Андрогинната чувственост на Тилда Суинтън

Напоследък често говорим за нея. Едно от първите имена, за които се сещаме, когато стане дума за арт кино. Тилда Суинтън. А споменавайки я, пред очите на всеки ценител на изкуството изникват не само безбройните й незабравими участия, но и фотосесиите, които тя дефинира със специфичното си излъчване, перформансите, които ни смайват и ни карат да се замислим, тоалетите й, които критиците покрай червения килим намират едновременно иновативни и подходящи за настоящия момент.

Тилда не е поредната актриса. Тя е завладяваща с високата си изискана фигура, малкото триъгълно лице с дълбоки огледални очи и прическите, които винаги са нестандартни и които ни показват какво можем да сътворим от късата коса. Най-интересното около нея е особената андрогинна аура, която се е появила на този свят преди 53 години в Лондон. Като капка есенция на един от старите родове на Англия и Шотландия, Тилда префинва светското си образование и артистичността си в престижни частни училища, а нейни съученици са видни аристократи, като бъдещата лейди Даяна например.

Може би част от нейната загадъчна самобитност се корени нейде из екзотична Австралия, откъдето е майка й. Прибавена към дълбоката традиционна консервативност, заложена в английската страна на рода й, който води началото си от Средновековието, странната жилка резултира в безспорен артистичен талант. Малко известен, но говорещ много за характера й факт е, че на крехката възраст от 23 години защитава успешно степен от Социология и политически науки в Кеймбридж. Тилда започва кариерата си като театрална актриса в театъра Traverse в Единбург, където играе в сериозни постановки като Мъжът е мъж на Манфред Карж. Усъвършенства се и в Кралския Шекспиров Театър, докато през средата на 80-те телевизията я завлича с участие в мини-сериал, базиран на творчеството на Пърси Биш Шели.

Годините, които следват, са изпълнени с много малки роли, които постепенно я довеждат до големите. С царско спокойствие Тилда крачи към ролята на Орландо в едноименния филм от 92-ра година, който й носи първите значими международни отличия. А с осъществяването на тази роля сякаш полага началото и на андрогинния си образ, който така добре й пасва: филмът разказва за положението на жената през различните епохи, в които Орландо е ту мъж, ту жена. Всички превъплъщения са вътрешно заредени от таланта на тази жена, която с будния си поглед и интелигентно излъчване приковава погледите в себе си.

Виждали сме я и в бокс офиси, като Ванила Скай, където си партнира с Том Круз. Или в Константин, където играе ангел. Много от тези роли са съставката, която отличава тези и други филми от неангажираността на масовата продукция. Защото когато Тилда се появи, сцената изведнъж се променя – зрителят се събужда и почва да вижда повече от привидността на нещата, окрилян от силата на нейния дух. Всъщност няма лек и безхарактерен филм с нейно участие, защото тя не пасва в лека обстановка.

Дълбочината й инспирира. Придава сила на различни модни проекти, като превръща обикновените моменти в значителни. Ако погледнем фотосесиите й за W Magazine, ще разберем тайната на необикновеното: това усещане, че Тилда е в нещата, над нещата, самите неща, защото универсалността е нейното ДНК. Когато я видим, независимо дали на екрана, по време на перформанс или в списание, трескаво почваме да си задаваме въпроси. Това е част от нейния чар – събужда любопитство и сякаш ни казва, че отговорите са у нас, че сме самите ние. И че и търсенето, и намирането съжителстват едновременно и безпроблемно у нея, както асексуалността и чувствеността, консервативното и иновативното, традиционното и нестандартното, луксът и простотата.

Затова и звезди като Дейвид Бауи продължават да търсят колаборации с нея в проектите си (The Stars Are Out Tonight): защото тя носи духа на времето и безкомпромисно обявява своето аз. Със сигурност винаги играе себе си, независимо дали ще я видим като отчаяната жена на средна възраст (Странният случай с Бенджамин Бътън), представителка на социалните организации (Moonrise Kingdom), като изгаряща от страст (Младият Адам) или като чувствена вампиреса (Само любовниците остават живи).

Едно от иконичните й участия безсторно е ролята на Ева в италианската сензация "Аз съм любовта", филм, който е едновременно носталгичен и засягащ проблемите на съвременността. А да бъдеш грандиозна италианска майка с руски корени и таен млад любовник по изненадващ начин приляга на Суинтън. Сред красотата на Средиземноморието, пътуваща между спомените си за загубената самоличност и имението на богатия си съпруг, между грижата за децата, които се противопоставят на патриархалните ценности и скритите страсти, всичко това с костюми по дизайн на Джил Сандер, Тилда ни дава търсената и така рядко намирана многопластовост на образа.

Многопластова е и когато спи под стъклена витрина в Музея за съвременно изкуство, Ню Йорк, критизирайки отношението към хората на изкуството като към обекти, следени под микроскоп. Носи своите лични позиции дори когато се поставя в ролята на обект, чиито мерки са измерени до милиметър и оповестени гласно пред публиката в Париж (Невъзможният гардероб, ноември 2013), сатиризирайки отношението към тялото на жената.

Никога няма да ни омръзне да я гледаме. Най-малкото защото олицетворява идеала за връзка между духовна и физическа красота, но не защото е с чертите на красавица, а защото тялото й просто ни предава вътрешната й пълнота и изящество. Тя е толкова интересна, именно защото поддържа интересите си живи и непрекъснато се развива, без да се опива от славата. Не стъпва по нашата земя, но не защото е с нос в небето, а защото тя изконно е такава – като от друг паралелен и много по-приказен свят. Всъщност изкуството й е толкова живо и пълноценно, че докато напишем този материал, дори и за миг не ни мина през ума да проследим и клюките около нея – защото със силата и целеустремостта на изказа си тя заглушава бръмченето на неяснотите около себе си.