Авторът:
Мариана Царкова е завършила математическа гимназия, а след това – медицина. Работи като лекар в София, но нейната страст, необходимост и най-велико удоволствие са ...книгите. За тях говори като за верни приятели или любовници, с които взаимно се прелъстяват.

Разкази на Мариана са печелили литературни конкурси, публикувани са в списания и сборници, а през 2011 година ИК,, Колибри” издаде дебютния й „Виртуален роман”, който си спечели много почитатели.

Книгата:
В "Двоен гимлет" освен едноименния високоалкохолен разказ, ще срещнем една шеметна медицинска сестра – Цурка, както и един адвокат, любител на класическата музика, водката и блондинките (не непременно в този ред), ще научим как се прави снежен човек, ако отрочето не иска да ви помага; как се буди тийнейджър и как се употребява мъж; ще разберем за някои Facebook-ски притеснения на авторката, както и за сложните й взаимоотношения с нейната готварска печка.

Въобще очаква ни фойерверк от остроумие, интелигентен и добронамерен хумор, и съвсееем малко тъга, колкото е нужно, за да оценим, че усмивката с намигване е нещото, което ни прави повече хора. По-добри хора!

"Двоен гимлет"
В дните на ранната ми младост, когато го нямаше чичко Гугъл да ти каже всичко за всичко, цялото ми познание и култура идваха от книгите. Включително и алкохолната такава. За съжаление в българската литература тази тема не беше добре застъпена. Вярно, в „Мамино детенце” имаше един Николчо, син на Нено и Неновица, който попийваше ракийца, но той беше заклеймен като изключително отрицателен персонаж и лош пример. Е, и Ботев възкликваше „Вино дайте, ще да пия!”, но с тези редки изключения в цялата българска литература от училище цареше въпиюща трезвеност.
Затова се налагаше да се самообразовам. И аз четях много. В рускоезичните автори масово се жулеше водка, която умилително се наричаше „водчица”, така щото ти носеше уют и безбрежни степи; в „И изгрява слънце” на Хемингуей на почти всяка страница се пиеше дайкири, което носеше изисканост и романтика; при Ремарк калвадосът се лееше като вода, напомняйки хълмовете на Южна Франция; в „Улица Консервна” на почит беше някакво уиски, наречено „Стари кецове за тенис”, а Филип Марлоу – детективът на Чандлър – пиеше гимлет след гимлет и нищо му нямаше. Особено впечатляваща беше сцената, в която Марлоу влиза в любимия си бар и си поръчва двоен гимлет - в памет на убития си приятел. Беше толкова трогателно, че човек просто закопняваше да има убит приятел и да подхвърли небрежно на бармана: ”Дай един гимлет, мой човек – двоен!”.
Но всичко си оставаше само на теория, а емпиризъм – почти никакъв. Е, бях опитвала от винцето на дядо ми, което той разреждаше с лимонада и странно защо го наричаше ”мечка”, а също и един ликьор – вишновка, който майка ми наливаше в напръстници и черпеше приятелките си.
Ето защо, още на първото море, на което ме пуснаха сама с приятели, реших, че е време за действия. И една вечер, нагримирани и нахъсани, с моята приятелка се отправихме към коктейлбара на Шведския (грандхотел "Варна").
- Две дайкирита, моля! – поръчах аз на бармана – оплешивяващ чичко с коремче.
Когато напитките дойдоха, ахнахме – стълпотворение от розов и син лед, в разкошни чаши, имаше и някакви чадърчета, сламки, плодчета – просто да стоиш и да ахкаш. Размечтахме се как стоим тераса, чакаме мъжете ни да се върнат от лов, преборвайки разни хищници, а ние бъбрим светски. На вкус си беше силно и парещо, но така хемингуейски се чувствахме, че си го изпихме за нула време.
- Ще искат ли дамите по още едно? – попита барманът.
- О, не – дай по един калвадос! – наредих аз, като не знам защо бях започнала да говоря на чичкото на „ти”. Барманът ме изгледа странно, но донесе напитките, които не бяха така красиви, а и бяха много остри, парещи и лютиви – нищо, нека видим как са се чувствали героите на Ремарк.
- Да ви нося ли сметката? – загрижено попита барманът, когато поприключихме и с калвадоса.
- Дай два гимлета, мой човек – единият двоен! – леко провлачено казах аз. – В памет на убития ми приятел!
Очите на бармана станаха като чаени чинийки, но понеже небрежно размахах една банкнота, човекът отиде да забърква напитките, а аз се чувствах като черешката на тортата, маслинката на мартинито или като един литературен критик, пардон – емпирик. Дори се замислих, че следващата ни поръчка трябва да е водка, а към нея ще върви да рецитирам с подходящ мрачен патос:
И скучно и грустно, и некому руку подать
В минуту душевной невзгоды...
Желанья!.. что пользы напрасно и вечно желать?..
А годы проходят — все лучшие годы!
Но така и не стигнахме до водката...
За мое огромно разочарование прословутите гимлети се оказаха джин с лед, но и тях изпихме, а после нещата ми се губят...
Как сме се прибрали, не зная, но три дни реанимирах и се заклевах – никакво повече четене на Чандлър! Вярно, че литературата и емпиризмът искат жертви, но пък тридневно главоболие си е много, откъдето и да го погледнеш. По-добре да си седиш под асмата и да четеш „Под игото”, където само чорбаджи Марко отпива по малко вино и възпитава челядта си...
И ето как си върнах любовта към българската литература – при цялата й въпиюща трезвеност...

More from View Sofia

Четиво в четвъртък: "Пътувам себе си. Спомени. Разговори със Самюел Док" от Юлия Кръстева

Books преди 5 години

Една съдба, едно перо. „Мултивселена“ – както се изразява Юлия Кръстева. Разпознаваема чужденка, близка непозната, спокойна бунтарка? На 20 юли излиза книгата „Пътувам себе си”. В нея за първи път бележитата френска интелектуалка споделя своя живот, „пътувайки себе си“ през превратностите на времето.

Четиво в четвъртък: "Малки жени" с нов превод

Books преди 3 години

Трогателната история за сестрите Марч продължава да бъде една от най-влиятелните детски книги.

Александър Шпатов с Наградата за литература на Столична община

Events преди 8 години

Александър Шпатов спечели Наградата за литература на Столична община със сборника разкази...