Следва

Дичо защитава Странджанското Черноморие с концерт

Четиво в четвъртък: "Сънувани плажове" от Анита Тарасевич

"Сънувани плажове" е роман за любовта, която побеждава и времето, и предателството...

Books преди 9 години

Авторът:
Анита Тарасевич е родена в град Пловдив. Автор е на стихосбирката „Паметта на всяка капка“, детската книга „Джуджето Джу и други тайни“.

През 2012 година излиза дебютната й книга с разкази – „Невинни момичета“, а през 2013 година – сборникът с разкази „Любовни заклинания“.


 

Книгата:
"Сънувани плажове" е роман за любовта, която побеждава и времето, и предателството. Това е книга за приятелството, за прошката, за морето и пясъка на един бряг, който те вика със загадъчни гласове...
Съдбата на две жени и тайните от тяхното минало неочаквано се преплитат с живота на Ина, момиче със затихваща кариера на модел. Когато светлините на прожекторите помръкват и всичко изглежда различно, тя започва да си задава въпроси за себе си, за бъдещето си, за любовта, за майчинството... В преоткриването на това коя е всъщност и каква иска да бъде, й помагат двете жени, които също търсят своите отговори. В живота им стават вълнуващи обрати, но макар и изненадващи, всички те са предопределени още в миналото.

"Сънувани плажове"
Не знам защо смята, че съм й длъжна. Не ми е направила услуга. Ако има спрямо кого да изпитвам вина, това са родителите ми. Ако има на кого да съм длъжна, това е най-вече Майк.
Смятам, че съм постигнала известно равновесие. Имам постоянен мъж до себе си, Съни, с осем години по-млад е, но ми дава достатъчно чувство за сигурност в момента.

Все пак не мога да отрека, че съм стигнала етап, в който малко съм зациклила намясто и се появяват въпросите, празнотата... Приятелките ми, с които започнахме някога кариерата си на модели, вече са се придвижили в някаква посока; някои се загубиха или аз им загубих следите, но други се омъжиха за богати чужденци, както безмалко да се случи и с мен; аз все пак не се омъжих за Дитер, нито пък той е богат; след като родих Майк, не можех да си намеря място и се върнах тук; с някои приятелки продължаваме да се чуваме от време на време; една от най-близките ми в момента е Лора, малко по-млада от мен, която много бързо приключи с моделството, защото заживя с богат бизнесмен и не само му роди детенце, а и толкова хареса новия си начин на живот, че забременя и с второ.
Така се е стекъл животът ми – няма какво да съжалявам. Отдавна не мисля за миналото, какво съм преживяла, а предпочитам да гледам настоящето. Миналото е малко страшничко, ако му се оставиш. Например последните месеци от живота на родителите ми... но не искам да се връщам към тях. Не сега... Защо се съгласих да се срещна с тази жена? Може би чувство на вина към цялото им динозавърско поколение ме е накарало. Може би ей така, както седи и разказва за майка ми, ще намеря и думи за прошка за себе си, да се оневиня, да покажа, че мога да съм добра и съпричастна... не знам. Може би съм си мислела, че е дошло времето да оставя тези спомени назад и да продължа напред. С благословията на родителите ми, които – не е лошо да го повярвам – сигурно са някъде горе и може би също искат да ми простят. Чрез моята гостенка.

Гостенка ли казах? Не съм й предложила нищо за пиене или почерпка, няма и да й предлагам. Ще се размина с гостоприемството, нека не мисли, че ще я слушам цял ден, имам си и друга работа!
Замълчала съм, а тя го е приела като покана да говори. След време ми казва, че само съм въздъхнала и съм се облегнала назад. Изглеждала съм като човек, почувствал, че е обречен, но искрено желаещ да бъде спасен. Но не от тежка болест – набляга, – не. А от огромната тежест на света... Затова тя дори се е намръщила, сбърчила е вежди – струвало й се, че човек не може да бъде толкова нещастен, колкото съм изглеждала аз. Особено, когато е млад – трябвало да бъде готов за приключения, с отворени широко очи и да прекосява света като ракета. Всъщност аз съм го прекосявала, но предпочитам да не й го напомням.

Смешно сравнение – като ракета, нали. Аз бих дала друго определение на бързината. Освен това бих й отговорила, че вече не съм толкова млада. Преди години въобще не бих й обърнала внимание.
Вече казах, че родителите ми са починали. Бяха тихи и кротки хора, скучни; за мен бяха направо древни. Първите ми спомени са именно за това колко ме беше срам, че са стари, когато идваха да ме взимат от детската градина. Даже се криех – зад столчето, зад другите деца – като дойде майка ми, да помисли, че баща ми вече ме е взел или обратното, и децата да не ми се смеят, че пак си тръгвам с някого от тях. Е, нямаше мобилни телефони като сега, но всеки от тях с ужасна и непоколебима сигурност знаеше дали вече съм взета от другия, или съм още в градината... Нямам идея как го правеха... И всичко беше еднообразно: връщането по пътя, миенето на ръцете, преобличането, вечерята, Сънчо, постоянно и непроменливо, една досадна повтаряемост до безкрай... Сигурно защото ми беше толкова скучно, после се хвърлих с такава страст да ставам модел, да живея; сама се записах на курса за модели и манекени; а те продължиха да са толкова... праволинейни, скучни, неразбиращи, вече съвсем вехти в моите очи, изкопаеми, далеч от нормалния свят...
Баща ми – авантюрист? Никога!
- Беше красив. – Това е нейният глас.
Сега и тя се е отпуснала назад. Лицето й изглежда по-младо. Очите й са замечтани, гледат към фотосите на стената, но виждат през тях.
- Беше с няколко години по-голям от нас. От мен и от Свобода.
Замислям се. Майка ми не се казва Свобода, но кимам, все едно.
Тя иска да разказва, аз все още се колебая дали имам желание да слушам, но може би това е моето наказание и изкупление.
- Искам да ти разкажа за Свобода. И за мен. Никога не съм я питала защо е кръстена така. Все пак е работа на родителите й. Нито има вина, нито заслуга. И двамата й родители са от село, оженили се, дошли в града без никакво имущество; отначало – квартирата, мрачна и влажна, в мазето на стара къща; Свобода понякога ми е споделяла, въпреки че не искаше да говори много за това време, че стените били толкова влажни, че по тях са пълзели голи охлюви... Не знам дали е било така. Може да е сънувала или да е преувеличавала.
Очите й гледат някъде отвъд. Струва ми се, че по тъмните ириси минават картини. Сега се размърдва и ме поглежда. Нямам представа защо, но се чувствам натъжена...

 

More from View Sofia

More Books