Това, което знам - арх. Таня Дикова: „Предпочитам кривотиите пред нормалните неща”

Тя е неподправено лъчезарна, усмихната като по рождение и с дяволски блясък в дяволско черните си коси. Същото дяволско пламъче блещука и в лешниковите й очи. Срещаме се с архитект Таня Дикова в офиса на семейната й фирма. Тя ни отваря вратата, говорейки по телефона, и извинявайки се за което с жестомимики и усмивка, ни кани почти с поклон да влезем.

Очевидно бе още от първата секунда на рандевуто ни, че денят на бизнес-дамата е интензивен и непредсказуем. Незнайно как Таня успя едновременно да говори с нас, да даде мнение и напътствия на екипа си, да обядва, да отдели време на съпруга си Калин, с когото са заедно и в личен, и в пресионален план (Калин Диков е брат на главният архитект на София Петър Диков, бел. ред.), да обсъди бъдещ проект с инвеститори, дошли до офиса, да отиде на маникюр, а след това и до още два офиса за интериорен дизайн, като почти непрекъснато вмъкваше и множество телефонни разговори... И всичко това в рамките само на няколко часа.

За Таня разбрахме, че сутрин задължително прави гимнастика, на ден пие максимум по две кафета; счита, че да бъде позитивен и да гледа на нещата от положителната им страна, е най-доброто за всеки човек. Вярва, че може да извлече благоприятност от всяка една житейска ситуация, и че дори затворниците имат неоспорими качества. Убедена е, че “лошотията” в хората идва от зли енергии, особено ако човек им се поддаде. Избягва да влиза в конфликти с хората и опитва да ги разбира.

Най-много се зарежда в планината. Харесва й да обхожда енергийните места, за които е уверена, че в България са много. Посещава паметници на културното ни наследство. Убедена е, че по-красива от българската природа няма, въпреки че е била на много места по света. Ходила е до Стоунхендж и се чуди защо е предпочетен като атрактивна дестинация пред Белоградчишките скали. Стигнала е до извода, от който е много горда, че където и по света да е направено някакво откритие, то в него винаги по някакъв начин е замесен българин!

V. S. Здравейте, г-жо Дикова! Ще се опишете ли пред читателите на ViewSofia с няколко Ваши думички!
Т. Д. Ами какво да кажа!?... Малко съм лудичка, като дяволче понякога, но и доста отговорна. Принципно съм изключително организиран и стриктен към себе си човек! Редът е моето спокойствие и сила. Старая се да не закъснявам за срещи, както и за работни и лични ситуации. За мен доброто отношение със и към хората е най-важното!

V. S. Бихте ли понесли някой друг да ви насочва към дадени порядки?
Т. Д. В общи линии така се стече животът ми, че този ред сама си го създадох. Разбира се, че съм приемала съвети от приятели. Знам докъде се простират познанията и възможностите ми и когато съм имала нужда от подкрепа и съвет, винаги съм се обръщала към по-компетентните за дадената ситуация от мен. Но естетическото ми усещане към живота като цяло ме научи сама да се справям.

V. S. Виждам, че работите с млад екип, каква е атмосферата сред тях?
Т. Д. В момента повечето от децата са стажанти и сами пожелаха да работят в ателието ни. Винаги ги поставям на първо място и те се учат най-вече на рутина чрез практиката си тук. Професията ни е такава, че изисква и опит, освен творчески и артистични идеи, каквито всеки архитект трябва да има. Сега работят върху проекта на предстоящия втори сезон на “Къртицата”. Ще участваме в конкурс, както направихме с първия сезон на шоуто, и ако и сега го спечелим, отново ние ще направим интериорния дизайн в предаването.

V. S. А вие успявате ли да “открадвате” нещо от стажантите?
Т. Д. О, да, разбира се, аз непрекъснато “крада”! J Да работиш с млади хора е страхотно зареждащо?

V. S. В друго интервю казвате, че за вас няма проблеми, а ситуации. Как ги разрешавате?
Т. Д. Думата “проблем” за мен не съществува и не я използвам! Очевидно е имало защо да се появи назад във времето, но не мисля, че хората имат проблеми. Има ситуации, за които задължително има изход и решение. Тъй като считам себе си за много положителен човек, думата “проблем” не е близко до мен и ме дърпа назад и надолу. И гледам да излизам от тези ситуации с позитивизъм и поне две решения.

V. S. И откъде този позитивизъм у вас?
Т. Д. Така съм устроена и настроена, и съм убедена, че това е печелившата стратегия. В днешно време човек трябва има отношение преди всичко към себе си, към хората, работата, детайлите, материята…
Съвсем до скоро живеех заради всички други и всичко останало, раздавайки се 100%, но никога немислейки за мен самата. Но открих, че така не е правилно, защото за да те уважават околните, първо трябва да уважаваш и обичаш себе си! И винаги ми се е връщало по начина, по който аз се съм държала с другите. И понеже съм много контактна, комуникативна и отворена за света и хората в него, затова често се сближавам с тях и ми е много приятно. Това е моят живот!

V. S. Как успявате “на първо четене” да усетите готините и неприятните за Вас хора?
Т. Д. Може да прозвучи странно, но бидейки архитект, в същото време съм един почти завършен психолог. J За да пресъздам конкретен продукт, трябва да водя диалог с човека срещу мен, да го усетя, да разбера мисленето му на прима виста, за да разбера какво точно желае да постигне чрез мен и работата ми.
Например, ако става въпрос за собственото му жилище, аз трябва да го изслушам много внимателно и да се прокрадна между редовете на разсъжденията му, за да усетя какво евентуално иска или очаква. Разбира се, бих могла да му предложа собствените си идеи, но те биха били прекалено субективни и затова гледам никога да не ги налагам. Но ако се получи колаборация между неговото и моето виждане, тогава нещата се получават най-добре.

По принцип всички казват, че този, който поръчва, е клиент, а ние сме търговци, но в нашата фирма предпочитаме да използваме понятията инвеститор и архитект. И нерядко накрая с инвеститора ставаме приятели, влизаме в непринудени разговори, откриваме малките детайли, поддържаме контакти и занапред.

V. S. А какви са малките детайли?
Т. Д. От професионална гледна точка изборът за цветово решение например е важен детайл за мен, издаващ част от вътрешния мир на човека. Лично в моя свят има два цвята – бял и черен, всички останали са акценти. Дори, ако щете, и в конкретен аутфит. Но всеки един допълнителен детайл или аксесоар е акцент. Аз предпочитам несъразмерните и небалансирани форми, на които казвам “кривотии”, и в гардероба ми няма да намерите “нормални” дрехи.
Обичам и ценя аксесоарите и те по мен са като довършителните елементи в интериора. Смятам, че са важни за външния вид на всеки човек и аз лично много държа на тях! Един от любимите ми допълващи компоненти е чантата. Не знам дали някой в София има повече чанти от мен!
Същото важи и за прическата, дори и за поведението ми – винаги гледам да има някаква закачка, някакъв виц за добро или зло. А вече кой как ще интерпретира или ще се възползва от това, тъй като съм непринудена и естествена, е друга тема.

V. S. Споменавайки цветовата гама ще споделите ли с нас дали има конкретни цветове, влияещи на психиката ни!
Т. Д. Топлата гама, например – жълто, оранжево, червено и всички техни междинни нюанси, определено придават настроение, уют и заряд. Към групата на студените цветове влизат зеленото, синьото, виолетовото, но това не означава, че и те не внасят положителни емоции у нас.
Просто всички сме много различни и затова цветовите ни предпочитания варират. Аз, например откривам за себе си уют в студенината, но тъй като в това има доза екстравагантност, гледам никога да не налагам мнението си на другите.
Много хора са предубедени към тъмните цветове и мислят, че ако една стая е черна, значи са се изгубили в нея като рибки в аквариум. Няма такова нещо! В такъв случай вече става въпрос за подходящо осветление, мебели, акценти, детайли, материи и т.н.

V. S. А Вие самата на какво залагате в домашният Ви интериор?
Т. Д. Най-вече на класическите форми модернизирани във времето. Обичам да има ръбчета и предпочитам квадрата, не кръга. Това не означава, че съм чепата и несговорчива! Е, и аз като всеки човек си имам мои трески за дялане и усещам, че спорадично опитвам да се налагам повече... Понякога тръгвам с едни въображаеми рога напред, но с времето се научих кога да спирам!

V. S. Има ли според Вас връзка между екс и ин(териора) на човека, образно казано?
Т. Д. Има, разбира се. Те вървят ръка за ръка и са абсолютно неразделни. Външният вид на човека е отражение на вътрешният му мир, което важи и за духовното и душевното му състояние. Ако имаш вътрешен комфорт и се чувстваш добре, няма как да не излъчваш щастие, да не блестиш и сияеш отвън. И смятам, че всички тези грозни болести на новото време – рак, СПИН и т.н., са кармична обремененост, предадена ни наследствено. Много хора, макар и несъзнателно, опитват да се борят против себе си и съдбата си, но това е предначертана карма, от която не можем да избягаме и да променим пътя на собственият си живот.

Поради тази причина гледам да не се бъркам и в преценките на децата ми. С баща им сме ги оставили още от 13-14-годишни да разсъждават сами и да взимат еднолично решенията си. Дори и да са грешни, не им се месим, даваме им нашата гледна точка, а те сами избират как да постъпят. Никога не съм била от този тип майки, кръжащи като орлици над децата си. Аз по-скоро съм приятел с тях и съм ги оставяла сами да пипнат печката и да се опарят, за да разберат, че тя наистина е гореща. И така с годините достигнах до собствено заключение, че човек достига до съвършенство, когато прави не това, което трябва, а което иска и намира най-правилно за себе си.

V. S. Но “съвършенството” е субективно понятие. За Вас “нещо” съвършено за друг може да е абсолютна глупост, не мислите ли?
Т. Д. Така е, но аз говоря за индивидуалното съвършенство, а не да се вкарваш в русло и да правиш нещата по канон. Разбира се, в общи линии животът ни е предначертан – раждаш се, поучават те, учиш се, развиваш кариера, задомяваш се, идват децата, после внуците, започваш ти да поучаваш и накрая умираш. Това за всеки е ясно и по този си път човек поема и търпи цялата тази реформация и информация. Но във всичко това има много междуредие, в което да блеснеш с индивидуалността си, само трябва да откриеш правилната линийка. Да откриеш собственото си просветление и реформи и да направиш така, че Те да работят за теб! И отново стигаме до извода, че първо трябва да уважаваш себе си и после – всички и всичко останало!
Но не говоря за егоизъм, въпреки че границата е много тънка. Напротив! Ако ти се чувстваш добре и полезен за себе си, със сигурност ще си много по-полезен за другите и в личен, и в професионален план.

V. S. Въпреки каноните, от които хората се опитват да излязат, понякога попадат в ситуации, които го принуждават да бъде импулсивен. Има ли според Вас разлика между импулсивността и екстремността?
Т. Д. .... (Четете тук във втората част на интервюто с арх. Таня Дикова)