Авторът: Алисън Шейфър е канадска авторка и медиен експерт по отглеждане на деца. Тя води предавания на тази тема по телевизията и пише рубрики в „Космополитан”, „Рийдърс Дайджест”, „Парентинг” и други престижни издания.
Кигата: С тази своя книга Шейфър ни повежда на едно нелеко пътуване в хуманистичното възпитание на подрастващите. Амбицията ѝ е да ни помогне да отгледаме прекрасни деца чрез твърди и същевременно дружелюбни техники на възпитание. Предложени са идеи, методи и средства, вдъхновени от нейната собствена работа и от дейността на видни педагози като Алфред Адлър и Рудолф Драйкурс.
В книгата се обръща особено внимание на наглед неподдаващи се на дисциплина деца, обясняват се социалните причини, диктуващи промяна в методите на възпитание, и са дадени насоки как да бъдат разпознати четирите „танца“ на лошото поведение, които изпълняваме с нашите деца. Най-вече научаваме практически способи, за да можем отново да заобичаме ролята си на родители.
„Скъпи, провалих децата“
Да, в дневната ви е на път да се зароди социална революция. Няма съмнение, че полесражението е необичайно. Озовали сме се в пряк двубой със собствените си деца в толкова много домове в страната ни, че никой не забелязва огромния брой жертви, който тази война между поколенията поражда. Колкото и драматично да звучи, всъщност аз го намирам вълнуващо и, честно казано, вярвам, че след време ще се окаже исторически толкова важно, колкото движенията за човешки права или пък кампанията за правата на жените, проведена от нашите предшественички феминистки, горящи своите сутиени.
Историята никога не е била писана от покорните.
ПРОБЛЕМЪТ
„Детската революция“ вече е в стихията си... и ако имате дете, което е приклещило рога с родителското тяло, значи сте се сдобили с борец за свобода, една истинска Роза Паркс. Днешните деца ни дават да разберем, че с настоящите ни обезкуражителни методи на възпитание е свършено. Аз казвам ура!
Вече има много деца, които не могат да бъдат накарани да слушат. Вие им казвате: „Време е да се упражняваш по пиано“, а те отказват. Вие нареждате: „Спри да тичаш!“, а те не изпълняват. Молите да затворят вратата на хладилника, а те въртят очи и продължават да се взират с невиждащ поглед в стандартното съдържание вътре.
Накратко са непокорни (и това е само първото нещо, което харесвам у тези деца). Напомнят ми на моята собствена майка бунтарка, която воюваше за правото да носи панталони като начална учителка през шейсетте години. Сега правилото жените да не носят панталони не ви ли се струва примитивно? Времената, в които живеят, са белязани от промяна и това е за добро, макар тя в този момент да ни се струва плашеща.
Днешните просветени родители разбират това. Непрестанно разговарям с тях. Споделят с мен, че не желаят да действат обезсърчаващо. В действителност те са твърдо решени да бъдат отлични родители и да подходят правилно към децата си. Искат към децата им да се отнасят с уважение и те да израснат като самостоятелни личности. Желаят да ги възпитават по начин, позволяващ на децата им да развият пълния си потенциал.
Ох, каква прекрасна амбиция. Вероятно мисъл, която е хрумнала и на вас, докато все още зашеметени от факта, че сте родители, сте гледали в захлас подобното на вързопче бебе. Но с течение на времето тази гледна точка прераства в:
Алисън, надявам се да можеш да ми помогнеш. Синът ми Джаспър е на четири години и се озоваваме в много ситуации, в които не знам как да се справя. Вече наистина трябваше да се е вразумил. Когато отидем на плуване например, той отказва да излезе от басейна, държи се нелепо и отказва да се облече, а вместо това подскача наоколо и прави физиономии в огледалото. В крайна сметка всеки път си изпускам нервите и се разкрещявам. Защо не мога да го накарам да слуша?
Два подхода към познат проблем
Е, нещата вече наистина стават сериозни. Всичките ни чудесни идеали за възпитанието как няма да смазваме самочувствието на детето ни се сриват, докато запотени преследваме голото си немирно отроче из съблекалнята на обществения басейн. Какво да предприемем сега?
Родители из съблекални в цялата страна вдигат ръце във въздуха и поставят космическия въпрос: „Защо не мога да го накарам да слуша?“. Защо всички тези деца просто не могат да бъдат послушни? Бихме могли да сложим край на всичките си мъки, ако децата ни слушат какво им казваме.
Но аз ви задавам въпроса не е ли това друг начин да заявите, че просто желаете децата ви да са покорни? Да, правилно прочетохте. Казах покорни. Питам ви много сериозно как ви звучи това? Бихте ли искали да имате покорно дете? Това ли е решението според вас?
На този въпрос има два типа реакции. Единият лагер родители изревава гордо: „Точно така! Редно е децата да са покорни. В крайна сметка ние сме възрастни, а те са просто деца, които не знаят какво вършат. Трябва да уважават възрастните и да спазват правилата. Създаваме тези правила за тяхно собствено добро. Ако не им допадат, жалко, но трябва да търпят. Аз съм отгледан така и от мен излезе нещо“.
Ако това наподобява вашите собствени разсъждения, значи вие сте от лагера родители, които представляват мнозинство. В продължение на векове схващането на родителите е било такова. Част от културната ни история е да отглеждаме децата си чрез този деспотичен маниер. Властта е у родителите, децата са родени, за да бъдат послушни, подчинени и поведението им бива контролирано или манипулирано чрез употребата на наказания и награди, които да ги държат в крак. В общи линии подходът ни не се е променил особено от средните векове насам.
Но съществува и опонентен лагер родители. Те напълно са отхвърлили традициите от миналото, защото по тяхно мнение са неуважителни спрямо децата. Ако реакцията ви на думата „покорни“ е била: „Отвратително, не желая да отглеждам някакво безлично дете, което се подчинява сляпо“, тогава бихте се почувствали в свои води сред тази група от притежаващи сходни възгледи родители. Да отглеждате „покорно дете“ звучи прекалено милитаристично за това поколение от живеещи на соеви продукти, загрижени за екологията майки, притежателки на блогове. Ама моля ви – покорни? Шегувате ли се? Те ненавиждат идеята; този тип родители са бунтари самите те. Помнят тоталитарния режим от собственото си детство и не желаят да го повтарят за децата си. Тази група родители в днешни времена вече притежава значителна сила и броят им расте непрестанно. Дори издирват реално научно изследване, което да подкрепи доводите им. Проучили са въпросите с ранното умствено развитие, моделите на сближаване и важността от позитивен родителски подход. Ревностно отхвърлят стария културен модел, олицетворяван от „татко знае най-добре“ и вместо това се фокусират върху „какво е най-добро за детето“. Информираността им ги е докарала до състояние на страх за крехката психика на децата им. Тревожат се, че всякакви негативни емоции или психологически стресове могат да се отразят неблагоприятно. В резултат на това тези амбициозни и разтревожени родители се превръщат в „родители хеликоптери“, които кръжат, защитават, престарават се, вършат всичко вместо децата си и в общи линии застават между света и тях и ги пазят от всякакви житейски несгоди. Това е групата на „глезещите“ или „толериращи“ родители.
Повечето родители се идентифицират поне донякъде с един от тези два лагера или поведенчески възгледа и всеки има склонността да проявява нетърпимост към гледните точки на другите. Деспотите смятат, че глезещите родители трябва да се стегнат, да хванат юздите в ръце и да вкарат щурите си деца в пътя, докато глезещите родители са на мнение, че деспотите са властни представители на старата школа, които не проявяват респект към правата на децата си. Онова, което никой от тях не осъзнава, е, че по-подробен анализ би открил далеч повече сходства помежду им, отколкото личат на пръв поглед...
