Продължение на интервюто с Денка Абрашева (тук можеш да видиш първата част)

V. S.: Кое е най - трудното, как се усеща?
Дени: Най-трудна е липсата на кислород, която чисто физически се усеща като огромна умора. Другото много опасно е да се разболееш от т.нар. „височинна болест”, която може да се развие като мозъчен или белодоробен отток. Мозъчният е по-опасен, защото се случва много бързо. Тогава задължително трябва да се слезе на по-ниско, за да има изобщо шанс за оцеляване. Та аз първия път повръщах, но сега ми се размина и като цяло не съм била абсолютно неадекватна, да не мога нищо да направя. Просто ми е било много зле. Първото ми качване на височина от 5 000 метра беше изключително тежко, но след около час-два ми мина и можех да спя добре, което си е странно в тези условия. Така разбрах, че тялото ми реагира добре, и има какво още да искам от него. Така или иначе във височините не може да се стои безкрайно, вторият път качването ми беше на 15-ия ден.



V. S.: Когато тръгваш сама с каква нагласа си, да срещнеш хора, да се приобщиш към група или да си сама до края?
Дени: Горе всъщност има хора, това на което аз се надявах, е да си намеря свръзка за по-опасните места – качването от лагер 1 до лагер 2, което е ледена стена с огромни цепки, понякога до 2 метра, която трябва да се преодолее. По-малките цепки в леда се прескачат, по-големите се заобкалят, вървим с котки. За да е по-забавно има и скрити цепки, които са покрити с навалял сняг, и ако паднеш там се пребиваш. За това е препоръчително да се ходи във свръзка. Слава богу аз успях да си намеря.

Първата свръзка бяха група испанци. Първо се притесних дали ще ме вземат с тях, защото съм жена, и се очаква да им бъда в тежест, което миналата година се оказа проблем. Испанската група бяха много готини, свежи и позитивни хора. Те даже се зарадваха на моята компания, добре се сработихме. Аз не съм от най-кекавите, вървях добре, и бях даже най-бързата в свръзката, макар че няма за къде да се бърза, трябва по-внимателно да се подхожда.



Разделихме се, защото всеки има различна визия как да се качи на върха, различна стратегия, зависи кой как се приспособява към височината. Заедно се качихме до 2ри лагер, разходка до 3ти и пак се върнахме на 2ри. Тогава те обясниха, че имат намерение да се качат на 3ти лагер и да направят една нощувка и така да си продължат аклиматизацията. Въпросът е, че при този вариант аз трябваше да си кача сама багажа до горе и после да го сваля, което щеше да отнеме много усилия – палатка, спален чувал, целия багаж. Над 25 килограма, което е доста за пресечен терен и липса на кислород. Аз прецених, че ще ми бъде доста тежко и това, което бях направила за аклиматизация ми е достатъчно и съм ок да продължа.

V.S. Какво точно представлява аклиматизацията?
Дени: Аклиматизацията всъщност е постепенно изкачване. Всъщност се качваш два пъти – първо се качваш до 6 000 метра след това слизаш в базов лагер и си почиваш, след това се изкачваш до 6000 и продължаваш до 7000. идеята е, че без това първо изкачване не можеш да минеш, защото най-вероятно ще умреш. Ако решиш да се качиш веднага на върха, освен това няма да ти стигнат силите, защото е огромно натоварване.

Базовият лагер е на различна височина за всяка планина. На Ленин има и един каменопад между Базов лагер и лагер 1, който трябва да се премине доста бързичко. Тази година времето беше доста сурово, и валеше сняг, който размекна участъка. Топенето на водата всъщност предизвика падане на камъните. Един немец пострада от един такъв камък и дори прецени, че ще се връща. Цялото му качване беше провалено от това.



V. S.: Какво си мислиш километър под върха?
Дени: (смее се) Километър е то-о-о-лкова много, нищо не мислиш!

V. S.: Какво си повтаряш, има ли някакъв психологически трик, който да те крепи?
Дени: Да, защото беше много тежко, аз си повтарях, че когато ми е най-трудно не трябва да се отказвам, и продължавах крачка по крачка, защото там всичко е въпрос на крачки, там живееш за всяка крачка, повтарях си „ Дишай, дишай, колкото и малко кислород да има, колкото си хванеш, все си е за тебе” и не спирах да се движа. Имше един много тегав момент, когато вече всичко започва психически да те потиска и ми се искаше поне за 5 минути да спре да духа.

На това било преди върха има само ужасно силен вятър, който смазва. И се чудех какво да направя, искаше ми се да седна, да се прехлупя поне за малко, да стане тихо поне за минутка, но си казах, че нямам право да сядам, че мога да продължа нагоре или надолу, но нямам право да сядам, и в момента, когато си помислих за надолу реших, че това не е моята посока, не искам да слизам.

V. S.: И през цялото това време на борба, как се оглеждаш, как ти става красиво?
Дени: В началото на изкачването, тъй като се тръгва по тъмно, нищо не се вижда, и това беше доста подтискащо, едва когато започна да се развиделява ми поолекна, и особено впечатляващ момент е когато слънцето изгрява и виждаш белите шапчици на върховете, невероятно много върхове. Памир е огромна планина, накъдето и да погледеш погледът ти спира върху белите шапчици на върховете. Невероятна гледка, която дава  много сила, много заряд.





V. S.: Как удостоверяваш, че си бил на върха?
Дени: Със снимка е най-добре, защото ако не си направиш снимка, може да не ти повярват. Аз бях ужасно изморена и се бях отказала да вадя фотоапарата, защото всяко услие ти е свръх, но после реших, че не е възможно да се стигне до върха и да няма снимка. Всъщност аз се качих с Юрата и Андрей, които изчаках. Преди върха има едно плато, и после има чучки, чучки, и е малко трудно да прецениш коя точно е най-високата, къде е този връх, после реших, че така и така съм стигнала, ще ги обиколя всичките.

Върховете иначе са маркирани, има знаменца, но те не се виждаха, а и вятърът беше толкова силен, че замиташе стъпките, на места дори ми се налагаше да бия пъртина, което отнема доста сили. И така заедно отидохме на върха, оглеждахме се наоколо и видяхме на една от чучките нещо, което не е от планината, и разбрахме, че е нашето място.



V. S.: Забелязах, че си с обички на снимките? Какво женско си беше взела на Ленин?
Дени: Дори върха качих с обеци, защото забравих да ги махна, и добре, че не ми се залепиха за кожата. Кифлата си е кифла и на Памир (смее се). Там багажът е огромен, мисля че обечките ми бяха единственият женски лукс. Имайки предвид, че 15 дни не се къпеш. Бях си взела книга.

V. S.: Книга?
Дени: Ами да, все пак тръгвах сама, там никой не говори моя език, а на мен пък езиците не са ми силна страна. Освен това никой не е длъжен 15 дни да ми обръща внимание. И аз реших, че трябва да си взема нещо, което да ми прави компания всичките тези дни, защото не през цялото време катериш, има дни, в които стоиш в лагера и чакаш или времето да се оправи, или да се аклиматизираш. Взех си Бесове на Достоевски.



V. S.: Най-планинската книга!
Дени: (смее се) Просто отдавна исках да я прочета, но все не ми оставаше време, а и Достоевски изисква специална нагласа, не може просто ей така да се чете. Реших, че тя ще бъде с мен на Памир. А и контекстът беше доста руски. Иначе бях взела плейър с песни на Исихия и Рамщайн, но той бързо сдаде багажа, и останаха само Бесове. До първи лагер я бях прочела, тъкмо я приключих и дойде моментът да ходя по-нагоре. Нямаше как да я взема с мен по-нататък. Много добре ми се получиха някои неща.

V. S.: Има ли място за суета, когато се снимаш в планината?
Дени: На върха не, и като цяло нямам много време да мисля за това. Разбира се, когато слезеш в цивилизацията ти се ще да си по-хубав, но на върха не.





V. S.: Колко време остана на върха?
Дени: Не помня, там губиш представа за времето, а и вятъра е ужасно силен. Единствената ти мисъл е как да стигнеш по-бързо до палатката на 6 100 метра. Ако не бяха минутите, в които дочаквахме Андрей, щях да кажа „Пу за мене!” и да тръгна надолу, това не е като по нашите планини с птичките и пчеличките, но вероятно около 10-15 минути сме били на върха.

V. S.: Има ли хора, които избират да останат на върха, може ли да те обземат суицидни мисли?
Дени: Надявам се не, не съм чувала такива легенди. Ако се качиш на върха, искаш да слезеш жив и здрав. Хората се шегуваха, когато им казвах, че отивам на Ленин където е -30 градуса и духа много силен вятър, казваха „ аа значи си избрала по-добрия начин да се самоубиеш”. Общо взето хората,  които се качват по върховете трябва да имат стабилна психика. Иначе е трудно.

Понякога пътят е по-важен от целта, макар, че ако не успееш, както се случи с мен първия път, остава нещо неизживяно, което те кара да имаш към какво да вървиш. Но аз не колекционирам върхове, за мен катеренето е преживяване, да изпитам нещо уникално, да науча нещо за себе си, дори да израсна. 

V. S.: Какво научаваш от планината?
Дени: Самото изпитание калява характера и дава увереност, че можеш да се справиш с много обстоятелства от реалността. Същевременно се обогатява и вътрешнитя ти живот, дава друга перпектива към теб самия и хората около теб, това е най-ценното. Това не е просто ходене някъде, нито е само оцеляване, което да смаже организма. Всеки отива с различна причина и мотивация. Някои го правят чрез изкуство, планината е моят начин.

Всеки трябва да открие своето нещо, което му дава възмжност за развитие. И никой да не се чувства малоценен. Всеки има своето място в живота. Моето нещо е планината, не става въпрос само за високи планини, а и нашите тук много обичам. Високите са огромно предизвикателство, а нашите са хармония. Трябва да имаш вътрешна потребност да го направиш. Някои ме смятат за луда, другите не разбират защо го правя щом е толкова опасно. Има други, които искат да го направят, а щом искрено го искат, някой ден ще го постигнат.

Другото интересно е, че на такива места срещаш много интересни хора. Например миналата година срещах Адрю Браш, който по принцип катери осемхилядници. При него имаше много интересна история за Еверест, че първото му катерене е свързано със спасителна акция. Той и групата, с която е, намират почти умрял човек, австралийският катерач Линкълн Хол, който получава височинна болест. Вероятно е щял да бъде обявен за загинал от групата, с която е бил, които решават, че не могат да му помогнат, оставят го и слизат надолу.

Това се случва на височина 8 600 метра, където Линкълн изкарва сам нощта. 600 метра в зоната на смъртта, и 200 метра под върха. На жена му и синовете му е съобщено, че е загинал още същата вечер по сателитния телефон. И когато Андрю и другите минават, решават, че имат сили да му помогнат, изоставят „покоряването” на върха и правят спасителна акция. Много е трудно да помогнеш в такива условия всъщност, когато едва сам се крепиш. Спасяват човека и той е жив, а Андрю на следващата година се връща на Еверест и тогава се качва. Много интересен човек и алпинист, личеше му, че разбира планината. Имаше дни, в които разбираше, че не е удачно да се правят изкачвания, усещаше точния момент, и докато другите правеха неуспешни опити, си стоеше в лагера.

V. S.: Следваща цел?
Дени: Нямам конкретна цел. Трябва да дам време на организма си да се възстанови. Планове не си правя и когато дойде точният момент, ще усетя и върха кой е.