Високо... Да те видя... И как става това, ни разказва днешният гост в рубриката ни Лице в лице.
Днес попълваме приключенския си дневник с името на Денка Абрашева, която знае просто перфектно как се опитомява планина. Тя работи като фармацевт, но сърцето и душата й копнеят за била и върхове. Не обича да стои на едно място, и ако й предложите няколкодневен преход, е готова да си стегне раницата за минути.
Дени е от хората, които насищат въздуха около себе си с положителна енергия. Говори с изключителна скромност за всичко, което прави, но ние сме чували, че скоростта, която развива по планинските пътеки към върха е предизвикателство, което дори мъже планинари с усилие догонват. Ето какво ни разказа тя за своите две срещи със седемхилядника Ленин, втори по височина в Памир и за тази голяма, и висока, своя любов.
V. S.: Как се роди влечението ти към планината, разкажи за първата си среща, за момента, когато разбра, че обичаш това нещо...
Дени: Струва ми се, че беше доста отдавна, през студентските години, но по-сериозно ходя може би от около четири. В началото беше по-туристическо.
V. S.: Тук се сещам за онова момче Атанас Скатов, веган, което наскоро покори Еверест. Той пише в сайта си, че ходи на планина от три години. Много се изненадах, че е възможно за толкова кратко време да имаш големи постижения...
Дени: Да, разликата е, че той не ходи на работа и има повече време за планина, докато аз трябва да ги съчетавам. Иначе е напълно възможно, ако си здрав, прав, и да, може би ако имаш нещо като дарба, Господ да ти е дал поне малко. Има и хора, които изобщо не са пригодни за такава дейност. Не е съвсем за всеки. Иначе аз самата не съм нещо особено като физическа подготовка и през живота си нищо не съм спортувала.
V. S.: Значи извън планината друго не спортуваш?
Дени: Не, нищо друго. Буквално през последните четири години каквото съм направила на планина, това ми е спортът. Като малка четях книги предимно, седях си вкъщи с книжки (смее се).
V. S.: А помниш ли първото си ходене на планина, което много те впечатли?
Дени: Разбира се. Беше една зимна Мусала. Качихме се с лифта с група планинари от Русе, моите хора, така ги наричам. И до сега ходя понякога с тях, много ги обичам, изключително приятни, позитивни хора, истински планинари с широки души. Качихме се със лифта до Ястеребец, и се случи страхотен зимен ден, слънце и дълбок сняг, и планината беше прекрасна, поразително красива. Не бях виждала по-красиво нещо в живота си и тогава разбрах, че ще се върна пак. Беше много впечатляващо, но и доста трудно. Въпреки лифта, който е много приятен, почти като да се возиш с кола. Имаше умора и натоварване, но планината те грабва и забравяш за всичко, планината е велика.
V. S.: А кое е по-важно, мотивацията или физическата подготовка, кое може да те спаси в тежка ситуация? На теб кое ти помага повече?
Дени: И двете. Лично за мен може би е физическата подготовка, защото, за да правиш някои маршрути, ти трябва сила. От друга страна, ако нямаш мотивацията, пак нищо няма да направиш, защото по-серозните неща са свързани с понасяне на доста трудни моменти, и трябва да можеш да ги издържиш и физически и сихически. Ако не си силно мотивиран, твърде възможно е да се огънеш. Аз бБезкрайно много обичам планината и винаги съм много мотивирана. Независимо дали се качвам на Вихрен или отивам на Ленин, винаги съм мотивирана, искам да стигна до края, да видя света от възможно по-високо, може би това е, което ми е помагало да стигна до там, за където съм тръгнала. Понякога се случва и да не стигнеш, но самият път също си заслужава. Пътят, който извървяваш също е много важен.
V. S.: Кое те изморява най-много при един преход? Четох например, че тази година на обиколката на Витоша 100 километра се е наложило газене в кал, и изобщо е имало доста трудни моменти...
Дени: Ако вървиш през еднообразно място, може да е по-изморително дори от трудно изкачване. Да, на 100-те километра имаше драматични моменти. Преди старта се изля порой, който разкаля трасето, стана много трудно за бягане, защото в някои участъци като стъпиш в калта и вдигаш обувката доста по-тежка, на моменти дори поглеждах, дали обувките са ми още на краката. Други участъци пък бяха доста хлъзгави и това също много изморява, защото трябва да внимаваш как стъпваш. А и аз не можех да си позволя да падна, защото още трябва много да си пазя ръцете, да не ги нараня и подходих доста внимателно. Беше голяма борба.
V. S.: За колко време се взимат тези 100 километра? Ти на кое място беше?
Дени: Зависи, първите мъже например взеха разстоянието за под 9 часа, което е супер впечатляващо, а максимумът мисля е 20 часа, т.е. можеш до 20 часа след старта да финишираш. Аз бях 22 или 23, а миналата година финиширах девета. Беше ми за първи път.
V. S.: Защо реши да направиш обиколката и тази година?
Дени: Поради измръзването на пръстите, което получих на Ленин, тази година нямах много възможност да ходя по планините. Реших, че ще тичам повече, за да не губя форма. Човек трябва да се движи. Няма значение дали ще е на планина, може и под друга форма, но обездвиженият начин на живот на съвременния човек никак не е добър. За съжаление, когато по 8 часа седиш на работа, а после използваш транспорт до вкъщи много се обездвижваш, за това трябва да се полагат съзнателни усилия да бъдеш активен. За съжаление големите градове не се много подходящи за разходки, защото има участъци, които не могат да бъдат извървени. Аз се старая да ходя, колкото е възможно повече пеша.
V. S.: Как се случиха двете ти срещи с Ленин?
Дени: Много е трудно да се опише. Първата ми среща беше наистина „първа среща” и беше поразителна. Тя беше и леко авантюристична, защото като цяло не бях достатъчно подготвена откъм опит за такова начинание. Разбира се, бях ходила по планини, но не толкова много, а особено и толкова високи. Преди това бях ходила само на Арарат...
V. S.: Да, и там мисля си била единственото момиче в групата, от 13 мъже...
Дени: Да, планината като цяло е по-мъжко занимание, въпреки, че има и жени, и то добри катерачки в световен план. Мисля, че е и защото са заети с други неща, като гледане на деца например, и не могат да си позволят, чисто времево, а и ми се струва, че жените не са толкова добре конструирани за височинно катерене.
V. S.: На теб как ти хрумна да се пробваш изобщо?
Дени: Отново стана някак случайно, разбрах, че приятели заформят експедиция натам и ме поканиха.
V. S.: Поканиха? Значи са преценили, че ще се справиш?
Дени: Предполагам, че е било така. Казаха ми, че отиват и предложиха, ако искам да дойда, аз разбира се казах дааа, и така... това беше авантюристично решение. От друга страна, опит за висока планина, може да натрупаш само във висока планина, а в България и Европа планините не са толкова високи, варианти са Мон Блан и Арарат, но Арарат е вулкан и няма нищо общо със седемхилядницте в Памир, като усещане и терен са много различни нещата. На седемхилядниците в Памир условията са доста по-тежки, отколкото на Арарат. Като вулкан тя представлява един хълм, който просто трябва да изкачиш. Докато Ленин има пукнатини, ледници, цепки. Времето е много по-лошо, климатът е суров. И височината много ги специфицира, защото 7 000 метра не могат да се сравнят с 5 000. Много по-сурово е изкачването на 7000.
V. S.: Как се подготви за първата среща с Ленин, има ли специфики при екипировката?
Дени: В багажа трябва задължително да имаш определена екипировка и тя да е подходяща за 7 000 метра височина. Аз нямах необходимото, и общо взето трудно събрах екипировка. Взех на заем от приятели ходили тук-там, много ми помогнаха и приятелите ми от клуб „Млад дихател”. Благодарна съм за спалното чувалче на Гелето – беше много топличко, макар и доста тежичко. Голям пухен спален чувал, който ме топлеше в студените нощи, задължително е термо бельото, полар. Аз вместо полар позвах тънка пухенка. И трябва да имаш една огромна пухенка, точно както на катерачите по снимките, наистина огромна, която е за върха, за последното катерене.
V. S.: А какво се случи, че не можа да стигнеш?
Дени: Случи се лош прозорец, в смисъл, че когато се качих за атаката времето беше много лошо. Последната част на Ленин представлява едно много дълго било, а катеренето е минимум 10 часа, връщането около 4. Цял ден, около 14 часа. Тръгва се около 4 сутринта и се връщаш вечерта. Защото като се качиш трябва и да се върнеш, даже е препоръчително. (Смее се) Та, по това било няма и един момент, в който да се скриеш от вятъра. Вятърът брули постоянно, ветровете са зверски. Това е главният лимитиращ фактор. Ако вятърът е много силен, просто не можеш да отидеш никъде, защото най-неочаквано можеш да се озовеш в Таджикистан. (Смее се)
V. S.: Какво ти остана от тази първа среща?
Дени: Беше изключително впечатляващо, невероятни усещания, които бяха абсолютно нови. Човек се чувства съвсем различно, нещо, което тук няма как да изпита.
V. S.: И тези усещания ти харесаха?
Дени: Ами не всички (смее се). Със сигурност трябва да изтърпиш много трудности и да ги преодолееш. Борба със себе си, това най-вече.
V. S.: И на следващата година, ти знаеше, че ще ги има ужасно тежките моменти, но отново отиде?
Дени: Да, защото ми бяха останали едни 1000 метра, които не бях преживяла, и исках да ми се случат и те.
V. S.: Можеш ли да разчиташ на някого в планината?
Дени: Едва когато се случи нещо разбираш дали можеш да разчиташ или не. То е както в живота. Няма как по-рано да го разбереш. По принцип на тези върхове трябва да отиваш достатъчно подготвен да ги качиш сам, и едва ако нещо извънредно се случи да разчиташ на някого, на другарска помощ. Не можеш да бъдеш като куфар. Хората, разбира се, не могат да са равни, нито по сила, нито по физическа или психическа подготовка, важното е да си подготвен точно за това, което си решил да направиш. Аз мисля, че бях достатъчно подготвена и първия, и втория път, бях си на мястото. Втория път имах само проблем с измръзването, но не всичко може да се предвиди.
V. S.: А каква беше грешката с измръзването, какво се случи?
Дени: Грешката беше в екипировката, защото добрата екипировка, струва наистина много пари. Аз не бях тръгнала съвсем по терлички, както се казва, но моята екипировка не беше особено подходяща за времето, което се случи там. Беше изключително лошо и дори гидовете коментираха, че такова време не е характерно за този период на годината. В лошото време, в което се качих, ми трябваше екипировка за 8 000 метра височина. Действително, освен гидовете, които са друга категория, от хората, които се качиха в този ден, ние бяхме трима души, единият беше руснак, който имаше екипировка, а на другият също му измръзнаха пръстите. Просто нямах възможност да взема възможно най-добрата екипировка. Сега ако върна лентата назад, щях да направя всичко възможно да подсигуря най-доброто. Просто тогава мислех, че това, което имам ще ми е достатъчно. Оказа се, че разликата между 6 000 и 7 000 е брутална.
V. S.: Как разбираш, че планината те приема?
Дени: За мен това е особено вътрешно усещане. Понякога може всичко да ти е наред и пак да не се получат нещата. Със сигурност, планината е по-голяма от теб, и не винаги когато тръгнеш да се изкачваш се получава. Друг път дори и обстоятелствата да са против теб успяваш да се качиш на върха.
V. S.: А вторият път на Ленин, ти се готви за него, нали?
Дени: О, да. В същност планирах една експедиция в Пакистан с приятели, на един много красив връх, Лейла, той е около 6 000 метра, готвехме се цяла зима. Но около две седмици преди да заминем се случи трагедията в Пакистан, когато талибани разстреляха десет алпинисти и поради това ние нямаше как да заминем. Започнаха да се налагат ограничения за заминаване, а в самия Пакистан имаше много полиция.
V. S.: Как става убеждаването, че отиваш на височина 7 000, че има 10 часа път до върха и е малко студено, но като цяло няма нищо страшно?
Дени: Много трудно като цяло (смее се). Първия път даже се наложи да излъжа баща си, беше малко комично. По здравословни причини, не исках да му причиня излишни тревоги, защото не става въпрос да ме няма ден-два, а цял месец. Много мислих какво мога да му кажа, защото все пак няма да имам обхват, и в крайна сметка ми хрумна гениалната идея да кажа, че ще правя прехода Ком–Емине за около 15 дни.
Само сестра ми и майка ми знаеха, и се бяхме разбрали да му казват от време на време, че съм добре, че съм се обадила отнякъде. После, когато се върнах и те ме посрещат на гарата както обикновено, татко ме пита „Как беше на Балкана?” В последствие му казах. Втория път вече знаеше.
Самото ми заминаване за експедицията стана много бързо след като се провали пътуването до Пакистан. Имах около десетина дни в които да реша какво да правя. Много мислих, но сърцето ме теглеше към Киргизия, към Памир. След като миналата година не успях да стигна до края си обещах, че пак ще опитам. Иначе бях решила след Пакистан на следващата година да отида на Ленин, дори да не си намеря компания, защото за седемхилядник е много трудно да си намериш другари.
V. S.: Защо?
Дени: Трудно е окткъм финанси и екипировка, с подготовката. Трябва да имаш необходимата подготовка, и опит, разбира се. Това, което те очаква там е много по-различно от българските планини. Няма как да тренираш на ледник, няма как да тренираш на височини. Тук може да се тренира за много добра обща физическа подготовка.
Опит се трупа на място в планините. В България няма как да се научиш. И така, аз реших, че няма какво повече да направя да се подготвя, че съм в добра форма и мога да набавя екипировка. Логистично също беше възможно, защото визата се издава на летището, срещу определена сума и влизаш в страната. Максимално улеснено.
За Елбрус например ти трябват повече от 10 дни. В този момент, аз имах и правилната нагласа, увереността, че ще мога да се справя. Едно е да тръгнеш с експедиция, друго е да си стегнеш раницата и да потеглиш сам. Така, че освен психологическата подготовка, имах необходимост и от физическа, защото на място ще трябваше да разитам единствено на себе си.
Има нещо много важно за първия път когато бях на Ленин, тогава не знаех как ще се държи организмът ми на такава височина, а това е изключително важно. Това или ти е дадено, или не се получава. Възможно е дори да имаш добри физически качества, чисто генетично да не си приспособим за височини, дори да правиш технични маршрути, може да не понасяш височина и обратно – скромна физическа подготовка, но много добра височинна приспособимост.
За съжалние, не можеш да знаеш каква е адаптивността ти докато не отидеш на високо. Това не може да се регулира с медикаменти, няма хапче, което да вземеш и да си ОК. В този смисъл първото ходене ми беше и проучвателно за мен самата, за да разбера как се адаптира организма ми към тези условия.
V. S.: Кое е най - трудното, как се усеща?
...интервюто с Денка продължава тук >>>
