Имало едно време едно момиче и едно момче, които се видели и харесали още на първата си среща. Тя била скромна и усмихната, той – едър и уверен. Не минали много месеци и влюбените птички се взели и врекли във вечна любов и вярност пред себе си и Бог, докато смъртта ги раздели. И така минали 75 години!...

Определено звучи подобаващо за начало на приказка, но това е реална история с днешна дата, а героите, наистина герои, в нея са все още живи, здрави и заедно! Трудно е да си го представим, нали?!?

Затова отидохме в Сливница до дома на единственото семейство столетници в България, за да поговорим с тях и да опитаме да разберем тайната, ако има такава, на тази толкова дълга любовна, семейна, приятелска и житейска връзка.

На портата на къщата любезно ни посрещат 83-годишният Симеон Цветков (и той дълголетник), един от синовете на баба Траянка и дядо Иван, и кучето Беро. На горния етаж усмихнато ни подканва да влезем Лили, тяхна внучка-снаха. Бай Симо, както всички му казват, от 11 години се грижи за родителите си, които все още споделят общо легло и заедно се къпят в банята! Изумително, нали?! Бавничко, полека, без за никъде да бързат. Че за къде да бързат на такава възраст – всеки ден е дар от Бога за тях! „Гукат си и до ден днешен, като гълъбета са!”, вметва бай Симо.



Споделя ни, че доколкото знае от страна на майка си в рода й има още двама дълголетници. Казва още, че никога не е чувал родителите си да си повишават тон, да се карат, още по-малко - обиждат за нещо. Може би затова старците нямат високо кръвно и хапчета през живота си не са пили. Наложило се да го правят през последните няколко години. Единствените им по-сериозни оплаквания са изгубените зрение и слух на дядо Иван и счупването на ръка и тазобедрена става на баба Траянка. Доколкото нозете и вековните им кости ги държат, двамцата си правят ежедневни разходки из двора. Дори до преди няколко години не давали на никой друг да отиде вместо тях до пазара!

Още преди да се запознае с баба Траянка, млад и здрав дядо Иван доожда до София на гурбет, чирак да става, занаят да усвои. Работи каквото намери, така понаучава и туй-онуй за готвенето. След известно време се връща на село, а там – мизерия, глад, безпаричие… Но все пак успява да намери начин да изкарва насъщния като готвач на миньорите, пък и среща баба Траянка!

През 1942-ра год., таман станал татко на бебето Симеон, заминава за 2 години в Гърция по държавна линия с акцизни дела на работа – нещо като сегашните митничари. Като се връща от гръцко Втората Световна Война не го подминава - лял е пот и се е сражавал някъде из тогавашна Сърбия. И като се връща от фронта, пак отива на работа в мината.

Сами се сещаме как можем да измерим превоза в ония години – в магарешки сили или в брой човешки крачки в час. Та, за да иде дядо Иван на работа в 6 сутринта в мината, е трябвало да тръгне от дома си в 1 след полунощ и да проходи само в едната посока цели 8 км., да „поработи” 10-тина часа, и после всичко това в обратният ред до вкъщи. И така – и зиме, и лете, цели 20 години!... Какъв живот само, а?!?

Задаваме си въпроси, като например как са оцелявали, с какво са се хранели, през какви хубави и трудни моменти са минали, какво са правели, когато са били заедно, и изобщо как са намирали време да бъдат заедно. Как между всички трудности и перипетии са успявали да се обичат, да правят любов и да създадат децата си… Как при такъв „режим” на ежедневие са открили начин да съхранят чувствата си, взаимоотношенията си, любовта си, тях самите, и как след цели 75 години са все още заедно!!! Живи, не до там здрави с оглед на дългият им земен път, и заедно! За – ед – но! НЕВЕРОЯТНО!!!



Над баба Траянка Господ се е смилил малко повече, в сравнение с дядо Иван. Тя видимо е абсолютно адекватна в обстановката. Следи новините, има си любими филми, собствен GSM, вижда, разбира и чува почти всичко без повторения. Освен това се суети, притеснява, срамува, изчервява, радва и се смее на собствените и на шегите на другите. И определено има отношение към детайлите и естетиката през нейните очи. Лили споделя, че сутринта я галила по косата, а баба Траянка „я отрязала” с думите: „Недей, ще ми разрошиш косата!”…



И е една такава мъничка, сгушена, сладка и усмихната – иде ти да я хванеш тази баба Траянка и да я прегръщаш силно и дълго време! Кожата на малките й ръце е като пергамент, изписан с мъдри слова, като оризова хартия, през която да ги прочетеш. И е фина, крехка и вече прозрачна, показваща дългият път, по който е вървяла. Всичко това те кара просто да замълчиш и да склониш глава от дълбоко уважение.

А за дядо Иван, чиято коса е прихванала платиненият оттенък едва преди две години, най-голямата тегоба е тази, че вече не може да чува и вижда.Този висок колкото канара и видимо красив българин, страда най-много от факта, че не може да чете и да чува какво му говорят хората, нищо, че е пренесъл на гърба си една мина с въглища. „И това го „убива” всеки Божи ден”, както се изрази синът им бай Симо.

Но най-впечатляващото е, че когато баба Траянка му хортува, не повишава тон и не повтаря казаното, и той скланя леко настрана глава и я разбира по начин, по който само хора като тях, живели толкова дълго време заедно, могат да се разберат с половин дума, или без нито една дори!...



…Нещо като „първопис”: Поради факта, че дядо Иван почти не чува, разговорът бе по-скоро с баба Траянка, Лили и бай Симо. Също така оставяме без редакции начина, по който всички те говорят, за да запазим автентичността на изказа им. И ако поставите ударенията на „правилните” места, значи сме успели да ви вкараме във филм!...

V.S.: Бабо Трaянке, разкажи ни, моля те, как се запознахте с дядо Иван?!
Т.: Ами ще ти кажа. Ама ти ме записваш, нали? А, добре! Я съм от село Круша, Трънско. Той там дойде да работи в една мина – работниците копат въглища, пък той им готвеше. И така, там се запознахме, пойдохме – нема и година, и се оженихме. 

V.S.: А ти като видя дядо Иван разбра ли, че Той е човекът за теб?!
Т.: Разбрах, та! Я познавам по разговора, сериозно говоря! Немало е нищо по-така, как да го кажа, ама сичко си беше…, абе… Само даваше зор по-скоро да се женим, те т’ва е. И на моя рожден ден, на убаво време на 20-ти май 1940 г., се оженихме. Подарък голям!

V.S.: Така ли – зор ти даваше, и какво ти рече?
Т.:  Каза „Аз не искам да продължаваме много така, а да се жениме!”. Майка му беше самичка с трима сина тогава, трудно й беше. Аз много я уважавах, тя мене – също.

V.S.: Помниш ли къде точно се видяхте?
Т.: Точно се видехме, кога аз минавах покрай тех и отивах за вода, със стомните.

V.S.: А как беше облечена, сещаш ли се?
Т.: Е па, какво да ти кажем!? Топло беше, с рокля сигурно съм била. И той излезна, като ме виде, и дожде с мен на чешмата. Ама и той донесе съдове да пълни и ми помогна с моите. И така се запознахме, поговорихме, тръгнахме си заедно… (в този миг баба Траянка се усмихна с лек свян и истински трепет в гласа си, сякаш скочи 75 години назад с машина на времето …) Ние не бехме много далеч от къщата, къде я живеем, и ме изпрати. И после се срещахме често и… ай-дее – оженихме се!

V.S.: Къде беше сватбата, имаше ли много хора?
Т.: Е па у село Бутроинци, той там живееше. Направихме мно-о-го голема сватба - хора има много, с много музика – свириха ни оркестър, там ора от селото кой на какво може… Абе хубаво беше много, много…

V.S.: Каква музика слушахте тогава?
Т.: Е паа, каква – трънска!

Баба Траянка показа, че макар и 100-годишна, чувството й за хумор не е хванало тръни!

V.S.: А като заживяхте заедно с дядо Иван какви бяха първите ви несъгласия един с друг – примерно ти искаш едно, той – друго?!...
Т.: Ааа, не, такова нещо не е имало! Сичко хубаво беше, никога не сме се карале! И сме се слушале един друг, те тва е важното – веднъж отстъпва единия, другио път – другия, и те така!



V.S.: Кой от двамата е бил по-инат, кой е правил повече компромиси от другия?
- А, няма, бе! Яз не съм забележил от как се помна да е имало такова нещо! Те не са се карали никога и не е имало нужда да правят компромиси!, категоричен е синът им.
- Те са толкова спокойни и благи души! Нито тя (баба Траянка), нито той (дядо Иван) е крещял на другия, както често правят по-младите днес. Винаги са имали уважение един към друг!, допълва Лили.

V.S.: Бабо Траянке, как се чувствате с дядо Иван с толкова много рода след себе си?
- Е, па добре, много по-добре! Имаме си внуци, пра-внуци, не е малко, добре е. Идат при нас и ни помагат, кога и с какво могат.

В този момент дядо Иван влиза в разговора ни с думите „Какво стана, ше идва ли тая журналистката, или не?”. Толкова е сладък! И явно объркан от факта, че доколкото все още вижда, му е убягнало от полезрението какъвто и да бил голям и тежък предмет, който да издава звуци и да свети, а и микрофон, опрян в лицето си не види!... Бай Симо и Лили, пък и самата баба Траянка започнаха да се кискат и да му обясняват, че „тая журналистка” е вече тук.

- Ама, тука е жената, бе, татко, нали ви снима с майка?!? И тя разговаря с нас сега. Ако искаш нещо да кажеш – кажи й!

След кратка пауза и преосмисляне, дядо Иван рече:

И.: Ей тоя букет там – виждаш ли го, момиче?, тембъра на гласеца му бе мно-о-ого бавен, изтормозен и пресипнал. Той посочи с трепереща ръка зад гърба на баба Траянка, - от кмето ни е подарък, да, за дето станааме на 100!



Тук Лили и бай Симо се включиха с разяснения един през друг, тъй като на дядо Иван почти не му се разбира – миличкият, той едва говори, но видимо с огромно желание. Ала силите и напрягането, които влага в комуникациите си, се изписват във всяка жилка на лицето му. По-младите обясняват, че кметът на гр. Сливница, г-н Васил Стоилков, който много се радва и гордее с двамата столетници, е дошъл лично до дома им да им подари цветя и торта в знак на уважение и преклон към тях.

V.S.: Какво научихте за 100 години живот и 75 години брак? В какво бъркат днешните млади – дайте им съвет!

Баба Траянка присви очета, въздъхна и замълча.

- Нешните, младите, що се женат, и карат – карат я има една година, и – опа, ай-дей, разтуриа работата.
- В какво грешат?, уточни въпросът ми бай Симо.
- Какво ли съм научила?! Да има много разбирателство и сичко да е по реда си, как си требва. Да се слушат, да не са против на другия, да не се карат, гюрлутия да нема, секи да си знае работата и да отива нея да си я работи! Ние все така сме биле. Мен дедо Иван ми е много добра дружка и сме се слушали.

Сичко, що е имало - и ядене, и чистене, и да се пере, дома сичко съм правила. Че он кат се върне посред нощ в 2-3 часа, да има какво да му турим да хапне. И я го чекам, масата подредена - шишенцето с ракия, салатка, де що има, съм го направила. Да апнем, да пийнем, и айде по леглата. Без много приказки.



V.S.: А ти какво си работила?
Т.: Ми дома. И по полето идем да работим, чувах (гледа, грижех се за; бел.авт.) две крави, после ги доим... Сичко на мене. Той кога може ми помогне.

V.S.: Тежало ли ти е, било ли ти е мъчно, когато си била сама без него?
Т.: Най ми беше мъчно, кат отиде в другата държава, по работа. Тогава ми беше тежко. Симеон таман се роди и он (дядо Иван) на другия ден замина. И я в свекърва ми бех. Две години, докато той беше в Гърция.
- Татко, я кажи за у Гърция – какво си правил, какво си работил там!
- Е, митничар. , скромно отговори дядо Иван.

Притеснено ми беше да не би да тормозим дядо Иван, като го караме да си спомня, мисли и разказва за това време. Лили ни убеди, че това по-скоро е вид терапия за него и по този начин поддържат функциите на мозъка, и изобщо на организма му в добра форма, включвайки го по-активно в разговорите и карайки го да приказва. И както бай Симо се изрази - „Има моменти, в които влиза в час.”

- А после, след Гърция, кажи що си работил!, продължи бай Симо с мозъчната гимнастика на баща си.

- После у мината, 20 години у мината. Въглища копахме.





V.S.: До къде най-далеч сте стигали? Дядо Иван е ходил до Гърция, а ти ходила ли извън България?
Т.: Не! До Трън на пазар съм ходила и до София съм стигала.

При положение, че баба Траянка и дядо Иван са живеели само на около 80 км. от София, в този момент човек може да си зададе много въпроси и да направи една проста равносметка за живота тогава и сега, и за собствения си живот също.

V.S.: Живели сте и в царско, и в комунистическо, живеете и в сегашното време. Какво ви липсва най-много, кога живота ви беше най-добър?

Преди да отговори, баба Траянка леко се смути и като че и притесни. И през смях каза:

Т.: В комунизма, при бай Тошо. Тогава беше най-хубав живота.

V.S.: С акъла и годините, на които си сега, би ли искала да промениш нещо от миналото си?
Т.: Ами помислям си тия неща по некой път, ама какво да е? Доволна съм, нема какво! Така сме живяли добре, никой не ме е обидил, сичко с добро.





V.S.: А как се забавлявахте тогава, бабо Траянке, ходехте ли на кино, на театър? Имахте ли изобщо време за такива неща?
Т.: Ами на село нема такова нещо! Къде ше одим? Само вечеринки. Събираме се, говорим си. Нема театър, аз не съм одила. Вечеринката е театър.

V.S.: Какво обичате да хапвате сега, като се има предвид, че зъбите не позволяват всичко?!
Т.: Ами питаме се кой какво иска, ама аз супичка най-вече. А дядо ти Иван обича сичко да яде! И мръвка си хапва – и пържолки, и дробчета. Той може, ама я – не.

Сутрин като станем, идем на чешмата да се миеме и Симо ни вика: „Айде, елате!”. Направил ни е закуска, после лежим, телевизия гледаме и чакаме в 12 ч. да обедваме, има и следобедна закуска преди вечерята,.. Абе много добре ни гледа!

V.S.: Винце пийвате ли?
- Вино?! И винце, и ракия сме пили, ама бехме по-млади, сега вече не.

V.S.: А виното и любовта свързани ли са?

При тези думи баба Траянка отново сладко зачерви бузи, погледна надолу в скута си, започна да търка малките си ръце една в друга и се засмя притеснено, все едно сме задали неудобен въпрос на 15-годишна ученичка. А и не получихме словесен отговор, но реакцията й говореше много повече от които и да били думи.



V.S.: Дядо Иван ли е твоята голяма любов?
Т.: Пър – ва – та! Не най-големата, първата, нема друга, не, не!

V.S.: Бабо Траянке, искаш ли нещо да кажеш, да пожелаеш на хората?

Тя отново направи мълчалива пауза и след въздишка време каза:

Т.: Искам за Новата година да им пожелая сичко да им е хубаво!

V.S.: А за вас какво - да сте здрави още?
Т.: Ааа, стига ни толкова! На нас не са ни малко годините!

Дойде моментът, в който трябваше да се направи обща снимка. Лили подкани дядо Иван: „Дедо, айде гушни баба да се снимате!”, а бай Симо каза на баба Траянка: „Майко, хвани го за ръката, да стане снимката по-хубава!”. И те наистина застанаха „като за снимка”. Не помръднаха, застинаха, някъде там във времето, пространството и 100-годишните си спомени. И накрая казаха „Благодаря!”…

 

More from View Sofia

10 от любимите ни филми за любов на века. Този век!

Movies & TV преди 11 години

Филмите за любов през последните 13 години никнеха като гъби след дъжд...

Фотографка показа как всъщност изглеждаме, родили бебе току-що. Без Фотошоп

People of art преди 8 години

Снимките са реалистични, интимни и много силни, защото са истински. Един добър начин на автор, решил да покаже как точно изглеждат телата ни веднага или скоро след раждането на рожбите ни...

Брад Пит с ново гадже! Коя е заместницата на Анджелина?

Celebrities преди 6 години

Не, че Джоли може някога да има еквивалент, но...