Следва

Петте любими парчета на FeeL от The Top Stoppers

Големите любовни истории: Франсис Скот и Зелда Фицджералд

„Защо целият ни живот трябва да бъде работа, когато всички можем да взимаме назаем. Нека да мислим само за днес и да не се безпокоим за утре.”

People of art преди 9 години

Да говорим за Франсис Скот и Зелда Фицджералд е като да събудим отново златните времена на джаза, една история за романтика и главозамайващ ранен успех с всички съпътстващи го опасности. Техните имена олицетворяват безразсъдни разходи, блестящи хотелски фоайета, задимени стаи, презокеански пътувания в бели костюми, бляскави рокли и носталгия по загубената невинност. Но независимо от краткия си номадски живот, те определят една епоха и оставят след себе си изобилие от творчески постижения. Особено любима двойка, защото тяхната история се крепи изключително много на голямата им любов един към друг, която може би сама ще бъде изненадана да види какво голямо и трайно влияние е оказала върху популярната култура през 20 век.

През юли 1918 година, в провинциален клуб в Монтгомъри, Алабама, Фицджералд среща популярната 18 годишна Зелда Сейър. Зелда е красива и очарователна, типът момиче, което прави салта на дансинга, когато се отегчи. Фицджералд е пленен веднага. Той я ухажва трескаво, четейки й разкази и части от недовършените си романи. Веднага след уволнението си от армията през февруари 1919 година й предлага брак. Зелда има съмнения, но все пак приема. Пет месеца по-късно, осъзнавайки, че младият писател не печели достатъчно пари, за да й осигури нужния комфорт, тя къса с него и както Дейзи Бюканън казва на Гетсби „Богатите момичета не се омъжват за бедни момчета.” Така Фицджералд си поставя за цел да спечели възможно най-много пари, за колкото може по-кратко време, за да спечели отново любовта й. Сякаш, за да улеснят неговата задача през 1920 година, историите сякаш сами се пишат, така например разказът „The Camel’s Back” е създаден само за 24 часа. Подхранван от въображението, амбициите и младостта си, Франсис пишел без да спира, изцеждал всичките си идеи преди да се изчерпа, докато непоносимата мисъл, че никога няма да бъде със Зелда, не се настанила в главата му.

Тогава Фицджералд пише роман за опустошително красив, див и талантлив студент в Принстън на име Еймъри Блейн, който напуска училище и се присъединява към армията, никога не попада в бой, влюбва се и сърцето му е разбито от красива жена, която по случайност има същите маниери като Зелда Сейър. Съвпадение? Едва ли. Но, историята  работи, „Отсам рая” е публикувана от Scribners на 26 Март 1920 година.

Седмица по-късно, Фицджералд и Зелда се женят в катедралата Свети Патрик в Ню Йорк. Успехът на плана си има цена, която самият той по-късно описва така „Мъжът с пари в джоба си, който се е оженил за момичето година по-късно, постоянно ще изпитва недоверие, ненавист, към развлекателната класа – не осъждането на революционер, а тлеещата омразата на един селянин. В годините след това никога не съм спирал да се питам от къде идват парите на приятелите ми.” Като оставим на страна горчиво-сладкия вкус на успеха, това е времето, когато звездата на Фицджералд изгрява - и литературната, и личната. Навсякъде се усеща зараждането на нова ера. След драмата на Първата световна война американците губят вкус към романтиката на войната. Отказват да се присъединят към Обществото на народите. Много от членовете на елита, включително Фицджералд, който никога не е бил политически активен, отбягват политиката и преследването на големи и велики каузи в полза на богатството и удоволствието.

Светът е готов за едно по-добро време изпълнено с живот, музика и танци. Много млади американци вече усещат това и историите на изгряващият писател потвърждават това, което те подозират – ако живееш в града ще имаш по-интересен живот, ще прекарваш дните си по партита и танци. В градовете младите хора са интелигентни и остроумни, мъжете пият свободно, а жените флитруват безумно. За много млади жени тези истории трябва да са били откровение. Те научиха, че модерните момичета са подстригани късо, вместо да носят косата си дълга и сплетена, изхвърлили са корсета, гримират се, пушат цигари и танцуват лудо под ритъма на джаз банди.



В история, след история, героините на Фицджералд са безразсъдни, несериозни и щастливи. Никоя от тях не прекарва дните си във вършене на домакинска работа или държейки се скромно, както майка им очаква от тях. Те карат автомобили, пият алкохол и целуват момчета – много момчета, и никога не се тревожет от това, което другите могат да си помислят за тях. Тази модерна жена, която по това време се е наричала „девойка” (flapper), не е просто създание на художествената литература. Живият пример, със своите диви приключения, често описвани във вестника, е Зелда Фицджералд с нейната разточителност и неустоим сексапил, качества многократно описвани в историите на мъжа й. „Ожених се за една от моите героини”, казва самият той. Никой по-добре от нея не илюстрира импулсивността.



През бурните двадесет години, Зелда често е разглеждана като модна икона - жена, чието усърдие и личен стил продават списания и определят тенденции. Но това не винаги е било така. Kогато пристига в Манхатън, е хубавица от скучния Юг, облечена прилично и спретнато, малко скучновато за модерния Ню Йорк, но тя бързо успява да намери пътя и да се впише в обществото, не само модно, а изцяло тя става непрестанното присъствие на всички модни клубове и партита.

Казват, че побойниците са хора, които влизат в битки, които са сигурни, че не могат да загубят, ако е така, Скот Фицджералд изобщо не е побойник. В действителност, той много рядко влиза в бой, който може да спечели. Една вечер приятел забелязва Скот да се кара с извънгабаритен бияч пред Jungle бар, който не го пуска в препълнения клуб, след малко отвътре се подала Зелда, за да го пита дали планира да се присъедини към нея и понеже не може да каже „не” на любимата си, Скот се опитва да влезе вътре, само, за да се намери проснат върху една маса. Неговият приятел се опитал да придружи смирения Фицджералд до таксито, когато съпругата му се провикнала зад тях „Скот, няма да му позволиш да се размине с това, нали?” Приятелят не се връща с него в клуба, но на следващия ден го открива в леглото, с превързана глава, подуто и насинено око, без никакви спомени от предишната вечер.



През 1921 година Зелда и Скот отплават за Париж, за едно пътуване, което трябвало да бъде източник на спокойствие. Двойката се връща в St. Paul през октомври за раждането на първото им дете, дъщеря носеща името на баща си - Франсис Скот Фицджералд, накратко Скоти. Дивите купони и разточителният живот, който двамата съпрузи водят си имат своите последствия и през 1924 година семейството се мести във Франция по финансови причини, където се присъединява към нарастващата общност от американски художници и писатели, оттеглили се във Франция. Със своя евтин живот, свободни нрави, много барове и множество списания, които желаят да ги публикуват, те прекарват времето си между Париж и Френската Ривиера, място, което по-късно ще послужи за вдъхновение на Скот за „Нежна е нощта”. Също така, там Зелда започва връзка с Edouard Jozan, млад френски авиатор, с който се среща на плажа. Въпреки че връзката им е кратка и неконсумирана, безумната ревност на Скот обтяга отношенията им, което се отразява на умствената стабилност на Зелда, която идва от психически нестабилно семейство - баща й е имал психически проблеми, а двамата брат й и баба й по майчина линия са се самоубили. 

Заедно с Фицджералд, в Париж живеят и други американски писатели като Гъртруд Стайн, Шерууд Андерсън, Езра Паунд, Т.С. Елиът и един млад момък на име Ърнест Хемингуей, за когото Фицджералд пише на своя редактор Максуел Пъркинс в Scribners: „Веднага го видях. Той е нещо истинско...” Фицджералд и Хемингуей имат сложна връзка, която започва с приятелство, прераства в съперничество и завършва с горчиво негодувание. Зелда и Хемингуей дълбоко критикуват Скот, за това, че излиза с другия.

„Великият Гетсби” е публикуван от Scribners на 10 април 1925 година, това е типичната приказка за славата и трагедията на американския стремеж и печели на Фицджералд голямото уважение на критиците. Някъде по това време умствената нестабилност на Зелда започва да излиза наяве. С ирационалното си поведение в ресторант в градчето Сейнт Пол де Ванс, тя демонстрира пълна липса на контрол върху себе си. Историята говори за това, че докато двамата със Скот са на вечеря, той забелязва прочутата танцьорка Айседора Дънкан на другата маса и леко подпийнал настоява да се запознае с нея. Заведен на нейната маса, той пада на колене във възхвала на цялата й красота, а Айседора прокарва ръка през косата му драматично. Тогава, за ужас на целия ресторант, Зелда се хвърля надолу по стълбището директно към ръба на терасата.

Двамата се връщат в Париж, за да се настанят в дома си на 14 Rue де Tilsitt. Това връщане към града на светлините е основно подхранено от трескавото желание на Зелда да стане прима балерина. Тя винаги е обичала балет и е била относително добра, а в младостта й нейният учител я кара да повярва, че има изключителен талант и може да стигне далеч. Балетът се превъща в нездравословна мания за нея, тя практикува по десет часа на ден, седем дни в седмицата с ненормална интензивност. Поведението през този период от живота й става все по-странно, по време на партитата тя практикува балетни стъпки отново и отново на една и съща песен, която се върти на грамофона. На едно от партитата,  Зелда събира всичките си дрехи във ваната и ги подпалва, а друг път пък събира бижутата на гостите и ги поставя в тенджера, за да си „направи супа”.

На 23-ти Април 1930 година, Зелдa Сейър Фицджералд претърпява нервен срив в Париж и е приета в клиниката Malmaison близо до града, поставят и диагноза шизофрения. Лекарите и забраняват да танцува и тя концентрира цялата си енергия към живописта и писането. През 1932 в болница Johns Hopkins тя пише единствения си роман – „Запази ми този валс”



Нещата никога няма да бъдат същите, за Фицджералд или за неговите герой. През 1931 година пише историята „Babylon Revisited”, разказваща за отскоро трезвен американски емигрант на име Чарли, обикалящ парижките улици, мислейки си за добрите времена само няколко години по-рано: „Сам развалих този град за себе си. Не го осъзнавах, но дните се нижеха един след друг, и така неусетно минаха две години, и всичко изчезна, и ме нямаше.”

Останалата част от живота на Зелда е лутане вътре и вън от различни психиатрични клиники. Двамата със Скот никога няма да бъдат същата буйна двойка. За съжаление, тя умира на 10 март 1948 година, докато спи заключена на последния етаж на болница Highland в очакване на електрошокова терапия. Избухва пожар, а тя, неспособна да избяга от пламъците, умира. По това време Скот, вече е мъртъв от осем години. Четири дни преди Коледа, през 1940 година, Фицджералд почива от сърдечен удар в апартамента на Шила Греъм. Тогава той е на 44 години. Недовършеният му роман, „Последният магнат” е публикувана посмъртно година по-късно. На погребението му не идват много хора, по това време той вече е успял да отблъсне повечето от приятелите си, с които прекарва златното десетилетие на живота си.

Животът на Зелда и Скот Фицджералд се е превърнал в поучителен мит, като този за Икар, който бил наказан, че е летял твърде близо до слънцето. Те въплъщават страстта към бърз живот на 20-те години и са икона на джаз епохата. Всъщност цитатът, който тя е сложила в годишника от гимназията представя изключително точно философията и отношението й към живота: „Защо целият ни живот трябва да бъде работа, когато всички можем да взимаме назаем. Нека да мислим само за днес и да не се безпокоим за утре.”











More from View Sofia

Големите любовни истории: Ким и Роберто Казали и дъвките с картинка Love is...

Celebrities преди 8 месеца

Много от нас колекционираха като деца хартийките от дъвки „Любовта е...", които разказваха какво е истинската любов. Но далеч не всички знаем, че трогателните анимационни герои от картинките си имат истински прототипи: момичето е новозеландската художничка Ким Гроув, а тъмнокосото момче е нейният съпруг, италианецът Роберто Казали. Припомняме красивата и тъжна история на тази двойка, която ни кара да вярваме, че любовта побеждава всичко, дори смъртта.  

Големите любовни истории: Боно и Алисън, 40 години не стигат

Celebrities преди 1 година

Той е Пол Хюсън, иначе Боно, тя - Алисън, верният страж на едно упорито и неочаквано стабилно семейство. Бракът им навърши 40 години през октомври, от разказа в п.л., ед.ч. на голямата музикална звезда, става ясно, че те не стигат, напротив - твъдре малко са, когато си имал подобен късмет  

More People of art

Болшой театър премахна имената на противниците на "спецоперацията" от афишите за предстоящия сезон

People of art преди 6 месеца

Директорът на Болшой театър Владимир Урин даде интервю за "Российская газета" и заяви, че спектакли на режисьори, които са се противопоставили на руската "спецална военна операция" в Украйна, се премахват от репертоара на театъра