Четиво в четвъртък: "Дума по дума" от Силви Вартан

На седем години тя напуска родната България, десет години по-късно записва първата си песен в Париж...

На седем години тя напуска родната България, десет години по-късно записва първата си песен в Париж... Звездата Силви Вартан, която всички познаваме покрай „Облаче ле бяло“, пише своята изящна, изпълнена със здрав разум и блестяща като самата нея изповед! Трогателните страници за нашата родина, излезли изпод перото на сценичната вълшебница, покорила Франция и света още в 60- те години на миналия век като „йе- йе момиче“, несъмнено ще развълнуват всички българи, но и ще ни покажат как в едно свободно общество една девойка от скромно семейство на имигранти може да направи кариера, сливайки се с културната среда на една велика страна. Ето че Силви Вартан вече е завинаги сред нас благодарение на тази книга.

Силви Вартан - „Дума по дума“

„Да обичаш“ е сред песните в моя репертоар, които предпочитам, допада ми оригиналността на формата и наситеността на съдържанието. Бях гледала възхитителната игра на Ани Жирардо в „Госпожа Маргерита“, когато тя се обръща към публиката само с наречия и ми се прииска Жан-Лу Дабади да ми напише песен на същия принцип. На него му хрумна да използва само глаголи в неопределително наклонение. Така се роди „Да обичаш“. Същинско стихотворение – единствено брат ми съумя да композира музика в пълно съответствие с думите.

Absence

Отсъствие
Отсъствието е непоносимо, жестоко е за онези, които остават. Във всекидневието то е най-тежко. Когато човек обича едни хора, изпитва потребност те да са до него. Поради моя занаят често пътувам и съм далеч от семейството си. Още от шестнайсетгодишна съм все нанякъде. Да, аз си избрах работата, обичам да съм на турне, да обикалям по света, но мигът на отпътуването винаги е за мен извънредно болезнен. Като разкъсване. Като отзвук от първото ми голямо отпътуване в посока към Франция. Подир много постъпки, въртели и страхове родителите ми бяха получили всички документи, необходими, за да заминем. Настъпи големият ден. Цялата рода се изсипа на перона, за да ни изпрати – бабите и дядовците ми, чичо Андре и леля Мия, която тихомълком пъхна някаква храна в чантата на мама. Аз бях толкова възбудена при мисълта, че се качвам във влак, че никого не виждах. Купето празно, аз си нагласих в него моята кукла Франсет, всичко ми харесваше, мама току снове между прозореца и нашите места, наглася плетения сандък и нещата ни. Обаче изведнъж вратите щракнаха и не знам аз ли, или баща ми и майка ми ме задърпаха към прозореца, понесоха ме натам да се сбогувам. В този напрегнат миг на трескаво суетене аз направо си отсъствах, бях другаде, и ето че сред облака пушек и грохота на тръгващия локомотив виждам дядо, с когото не съм се сбогувала, когото не съм целунала, който сигурно ме е търсил, докато чакахме. Моят дядо, скъпият ми приятел от детинство, който със звука на своя акордеон ме запали по музиката, който ми късаше круши от градината си и ми даваше швейцарските си цветни моливи... Едва диша, тича след влака, лицето му е обляно в сълзи, стъклото е помежду ни, очите ми се взират в неговите и разбирам, че никога вече няма да го видя, искам да му извикам „обичам те“, но думите глъхнат в гърлото ми. Влакът ускорява ход, ето че не го виждам. Не му казах „сбогом“.

Accordéon

Акордеон

Коментари: 0

За да коментираш, е необходимо да влезеш в профила си. Ако все още нямаш такъв, използвай линка "Регистрация" по-долу.