Следва

2 години след раздялата и няколко нови любови, Сийл и Хайди Клум се разведоха официално

Четиво в четвъртък: "Момчетата Бърджес" от Елизабет Страут

Преследвани от злополуката, убила баща им, когато още са били деца, Джим и Боб Бърджес бягат от родния си град, Шърли Фолс, Мейн, в първия момент, в който им се удава възможност...

Books преди 9 години

Авторът:
Елизабет Страут e американска писателка. Родена е на 6 януари 1956 г. в Портланд, Мейн. След като се дипломира в колежа Бейтс, тя прекарва една година в Оксфорд, последвана от още една година, в която учи право. През 1982 г. ​​завършва с отличие и получава диплома от Университетския колеж Сиракуза в Ню-Йорк. Същата година публикува първата си история в списанието „Нови писма”. През 2009 г. печели наградата Пулицър за белетристика.

Книгата: 
Преследвани от злополуката, убила баща им, когато още са били деца, Джим и Боб Бърджес бягат от родния си град, Шърли Фолс, Мейн, в първия момент, в който им се удава възможност. Джим – лъскав и успешен корпоративен адвокат от Ню Йорк, цял живот е подценявал и унижавал добросърдечния си брат, адвокат от малка кантора, който го боготвори и винаги се е примирявал със студенината му. Но дългогодишната им рутина е разрушена, когато сестра им Сюзан – единственото дете от семейство Бърджес, останало в родния си дом – ги привиква у дома по спешност. Самотният є син тийнейджър, Зак, се е замесил в цяла планина от проблеми и Сюзан отчаяно се нуждае от помощта им. Братята Бърджес нямат друг избор, освен да се върнат в света на детството си, където отдавна погребаното напрежение, чиято сянка винаги е падала върху техните взаимоотношения, започва да излиза на повърхността по начини, които ще ги променят завинаги.

"Момчетата Бърджес"
Един ветровит октомврийски следобед в Парк Слоуп, Бру-клин, Ню Йорк, Хелън Фарбър Бърджес подреждаше ку-фарите за пътуване. Голям син куфар лежеше разтворен върху леглото и дрехите, които мъжът Ӝ беше избрал предишна-та вечер, бяха сгънати на купчина върху шезлонга наблизо.
Слънчевите лъчи напираха в стаята на тласъци през носещи-те се в небето облаци, месинговите топки на леглото блестяха ярко, и от това куфарът ставаше още по-син. Хелън крачеше напред-назад между гардеробната – с нейните огромни огледала, бели тапети от конски косми и тъмна дървена облицовка покрай дългия прозорец, сновеше между нея и спалнята с остъклени врати, затворени в момента, които в по-топло време се отваряха към веранда с изглед към градината. Сякаш беше скована от някаква умствена парализа, която изникваше вина-ги когато приготвяше багажа за почивка, затова рязкото иззвъняване на телефона й донесе облекчение. Щом видя изписано „частен номер“, се досети, че ще е или някоя от съпругите на съдружниците на мъжа й – те бяха престижна фирма на про-чути адвокати, или пък зет й, Боб, чийто телефонен номер не бе вписан в указателя, но който не беше и никога нямаше да стане известна личност.
– Радвам се, че си ти – каза му тя, докато измъкваше от едно чекмедже цветен шал, след което го вдигна нависоко и го пусна върху леглото.
– Наистина ли? – гласът му прозвуча изненадано.
– Страхувах се, че може да е Дороти – Хелън отиде до про-зореца и надзърна в градината. Сливовото дърво се накланяше от вятъра, а жълтите листа на кучешкото грозде се гонеха в кръг по земята.
– Защо не искаше да е Дороти?
– Точно сега много ще ме умори – рече тя.
– Но нали се каниш да заминеш с тях за цяла седмица?
– Десет дни. Да, знам. Кратка пауза, после Боб промълви:
– Аха! – Гласът му моментално се сниши в пълно, абсо-лютно разбиране – това е силата му, помисли си тя, тази стран-на способност само за няколко кратки секунди да се намести като пет пари в кесия в света на отсрещния. Това качество би трябвало да го направи незаменим съпруг, но не би – жена му го напусна преди години.
– И друг път сме пътували с тях – подсети го Хелън. – Всич-ко ще е наред. Алън е невероятно приятна личност. Скучен.
– И старши партньор във фирмата – добави Боб.
– Това също – Хелън сякаш изпяваше репликите си със за-качка. – Трудничко ще е да им кажем: „О, ние предпочитаме да отидем сами на това пътешествие.“ Джим разправя, че в момента голямата им дъщеря наистина ги побърква – в гимназия-та е сега – и семейният терапевт препоръчал на Дороти и Алън да заминат. Не знам защо трябва да се махнеш, когато детето ти има проблеми, но... това е то.
– И аз не знам – отвърна той искрено. И после: – Хелън, случи се тук нещо.
Тя стоеше заслушана, докато сгъваше чифт ленени панталони.
– Намини край нас – прекъсна го. – Ще идем да вечеряме отсреща, щом Джим си дойде.
След това вече успя да прибере багажа самоуверено. Цвет-ния шал прибави към три бели ленени блузи и черни ниски
обувки, тип балетни пантофки, заедно с кораловата огърлица, която Джим й купи миналата година. Докато пият уиски с До-роти на терасата и чакат мъжете да вземат душ след голфа, можеше да подметне: „Боб е интересна личност.“ Можеше дори да спомене за инцидента – как Боб, четиригодишен, си играл със скоростите на колата и тя тръгнала напред, прегазила баща им и го убила; човекът бил тръгнал към пощенската кутия по стръмния склон на входната алея, оставяйки трите малки деца в колата си. Наи-стина ужасяваща история. И никога не се споменаваше. Джим бе говорил за това само веднъж за всичките трийсет години. Но Боб беше неспокойна личност. Хелън обичаше да го предпазва.
– Ти си истинска светица – би казала вероятно Дороти, облягайки се назад в стола си с огромните очила, скрили очите й.
Хелън щеше да поклати глава.
– Просто някой, който се нуждае да се нуждаят от него. И сега, когато децата пораснаха... – Не, нямаше да споменава
децата. Не, при положение че дъщерята на Англинови бягаше от часовете и миткаше до зори. Как щяха да прекарат десет дни заедно, без да говорят за децата? Ще попита Джим.Хелън слезе в кухнята на долния етаж.
– Ана – каза на домашната помощница, която стържеше пресни картофи с четката за зеленчуци. – Ана, довечера ще
вечеряме навън. Можеш да си тръгваш.

Вятърът разпръскваше есенните облаци, великолепни в разнообразните нюанси на тъмните цветове, и широки струи
от слънчева светлина се разплискваха по сградите на Седмо авеню. Тук бе мястото на китайските ресторанти, будките за картички, магазините за бижута, зарзаватчийниците с плодове и зеленчуци и цели редици от цветя. Боб Бърджес премина през всички тях, запътен по стръмния тротоар към къщата на брат си.
Беше висок мъж на петдесет и една години и ето най-характерното за него: Боб се харесваше на всички. Да бъдеш в
компанията на Боб означаваше да чувстваш, че принадлежиш към един тесен кръг, белязан като „нашите“. Ако знаеше това за себе си, може би животът му би преминал по различен на-чин. Но той не го съзнаваше и в сърцето му често натежаваше някакъв неопределен страх. Освен това беше непоследовате-лен. Приятелите му твърдяха единодушно, че можеш да си пре-караш страхотно с него и после, като го видиш, сякаш не те разпознаваше. Боб знаеше това, защото бившата му жена му го беше казала. Пам смяташе, че той се оттегля в главата си.
– Джим също го прави – се бе защитил той.
– Но сега не говорим за Джим.
Боб, който чакаше да светне зелено на бордюра, почув-ства благодарност към снаха си, защото бе предложила: „Ще
идем да вечеряме отсреща, когато Джим се прибере.“ Тъй като всъщност той искаше да се види с Джим. Онова, което бе на-блюдавал от прозореца си на четвъртия етаж по-рано през деня, онова, което беше дочул от долния апартамент, го беше потресло и сега, докато прекосяваше улицата, подминавайки кафенето, където младежи седяха по диваните в пещерен сумрак с лица, хипнотизирани от екрана на лаптопите. Боб гле-даше отстрани всички познати неща, които се изнизваха край него. Сякаш не беше изживял половината си живот в Ню Йорк и не го обичаше така, както се обича жив човек, сякаш никога не бе напускал ширналите се поля, обрасли с дива трева, ни-кога не бе познал или поискал друго освен мрачното небе на Ню Ингланд.
– Токущо се обади сестра ти – рече Хелън, щом пропусна Боб през решетъчната врата под навеса на верандата. – Търсеше Джим и звучеше мрачно. – После, след като закачи палтото му в преддверието, се обърна и добави: – Знам. Тя винаги си звучи така. Но все пак, трябва да призная, Сюзан веднъж ми се усмихна. – Хелън седна, като сви на дивана обутите си в черен чорапогащник крака. – Мъчех се да имитирам мейнски диалект.Боб се настани в люлеещия се стол. Коленете му се заклатиха нагоре-надолу.
– Никой не бива да се опитва да копира мейнския диалект пред местен жител – продължи Хелън. – Не знам защо южняците го приемат много по-лесно, но е така. Ако кажеш на някой южняк: „Пр’вет на ’сички!“, не ти се струва, че ти се подиграват. Боби, изнервен си. – Тя се наведе и сякаш погали възду-ха. – Наред е. Можеш да си изнервен, стига да се чувстваш добре. Добре ли си?
Откак се помнеше, милите жестове размекваха Боб и сега той усети това съвсем осезаемо, сякаш флуиди преминаха през гърдите му.
– Не съвсем – призна й. – Но си права за диалекта. Когато хората ми рекат: „Хей, ти си от Мейн, ни мо’иш стигна оттука
дотам“, боли ме. Болезнена работа.
– Знам – увери го Хелън. – Сега можеш да ми кажеш какво е станало.Боб започна:
– Есмералда и Колежанчето пак се караха.
– Чакай – прекъсна го тя. – О, да, разбира се. Двойката под теб. Която има онова идиотско кученце, дето лае непрекъснато.
– Точно така.
– Продължавай – подкани го Хелън, доволна, че се е се-тила. – Секунда, Боб. Нека ти кажа какво гледах по новините
снощи. Онова предаване, дето се нарича Истинските мъжеобичат малки кучета. Взимаха интервюта от разни най-разнообразни, ама някак си – извинявай – нежно изглеждащи типове и те държаха миниатюрни кученца, облечени в карира-ни дъждобрани и гумени ботушки, та си помислих: „И това ми било новини? В Ирак водим война от почти три години вече, а те ти пробутват това за новини? То е, защото нямат деца. Хората, дето обличат кучетата си така.“ Боб, страшно съжалявам. Продължавай с твоята история.Хелън вдигна една възглавница и започна да я гали. Ли-цето Ӝ бе порозовяло и той си помисли, че я заливат горещи вълни, затуй се втренчи в ръцете си, за да Ӝ даде време да се
оправи, без да осъзнава, че тя се изчервява, тъй като спомена за бездетни хора – а самият Боб беше такъв.
– Карат се – продължи той. – А когато се карат, Колежан-чето – съпругът, те са женени – крещи все едно и също: „Есмералда, направо ме побъркваш, мамка му.“ И го повтаря не-прекъснато.Хелън поклати глава.
– Представи си що за живот. Искаш ли питие? – Стана и отиде до махагоновия шкаф, където му наля уиски в кристална
чаша; беше ниска, все още добре оформена жена в черната си пола и бежовия пуловер.Боб преполови чашата на една глътка.
– Все тая – продължи и забеляза леко стягане в лицето й.
Хелън мразеше неговото „все тая“, макар че той забравяше за това. И сега го забрави, усети единствено предчувствието за провал. Нямаше да успее да предаде тъжната сцена, която бе наблюдавал. – Тя си идва у дома – продължи той. – Почват да се карат. Той започва да крещи. После извежда кучето на разходка. А докато го няма, тя се обажда в полицията. Никога не го е правила преди. Той се връща и го арестуват. Чух ченгетата да разправят, че жена му им казала, че я ударил. И че изхвърлил дрехите Ӝ през прозореца. Затова го арестуваха. Той изглеждаше направо изумял.Хелън имаше вид на човек, който не знае какво да каже.
– А мъжът е красавец, голям пич, облечен в блузон с цип, и стоеше там и плачеше: „Буби, не съм те удрял, Буби, седем години сме женени, какво правиш? Буби, моооляяя ти сеее!“ Но те му сложиха белезниците и го отведоха по улицата към караулната кола посред бял ден, и сега ще прекара нощта в ареста. – Боб се измъкна от люлеещия се стол, отиде до маха-гоновия шкаф и си наля още уиски.
– Много тъжна история – рече Хелън разочарована. Беше
се надявала да е по-драматично. – Но е трябвало да помисли за това, преди да я удари.
– Не мисля, че я е удрял – Боб се върна в стола-люлка.Хелън продума замислено:
– Чудя се дали ще останат женени?
– Не мисля – Боб се почувства уморен.
– Кое те измъчва най-много, Боби? – попита го тя. – Че бракът се е разпаднал или че го арестуваха? – Взе много навътре факта, че по изражението му не прочете облекчение. Боб се заклати.
– Всичко – щракна с пръсти. – Ей така, и се случи. Искам да кажа, това беше просто един най-обикновен ден, Хелън.
Тя бухна възглавницата, като я потупа по гърба на кана-пето.
– Не знам какво обикновено може да има в деня, когато викаш полицаите да арестуват мъжа ти. Боб обърна глава и видя през прозорците с решетки как брат му приближава по тротоара, и при тази гледка изведнъж го завладя вълнение – от бързите крачки на Джим, дългото му палто, дебелото кожено куфарче за документи. Ето го и звука от ключа в ключалката.
– Здравей, любими – рече Хелън. – Брат ти е тук.
– Виждам.
Джим разтърси рамене, освободи се от палтото си и го зака-чи в преддверието. Боб никога не се научи да си закачва палтото. Какво ти има, все го питаше съпругата му Пам. Какво ти има, какво ти има, какво ти има? И какво му имаше? Не би могъл да каже. Но всеки път, щом влезеше през някоя врата, ако никой не дойдеше да му вземе палтото, самото закачване му се струваше излишно и... някак си... твърде затормозяващо.
– Ще вървя – каза той. – Трябва да се трудя над едно дело. – Боб работеше в апелативния отдел на „Правна помощ“
и четеше стенограмите от делата на трета инстанция. Винаги имаше някое обжалване, което изискваше резюме и чакаше да му обърнат внимание.
– Не бъди глупак – обади се Хелън. – Нали ти казах, че ще идем отсреща да вечеряме...

More from View Sofia

More Books