива не опашките, а устите си, консервираните сардини, които излизат от другия им край, щяха да бъдат, поне фигуративно казано, още по-ужасни. След това свирките на фабриките започват да пищят и в целия град мъже и жени се напъхват в дрехите си и тичешком пристигат на Улицата за работа. Тогава блестящите автомобили докарват висшите класи: надзиратели, счетоводители, собственици, които изчезват в канцелариите. После – от квартала на италианците, китайците и поляците – идват мъже и жени в панталони, с гумирани палта и мушамени престилки. Те се втурват да чистят, да нарязват, да пълнят, да мариноват и консервират рибата. Цялата улица тътне, въздиша, крещи и дрънка, а в това време сребърните рибни реки все така се изливат от лодките, лодките пък се издигат във водата все по-високо и по-високо, додето най-сетне се изпразнят. Фабриките боботят и тракат, и скърцат, докато изчистят, нарежат, мариноват и консервират и последната риба. И тогава свирките отново запищяват – вир-вода мокри, вмирисани и уморени италианци, китайци и поляци, мъже и жени, се пръсват и поемат по хълма към града, всеки по своя път, а Улицата на консервните фабрики става отново такава, каквато е: тиха и вълшебна. Връща се нейният нормален живот. Безделниците, които от погнуса са се оттеглили под черния кипарис, се появяват и насядват върху ръждясалите тръби в запустелия двор. Момичетата на Дора излизат за малко на слънце, ако има слънце.
Док тръгва от Западната биологична лаборатория, прекосява улицата и влиза в бакалницата на Ли Чун за две кварти бира. Анри, художникът, рие като куче из боклуците в обраслото с трева празно място за някоя и друга част, къс дърво или метал за лодката, която си строи. Тогава настъпва тъмнината и пред вратата на Дора светва уличният фенер – фенерът, който дава постоянна лунна светлина на улица „Консервна“. В Западната биологична при Док идват гости и той пресича улицата до Ли Чун за още пет кварти бира.
Как е възможно да се опишат такива, каквито са, и поемата, и смрадта, и проскърцващите звуци, особената светлина и песента, навикът и мечтата?
Когато човек събира морски животинки, среща едни плоски червейчета, толкова нежни, че е почти невъзможно да ги хванеш цели – докоснеш ли ги, разкапват се на парченца. Трябва да ги оставиш сами да се източат и по своя воля да пропълзят върху острието на ножа и чак тогава предпазливо да ги пуснеш в стъкленицата с морска вода. И може би точно така трябва да се напише и тази книга – да се отворят страниците и да се оставят различните истории сами да изпълзят по тях.
More from View Sofia
Четиво в четвъртък: "Джакомо Казанова. Соната за разбити сърца" от Матео Струкул
null
Четиво в четвъртък: "Не очаквайте прекалено много от края на света" от Нинко Кирилов
Животът ни е етикет. И то не какъв да е, а точно онзи етикет, ето там...
Четиво в четвъртък: "Жената на стълбата"
Eдно от най-талантливите и въздействащи пера на съвременната немска литература.
