Авторът:
Джеръми Паксман - най-известният политически журналист и водещ на BBC, е автор на поредица популярни книги, сред които и бестселърите “Англичаните – портрет на един народ”, “За крале и кралици” и “Политическото животно”.

Майстор на безмилостните въпроси, Джеръми Паксман е носител на редица престижни награди за публицистика, сред които три пъти “Интервю на годината” и “Журналист на годината”, както и “Медийна личност на годината”, награди на зрителите и слушателите за принос към телевизионната журналистика.

Двукратен носител на “Ричард Димбълби” - най-престижната награда на БАФТА за поднасяне на актуална информация. Едно от отличията си печели след прочутото си интервю с Майкъл Хауърд, тогавашен министър на външните работи на Великобритания, в което задава един и същ въпрос седемнадесет пъти.



Книгата:
Новият роман на автора на “Англичаните” се фокусира върху историята на Британската империя, а по мотиви от него BBC заснема и успешен сериал. Имперският дух се усеща навсякъде, от самото съществуване на Обединеното кралство до етническото разнообразие в нейните градове. То се отразява на всичко – от решенията на министър-председателя да изпрати войски в дадена област на конфликт, до приключенията на английските мореплаватели зад граница, на които всички се възхищаваме. От спортовете, в които англичаните са традиционно силни до архитектурата на техните сгради и начина, по който търгуват или пътуват.

Чрез своя проницателен и остроумен анализ Джеръми Паксман прави внимателна дисекция на самото сърце на империята. Описвайки процеса на подбор на колониалните чиновници, важността на различните видове спорт, ежедневието на съпругите на колониалните чиновници и невероятния край на генерал Гордън от Хартум, Паксман брилянтно вдъхва живот на трагедията и комедията на Британската империя и разкрива нейния дълбок и дълготраен ефект върху английската нация.

Паксман се вглежда внимателно и безпристрастно в 400 годишната история на изграждането на Британската империя и начинът, по който тя е формирала както националното самосъзнание, така и отношенията на нацията с другите народи.

Романът “Империя” се превръща в успешен мини сериал на BBC, който проследява историята на най-великата империя, отвеждайки автора и водещ Джеръми Паксман в различни точки на земното кълбо. В първата серия той ни кара да се замислим над въпроса как един малък остров в северния Атлантик в крайна сметка е успял да управлява повече от една четвърт от населението на света? Епизодите се състоят от риалити снимки от съвремието, подкрепени с архивни кадри, което ги прави още по-увлекателни за гледане. Паксман ни води по стъпките на една необикновена история - как желанието за нови териториални завоевания се превръща в мисия за усъвършенстване на останалата част от човечеството и как тази мисия неусетно прелива в непоколебимата вяра, че Великобритания може и трябва да управлява света.

"Империя"
“ За щастие съществували напътствия за имперската домакиня, събрани в „Пълен наръчник за готвене и поддържане на домакинството в Индия“ (издаден през 1888 г.), нещо като „Госпожа Бийтън“ за младата „мемсахиб“, „в който се описват задълженията на господарката и прислужниците, начина на управление на дома и са представени практични рецепти за приготвяне на всички видове храна“. Писан в голямата си част от Флора Ани Стийл, съпруга на държавен чиновник в Пенджаб, наръчникът съдържа делови, практични съвети за всичко – от готвене до лекуване на ухапвания от куче. У госпожа Стийл нямало и помен от аристократизъм (баща ù бил назначен от британското правителство политически съветник на местни владетели, разорен от рухването на една колониална банка), но в Индия тя си оставала представител на управляващата класа и ленивата ù ирония прозира от всяка страница. Би било некоректно да я опишем като враждебно настроена към индийците, но тя си остава част от британското управление на страната, и целта на наръчника не била да помогне на жените да станат индийки, а да им подскаже как да създадат възможно най-точно копие на живота в Британия.

Сред рецептите ù имало всякакви – и прозаични (задушени котлети), и екзотични (бъбреци в шампанско или Ферозпурски сладкиш). Но съветите ù как да се управлява кухнята може да послужат като илюстрация на цялото британско присъствие в Индия: „Трябва да се подготвите за мръсотия, безгранична, невъобразима мръсотия, преди поколения от господарки да успеят да изкоренят навиците, вкоренени от незапомнени времена.“ Новопристигналата съпруга трябвало да научи местния език колкото е възможно по-бързо, дори само за да може да управлява по-ефективно прислужниците си, защото „индийският прислужник е като дете във всяко отношение освен по възраст и трябва да се отнасяте с него като с дете; което ще рече кротко, но с неотстъпчива строгост.“ Излишно е да се споменава, че нямало недостиг на прислуга от всякакъв вид – от икономи през готвачи и така наречените „китмутгари“, които поднасяли храната, „мусолхи“, които се занимавали с прането, „бийсти“, които осигурявали водата, „айя“ или бавачка, която се грижела за децата, „сайс“, което означава коняр, „дирзи“ – шивачка и „доби“ – перачка, да не споменаваме за чистачите, които изпразвали нощните гърнета и градинарите, които трябвало да се научат да отглеждат секирчета. Цялата тази прислуга била контролирана с помощта на строг домашен режим, налаган с постоянна бдителност, с награди и наказания. Най-голямата отговорност било даването на личен пример, защото една немарлива господарка скоро щяла да установи, че и прислужниците ù не поддържат ред, а онази, която проявявала прекалена търпимост, щяла да бъде обслужвана от мързеливци.

Катастрофално било да се поддадеш на убеждението, че ако искаш нещо да се свърши както трябва, се налага да си го свършиш сама. В наръчника е подчертано с курсив: Никога не вършете работа, която един добре обучен прислужник би трябвало да може да свърши. Ако този, с когото разполагате, не желае или не може да я свърши, намерете друг, който може.

Възможността да се създаде някакво тропическо външно подобие на Югоизточна Англия правела живота на преселниците по-поносим. Но постоянното присъствие на бели жени в Индия предизвикало някои сексуални проблеми за мъжете в Британска Индия. Британците виждали опасност от поквара навсякъде около себе си – мъже с оскъдно облекло, танцуващи момичета, еротични сцени по стените на храмовете. Дори в ново време, през двайсетте години на двайсети век, един бивш главен редактор на „Сивил енд Милитъри Газет“ пише книга за Индия, в която заглавието на първа глава гласи „Страната на милионите сексуални маниаци“. Непокварената англичанка, английският символ на невинността, трябвало да бъде пазена ревностно. Естествено, много по-вероятно било тя да покръшне в рамките на британската колония – съпруг, който изпращал по време на горещия сезон съпругата си в някой планински военен пункт, където климатът бил относително по-приятен, докато той продължавал да работи в равнините, трябвало да бъде напълно сигурен, че може да ù вярва. Както отбелязва авторката на „Англичанката в Индия“ през 1909:

„Сламената вдовица се натъква сред хълмовете на капани... с които трябва да се справи; и може би два от най-коварните са любителските театрални представления и военните в отпуск. Няма да е прекалено да се каже, че един или два от тези доминиращи фактори в живота на планинските военни лагери са причина за половината семейни драми в Индия... за една млада и привлекателна жена, която има слабост към сцената, Симла със сигурност не е най-безопасното място на Божията земя.“