Това, което знам… с актрисата Ани Михайлова

За актрисата, по-известна с участията си в предаването на БНТ “Шоуто на Канала”, Ани Михайлова, в интернет пространството по-скоро можете да прочетете всякакви жълти, злобливи и хейтърски материали, а да не говорим за коментарите, оставени под тях. Телевизията е велика медийна манипулация, неносеща отговорност за последствията, оставащи в ума, съзнанието и действията на гледащите я. Нека преведем значението на думата “телевизия”: от гръцки: τῆλε, „далече“, и от латински: visio, „гледка“, накратко - ТВ. Това е телекомуникационна технология за приемане и предаване на разстояние на движеща се картина, обикновено придружавана от синхронизиран звук.

Точно така! Всички ние виждаме отдалече една гледка, до която може и никога в реалния си живот да не се докоснем. Тази ТВ може да направи така, че много да ни пристрасти към движещите се картини, които ни показва. Или да ни отврати. Зад вече плоските екрани на телевизорите ни стоят единствено жици, платки, кабелчета и всякакви джаджи на съвременната технология. Само и само звукът и картината да са синхронизирани и още по-съвършени. Но те не ни показват реалните цветове, същност, души и истинските лица на хората, които виждаме на екрана.

Срещаме ви с Ани малко преди да завали първият софийски сняг в една съвсем спонтанна и неглиже среща, под дървена беседка в парк, в който има повече кресливи гарги, отколкото хора. И пищната блондинка не се противи на ноемврийския хлад и прашните пейки въпреки тоалета си и с първична и детинска радост прие отправената й покана да удари няколко глътки от питието ни.

Ако имате възможността да поговорите дори пет минутки с нея, сами ще се убедите къде е, каква е и коя е Ани Михайлова. Но прочетете и сами преценете!

V. S. Ани, какво ново при теб?
A. M. Новото е добре забравеното старо! Нищо, освен работа, работа, работа..., и желание за нещо ново. Но то “това” нашето не е точно “работа”, а по-скоро творчество. И когато имаш възможност да изкажеш всичко, което носиш в душата си и, поднасяйки го по подходящият начин, то успее да докосне някого, то тогава вече мисля, че е изкуство!

V. S. Току-що смеси изкуството и работата, за теб те могат ли да вървят ли ръка за ръка?
A. M. О, да, задължително! Не може иначе! Нямам право да е иначе!

V. S. “Право”?!? А кой определя и поставя тези “права”?
A. M. Ами аз. Вътрешно си казвам, че не мога да си позволя да занаятчийствам и трябва да вложа много от себе си в това, което правя, за да може накрая да се получи поне нещо, което да прилича на изкуство.

V. S. Кога “занаятчийстваш” и кога правиш изкуство?
A. M. Човек е склонен да занаятчийства, когато навлезе в бързите обороти на своята работа и няма време да обмисли онова, което прави. Тогава не може да създаде продукт, ако мога така да се изразя, в който да има повече задълбоченост и послание. Борави с повече клишета, собствени или чужди, създава или още по-лошо – използва, готови правила и формулки, и просто ги предлага на хората. А изкуството според мен основно е базирано на натрупания опит. И когато актьорът има такъв зад гърба си и вече владее и занаята, в съчетание със съвременните средства и технологии, които модерният свят предлага, би трябвало да успее да направи така, че накрая да представи пред хората изкуство.

V. S. Спомена послание. Какво мислиш е твоето лично обръщение към хората, които те гледат и обичат или поне какво ти се иска да бъде?
A. M. Надявам се да им давам истински позитивизъм, защото основният смисъл на моята работа е да създавам у хората добро настроение! Моето обръщение към всички е да няма подмяна на ценности, да няма фалшив морал, който да се превръща в морализаторстване, и като цяло да няма фалш.

V. S. А да има какво?
A. M. Искреност в собственото ти поведение, с което да не нараняваш другите. Много хора казват за себе си, че са искрени. Но това да си честен, директен и поднасящ себе си по подходящ начин, не винаги е лесно.

V. S. Но ако ти смяташ себе си за добър човек, като, разбира се, думата “добър” е в поставена в субективни рамки, а непрекъснато получаваш “удари под кръста”, как тогава оцеляваш?
A. M. Ами много трудно. Ето това е най-трудното нещо – да съумяваш да оцеляваш така, че да не се озлобяваш. И нещата, които преживяваш, да пречупваш през онези ъгли и филтри на душата си по такъв начин, че да извличаш само поуките, доброто и нужното за развитието си. Убедена съм, че трудностите са ни дадени, за да се развиваме и показваме по-добрите си страни. Иначе – много е лесно, когато ти е лесно!

V. S. А когато ти е трудно...?
A. M. ... Е много трудно да изглежда така, сякаш ти е лесно! Защото е много важно да изглежда така, че всичко, което правиш е с лекота. Само тогава си способен да създаваш усещането, че можеш и имаш още какво да покажеш.

V. S. Ти какво още имаш и искаш да покажеш от или за себе си?
A. M. Мисля, че за хората всичко е прозрачно. Едва ли има неразкрити или неясни неща. Ще се позова на британски психиатър, според когото проблемите при хората идват от факта, че им става скучно. И тези проблеми се коренят в това, че изгубваме желанието и способността си да бъдем любопитни и любознателни към заобикалящия ни свят. Жадни сме за клюки, за жълтини, за това какво се случва под чаршафите на другите.

Много ни е лесно анонимно да критикуваме и оплюваме някого, скрити под фалшива самоличност в интернет пространството. Но когато се изправим пред опознаването на тайните на Света, а те са хиляди, ще си зададем хиляди въпроси и ще получим хиляди отговори. Ще се върнем към детското в нас, което ни държи по-дълго време живи.

V. S. Дали твоето “детско” го има в сегашните деца или те са вече роботизирани?
A. M. Те са други. Тези деца са едни други бъдещи хора, които създават по друг начин взаимоотношенията си, общуват по друг начин със света и на мен са ми много интересни да ги наблюдавам. Мисля, че са загубили малко от потребността си да комуникират очи в очи с другите така, както сме правили ние на техните години. А очевидно по някакъв начин са си самодостатъчни и живеят в техни собствени Вселени. Като че обществото ни обаче е станало леко аутистично, някак дистанцирано. Затова мисля, че сегашните млади хора се раждат адаптирани към тази действителност и по-лесно и бързо се справят с нея. Но не смятам, че нямат детското и творческото в тях, тласкащо ги към откривателства и себеразвиване във Вселената. Както продължаваме да го имаме и ние, разбира се, което е позитивизмът и същността на процесите в нас!

V. S. Значи според теб трябва да разбираме, уважаваме и обичаме първо себе си, за да получим същото и от другите!?
A. M. О, да, това е истината, от която тръгва всичко! И е най-важната истина, без да граничи с нарцисизъм обаче. Тази обич няма да ти разреши да нарушиш пространството, Космоса на другия, защото ще го обичаш така, както себе си! Тези ценни думи са написани още в Библията, знаете, но ние като че дори пред прага на 2014-та година все още не осъзнаваме смисъла им. И затова хората, неразбирайки тези слова, смятат, че да си себичен и егоцентричен, в което, стига да не е крайно, също няма нищо лошо, е ... много гот! Лошо обаче е, когато поведението ти е водено и пречупено през егоизъм и лакомия.

V. S. А ти обичаш ли себе си?
A. M. По-скоро не достатъчно, въпреки че съм много задълбочена, анализираща и мислеща в тази насока. Друго, което знам, е, че ако обичаш себе си, ще се щадиш толкова, че да можеш да вършиш работата си по-добре; ще искаш да мислиш върху това как да я свършиш по-добре; ще се занимаваш с вътрешния си свят по такъв начин, че това, което правиш, да ти носи ползи и когато това се случи, “другият” също ще печели! Няма друг вариант.

V. S. Как предпочиташ да се осведомяваш за онова, което се случва около теб и с (не)приятелите ти?
A. M. Всичко пречупвам през своя призма, защото нещата са субективни – за мен реалността и истината са едно, за теб – друго. Но предпочитам разговорите очи в очи, защото по този начин всичко е по-триизмерно и усещам хората по-добре. Много скоро започнах да разбирам, че съм се научила да гледам събеседниците си в очите; досега не го правех. И смятам, че това е голяма победа пред мен самата. Не съм го правила, не защото съм се чувствала виновна или гузна, а защото съм срамежлива. Но не отчитам това си качество на свенливост като много положително. Хубаво е да си скромен, но чак пък толкова!

V. S. Как виждаш себе си някой ден в ролята на родител?
A. M. Изобщо не се виждам в такава роля! Както и да прозвучи след това изречение, по принцип обичам, дори обожавам децата! Даже съм убедена, че се разбирам с тях повече, отколкото с връстниците си, защото акълът ми е на 5-6-годишно момиченце. Страхотно много обичам да общувам с деца и наистина имам какво да науча от тях. Даже крада от тях мисли, идеи; те са много мъдри! Всеки, който има вкъщи такъв един малък мъдрец, е щастлив човек!

Аз бях много просто дете, в смисъл – лапнишаран, и детството ми мина безметежно - с кукли и парцали. А днешните малки са други, различни от нас, говорят като зрели хора. Но бидейки вече 100-годишна, мисля, е дошло време и аз да помъдрея!

V. S. Ще ни споделиш ли нещо за човекът до теб?
A. M. Ние с Орлин сме заедно от сто хиляди години, все едно живея с птеродактил – древно, древно, та чак несъществуващо животно! Не мога да повярвам, че той е толкова време с мен! Изглежда невъзможно, ама на! Човекът си имал глава да пати и си пати от нея, след като сме заедно! Е, надявам се, че е имал и хубави моменти!

Орлин не е в актьорския бранш и е коренно различен от мен. Той е реалист, практичен е, дори прагматичен, много интелигентен и със страхотно чувство за хумор. И с това приключват положителните му качества! Ха-ха-ха!

V. S. Е това ли да напиша за него?
A. M. Спокойно! Той е свикнал и отдавна всичко знае!

V. S. Как се допълвате с него? Какво не можете той или ти и как го донаждате във връзката си?
A. M. Аз нищо не мога! А той може всичко останало, отглежда ме, носи ме на гърба си и ето така се допълваме! Не, не, това е майтап! Но Орлин ми е позволил да правя всякакви щуротии и съм същински Денис Белята – върша по 200 бели в секунда! И ето така си живеем от онази динозавърска ера. Това е “тайната” на нашата връзка. На него така вече му е удобно, след като отдавна го е разбрал, и с нищо не мога да го изненадам.

V. S. Не ти ли става неприятно, че той не се трогва от опитите ти за изненади?
A. M. Изобщо вече не се и опитвам да го сюрпризирам – то няма как, и е безсмислено, защото те моите истории в ежедневието са толкова невероятни, че няма накъде повече! Просто нещата стават, без да ги планирам. Както казва Орлин, ако не ми се случваше онова, което ми се случва, нямаше да съм аз!

V. S. Кои са най-невероятните жълтини, които си разбирала за себе си?
A. M. О, да ти кажа честно, отдавна не обръщам внимание. Те ме плюят, аз го приемам все едно, че дъжд вали, и така! Е, понякога дъждът преминава в бури и урагани, но не си го слагам на сърце!

Ще ти разкажа за една от белите ми. Участвах в един кастинг, в който ми обясниха, че не ставам абсолютно за нищо и че съм най-обикновеният човек на света. Разбира се, след това бях много разстроена. Отидох при колата си – червено Пежо, и опитвах да я отключа около 40 минути без никакъв успех. Още повече се натъжих и се разревах.

Обадих се на Орлин да му кажа за проблема и че според мен някой е разбил колата, сменил е патронът на ключалката и от вътрешната страна е блокирал вратата; освен това липсваше и касетофонът. След като приключих разговора, от месарския магазин, пред който беше колата, излезе един чичка и ми каза: “Госпожо, това е моята кола! Вашата я паркирахте с три коли по-надолу. Но аз Ви гледах и през цялото време исках да разбера дали е възможно с ключ от “Пежо” да се отвори друга марка кола.” Човекът ме съжалил, защото плачех неутешимо през цялото време, и решил най-накрая да ми каже.

Но тук историята изобщо не свърши! След като намерих колата си и успях да вляза в нея, отново звъннах на Орлин да му кажа, че ще отида на Витоша малко да се разведря и успокоя. Намерих си страхотна полянка, на която полегнах, за да се отпусна. Бях обута с чисто нови страхотни италиански сандали, подарък от Орлин, които, разбира се, събух. Лежах си аз, разпъната на тревата, и изведнъж се оказа, че до мен е дошла една лисица. И докато се гледахме – лисица с лисица в очите, тя ми отмъкна единия чехъл и избяга. Гоних я за кратко, боса, ама ще хвана лисица някой друг път! И аз пак звъннах на Орлин, отново плачеща, за да му споделя поредното си патило, а той ме нахока с думите: “Абе ти ненормална ли си, надрусана ли си, напушена ли си? Я се прибирай по-бързо!”

Но! Историята още не беше приключила! На следващия ден се върнах на същата полянка с намерението да намеря тази лисица крадла. Дори й бях купила пакет патешки фенери, за да я омилостивя и тя да се покаже, за да си намеря сандала, но уви, тя не дойде, разбира се!

А веднъж пък на концерт в Зала 1 на НДК, изгубих копче от палтото си и Орлин след това го търси цели 3 часа. И го намери! Представяш ли си? Направо е невероятно! Ей такива неща се случват около мен непрекъснато! Ние сме родени на култови дати – аз на 8-ми декември, а той на 2-ри февруари. И как човек като Орлин да остави жена като мен, кажи ми?!? Той просто е загубен без мен! А после как би се родило “нещо” нормално от ненормална комбинация, каквато е нашата?!

V. S. Е, можете да пробвате!
A. M. А, не, не, не! Аз със сигурност ще стана 2000 кг. и съвсем няма да мога да нося гърдите си, много ще ми натежат! Това отново е шега, разбира се. Мисля, че при мен този процес доста позакъсня. Досега все исках творчески да се развивам, да правя и създавам от себе си. Но явно е, че няма да успея да съчетавам и двете неща. Не знам, така мисля, развивам се в тази посока. Но поне засега не искам, не го чувствам, не се виждам в такава роля и не съм планирала подобен ход. Сигурно никак не е честно за тези, които искат и не могат да имат да деца, а аз мога, но на този етап не искам. Сигурно е егоистично, не знам. Дано не съжалявам някой ден и Господ ми прости!

Абсолютно всеки човек е егоист малко или много. Излиза, че след като изживеем дадения ни живот тук на Земята и така или иначе умрем, то тогава няма смисъл да раждаме деца – и те ще умрат някой ден!..

V. S. Трябва ли да ни е страх от смъртта?
A. M. Не! Не бива! Смъртта е “нищо”, според Епикур. Как може да се страхуваш от Нищото!? Не можеш! Оставяш само тялото си на Земята и друго нищо не знаеш. Ако създам дете, то със сигурност ще има моята чувствителност. На мен ми беше много трудно да възприема света такъв, какъвто е, и на това дете ще му е още по-мъчително да извърви пътя си на тази Земя. А аз няма да мога да понеса това и тук е егоизмът при мен, за който ти говориш! Мисля, че мога да се грижа за друг човек, за дете. Но си давам сметка как това невинно същество в училище някой го нагрубява, а ти не можеш да го спасиш от това. А и не бива. И затова мисля, че бих била ужасна, трепереща, истерична и обсебваща майка, която само ще следи дали с детето й всичко е наред и... Абе както се казва – на бодлива крава рога не се дават, а и Господ си знае работата!

Кой знае как ще ме оплюят сега хората, които четат интервюто?! Но за тези години разбрах, че да хулиш хората, е нещо много тъжно. Мисля, че съм успяла да създам и да дам на някаква малка част от света нещичко. Знаеш ли, никога досега не съм използвала връзки и протекции. И дори не знам как да се възползвам от тях! Но се оказва, че точно те са неделима част от биографията и СV-то ти, а може би и така трябва да бъде. И не за друго, а защото хората, с които си работил, те познават по-добре от другите и работят с теб по-лесно, могат да гарантират за теб. Лошото е, че се превръщаме в консуматори на всичко, което за жалост приемаме за даденост.

V. S. Като казваш „консуматори”, ти на какво не искаш да робуваш?
A. M. На суетата, въпреки че понякога съм такава – суетна! Особено за начина, по който изглеждам. Защото, както се вижда, имам някакви наднормени килца, но какво да направя!?! Ето това се опитвам да редуцирам в себе си и по-скоро не от суета, а заради някакви общоприети „изисквания, правила и рамки”.

Не искам да се оставям и на повърхностните взаимоотношения и лицемерието, макар че всички го правим по някакъв начин, и дори напоследък едва ли не е вид изискване на обществото. Но правилото да се държиш по определен начин според мен не е лицемерие, т.е. да казваш и показваш едно, а да даваш от себе си друго.

V. S. Това донякъде не е ли лавиране в смисъла на оцеляването?
A. M. Ами да, възможно е понякога, но в премерени, отново ще кажа, „рамки”. Но самата аз не бих искала да бъда поставяна в ситуации, в които да се налага да лицемернича; гледам да ги предусещам и да ги избягвам. Но те очевидно са неизбежни, за жалост. Затова залагам на естествените и първични реакции и гледам, ако мога, да контактувам повече с животни, отколкото с хора, в истинския смисъл на думите. Давам си сметка, че съм попадала на много малко „истински” хора в живота ми досега и съм им много благодарна!

V. S. Тези твои мисли включват ли и нежеланието ти да робуваш на мода, светски „изисквания” и т.н.?
A. M. О, да! По-скоро ги ползвам като вид защита. Разбирам добре, че ако си по-шареничък и лъскавичък, хората те възприемат и разбират по-бързо, лесно и дори добре. Но аз не държа чак толкова много да ме харесват! Разбира се, ще ми стане приятно от факта, но ако харесването е заради скъпия ми телефон, часовник или гривна, това за мен не е истинско, по-скоро е водещо към прага на по-горе споменатото „консуматорство”!

Лошото е, че това вече, и то само благодарение на родителите, се случва и при децата още дори в детската градина! Каква марка са обувките им, от кой бутик са дрехите им… А това са неща, на които аз специално никога не съм обръщала внимание; по-скоро съм била мърлява, относно модни тенденции и дизайнерство.

V. S. И все пак симпатизираш ли на някои моделиери, дизайнери?
A. M. В момента съм с часовник на Орлин, американски, пише, че марката му е „Фосил”. Но за мен е важно, че е с голям циферблат и виждам лесно и бързо колко е часът! Много харесвам гримовете на „Мак” и „Шанел”, използвам медицинска козметика, заради алергичната си кожа, по преценка на дерматолога ми. Иначе бих се нахвърлила на всичко, което ми хареса – аз съм истинска жертва на рекламите! Според майка ми парите, които съм пръснала за козметика, са щели да ми стигнат да си купя цял блок! Другата ми страст са обувките с високи токове.

Обожавам парфюми и не робувам само на един производител, макар да казват, че когато една жена намери „своя” аромат, не трябва да му изневерява, за да остане нещо като нейна запазена марка и специфика, нейното собствено усещане за жена, което оставя в другите. В момента ползвам CHANCE EAU TENDRE на CHANEL, много ми харесва. Наскоро си харесах това-онова на Гай Ларош, предполагам, че едва ли ще си го позволя, но се гордея, че имам негова пижама! Много хора около мен са ми казвали, че трябвало да се провокирам да бъда грозна – без грим, прическа, ей така тотално неглиже.

„Неглиже” не означава „грозна”!

Добре, де, запусната. Но на мен ми стига развлаченият ми домашен вид, така че не мога да си го позволя и навън, най-малкото от уважение към себе си, а и към околните. Не говоря за марката червило, да речем, а за самото червило по устните ми. Това е нещо, което е останало в главата ми още от студентските ми години от Стефан Данаилов, който беше мой курсов ръководител, и казваше на нас, момичетата: „Дори и да хвърляте боклука си, трябва да го правите с финес, трябва да сте дами!”. Затова изхвърлям боклука само гримирана!

И веднага се сещам за поредната ми беля от преди няколко дни. Хвърляйки боклука в големия контейнер пред нас, с него в кофата полетяват и ключовете от колата ми. А те са някакви специални, правят се по поръчка, `щото колата ми е единствена и неповторима, има мозък и е много умна – „смарт”, нали… И аз отново тормозя Орлин по телефона, който отново ме навиква с думите: „Не ме интересува, отиваш и се ровиш, не мога да дойда в момента!”. Слагам аз ръкавици от боя за коса, естествено, облечена и гримирана – само си ме представи, и ровя и обикалям около кофата като разгонен огладнял котарак.

В този момент покрай мен минава една съседка, която със зяпнала уста се спира и няколко пъти сваля и вдига очилата на очите си и смутено повдига вежди. С известна загриженост в тона си ме пита какво ми се е случило, а аз го обръщам на майтап и отвръщам: „Спокойно, Орлин все още не ме е изгонил от дома си, та да ровя по кофите и да събирам багажа си!”. И тя ми даде гениалната идея, след като разбра проблема, да извикам някой циганин, да му платя два лева, и да помоля него да влезе в кофата, та да намери проклетите ключове! А аз изобщо не смеех да мръдна от там, за да не би случайно да минат хората с камионите, и да вдигнат контейнера. Е, това беше най-дългоочакваното ромско минаване, а като се появи въпросният субект, ми каза: „Еее, каку, м’чи то к’во струва по-малко от два леа?!?”…

V. S. Има ли някаква преграда, която поради ред причини си поставяла между теб и другите хора, а ти се е искало да могат да я прескочат?
A. M. Не, не мисля. Може би не съм имала подходящите обстоятелства, в които да се покажа такава, каквато съм. Или по-скоро съм си мислела, че прикривам нещо, което е било пределно ясно. Нали знаеш – заподозреният, или онзи, на когото са изневерили, последен разбира! Може би фактът, че съм много ранима, който си въобразявам, че прикривам добре, поставя параван без да знам. Не бих искала да давам повод на хората да ме нараняват допълнително. Средата, в която живеем, е достатъчно уязвима и язвителна.

V. S. Използвайки последните ти думи, кажи какво се случва с „Шоуто на Канала”?
A. M. Бунтувам се понякога срещу разни неща, както Дон Кихот с вятърните мелници, и това ме изнервя, прави ме раздразнителна и съответно лесно накърнима. Знам, че няма никакъв смисъл, но винаги е така, когато изцяло отдаваш себе си на работата си, а нашата е творческа и няма как да не влагаш душата си. Иначе там нещата са ясни – всички в екипа на предаването са приели да работят в този му формат, приели са организационния процес, съответно правилата също са изяснени... Всичко е просто и ясно. Би трябвало да е много забавно – и предаването, и самата му направа. И след толкова години вече – аз поне съм там от 7, все още се напрягам, съмнявам се в себе си, търся начин да “се поднеса” на публиката по по-различен и забавен начин, или поне опитвам. Дано успявам да бъда любопитна, интересна, многопластова, многопланова за зрителите, които искат и харесват да ме гледат.

Все още съм в предаването, защото не мога с лека ръка да кажа “Довиждане, всичко хубаво!” след толкова години труд от моя страна. Макар че си давам сметка, че в един момент ще стана част от миналото, а не от бъдещето на целия този процес. Но това е телевизията и шоубизнеса! Когато получих възможността да се изявявам на тази сцена, бях много благодарна и щастлива за това, че ми се довериха – и Тончо Токмакчиев, и Жоро Торнев, и наистина давах всичко от себе си. Нещата в предаването се развиват по някакъв начин. Но как, до кога, колко..., никой не знае, само Господ!

V. S. Ако от теб зависеха някакви неща в направата на предаването, какво би променила?
A. M. Както казва Ганди, ако искаш да видиш промяна в света, започни първо от себе си! На този етап не мисля, че нещо зависи от мен, което да променям. Затова опитвам да моделирам мен самата в различни аспекти – да бъда по-творческа, по-креативна, по-самоуверена, за да избегна уязвимостта на самата работа.

V. S. Но ти, бидейки част от този екип, имаш конкретни виждания и мнение, и твоят не би трябвало да е глас в пустиня. Така че не би трябвало само ти да опитваш нещо да правиш, а другите песъчинки да не се помръдват, нали?
A. M. Да, така би трябвало да бъде, за да няма проблеми. Но в мига, в който реша да изкажа мнението си малко по-бурно, което може би не всеки път е поднесено с подходящия тон – явно трябва да поработя над този въпрос, всички смятат това за каприз или примадонщина от моя страна. И затова вече гледам да не споделям вижданията си, за да не изглеждат повърхностни. И за тези седем години уж би трябвало да съм научила правилната форма за работа с колегите си, но очевидно все още не съм успяла да намеря правилния начин. Но продължавам да работя по въпроса, защото вярвам, че това са процеси, на които им трябва време, за да могат да се стиковат толкова много и различни хора с лекота и финес. И хубавото е, ако накрая има поне един доволен!

V. S. Ти как разбираш това?
A. M. Ами поне аз трябва да съм доволна! Шегувам се, разбира се! Виждам го в очите на хората. А ако те се усмихват и видимо се чувстват добре, значи и аз ще съм добре!