Да сложиш тениска в комбинация с перфектно скроена пола до коляното и да обуеш златни боти с японска препратка на пръстите, и да знаеш, да си напълно уверен, че това е висша мода! Случи се! Маржела го направиха онзи ден в Париж. А ние си дадохме сметка, че за това мечтаем, откакто следим Седмицата на висшата мода в Париж или едно 10-15 години назад.

При това тениските с полите и т.н. бяха само началото.

Анонимните таланти зад най-загадъчната модна къща в света - Maison Martin Margiela - създадоха и показаха поредна великолепна колекция, този път по силата на форума висша мода, в която безрезервно и мълчаливо се влюбиха всички. Или поне всички с тънък нюх за мода, смесена с изкуство, при това съвременно, при това нетипичо смесено, при това изящно и величествено и т.н., и т.н.

Дизайнерите, скрити зад Маржела, не афишират своите имена, скриват зад маски дори лицата на моделите си, а за дрехите им е спорно дали повече искаме да ги носим или да ги закачим на стената като ценен музеен експонат. Е, ние лично първо бихме ги носили - дълго, напоително и с кеф, и после бихме ги закачили на стената, но и самото им разглеждане по реда на излизането до самия финал на шоуто е наслада щедра и замайваща, към която всяко връщане след време ще си струва.

В една единствена колекция дизайнерите смесват елементи от работата на художници от различни направления и стилове. И се случва един арт-проект, далеч по-понятен и близък до зрителите, отколкото проекта на, да речем, някой художник-концептаулист, като например Джон Балдесари, от изложбите на когото 90% от зрителите излизат с изчерпателното чувство, че нищичко не разбират от изкуство и не разполагат с грам художествена ерудиция.

Естествено, за да бъде оценена тази колекция по достойнство, предварителното знание какво можеш да очакваш от Мезон-а помага, но, дори и да не разбереш казаното в прав текст, то естетическото удоволствие от ревюто е гарантирано. Този белгийски моден концептуализъм е крайно красив визуално.

Изкуството се превръща в дреха, дрехата - в изкуство - границата е супер тънка, ако изобщо има граница. Работи на Франк Лойд Райт, който освен с архитектура се е занимавал и с витражи, се превръщат в рокли, изработени от пъстри панели. Същото става и с принтовете на Раул Дафи, дизайнер на тъкани от началото на XX век. Топове, имитиращи олд скул татуировки от тату майстора Нормън Кит Колинз, някои от нещата удивително напомнят работите на Рой Лихтенщайн, а пък панталоните приличат на колажи от дадаистите.

Ако се загледаме съвсем отблизо, ще видим и прочутите инсталации на Джеймс Тарел, и рисунки от африкански художници и много други кодове, които биха разбрали само най-посветените. Всички останали просто немеем от красота.