"Да, Loewe е на цели 168 години, но това не означава, че ще се превръща в музей," разказва Джонатан Андерсон в последния брой на Bon magazine.
Дизайнерът, чиято първа колекция за испанския бранд Loewe бе представена миналият сезон в Париж, безспорно е една от най-обсъжданите в момента личности от модния небосклон. Пред писателя Лу Стопар, Андерсон говори открито за всичко - как приема критиката и защо не се интересува дали е харесван. Ето и акцентите от историята с 30-годишния британец, които с благодарност черпим от шведските колеги...
- Какво се стремиш да предадеш като усещане в работата ти с Loewe?
- Всичко е въпрос на съчетаване. Щом нещо изглежда добре, ще го използваме. Много съм запален по изкуствата и занаятите, така че се възползвам от всичко, което ми харесва, промотирам го и го продавам на хората. Изживявам всичко, което създавам и усещам, че Loewe се нуждае от цялата тази енергия - мисля, че придава характер.
- Лесно ли избираш с кого да работиш?
- Снимахме с Джейми Хоуксуърт много преди всички. А сега Miu Miu са го наели... Но, въпреки всичко, е много важно да поддържаш постоянство в екипа. Ще снимам с Джейми за J.W. Anderson докато съм жив. И ще снимам със Стивън Мейзъл за Loewe, докато съм в ролята си на артистичен директор там. Дизайнерите не могат да съществуват без стилистите и фотографите. Модата е изображение. Можеш да бъдеш най-великият дизайнер, но ако нямаш добра визия, какво и на кого ще продаваш?
- Как приемаш факта, че много от дизайните ти се копират?
- Надявам се да ме копират, би било прекрасно! Това е ласкателство от най-висша форма. Копирайте ме! Аз не притежавам нищо. Създавам дизайни, пускам ги към широката публика и вече не ги притежавам. Мисля, че купищата хора, заявяващи, че притежават всичко, са много скучни, а и младите хора от много време не разсъждават по този начин. Никой не го интересува. Хората са любопитни дали дрехата е добра и дали става за носене. Спомням си, когато направихме много карирани пуловери за Pre Fall колекцията J.W. Anderson 2012 и те мигновено станаха хит. Изведнъж всички започнаха да правят подобни пуловери, но осъзнах навреме, че не ги притежаваме в крайна сметка. На кого му пука? Ние го направихме. Изкарахме пари и се насладихме на момента.
- Имаш репутация на труден човек...
- Някои хора намират характера ми за непоносимо труден. Може би е защото знам точно какво искам и какво не. На някои хора това не им допада. Знам какво виждам за двата бранда ( Loewe и J.W. Anderson) и не съм способен на компромиси. Не съм от типичните дизайнери. Не бих могъл да направя рокля специално за теб, нито за пари, нито за любов. И съм го приел за нещо нормално. Въпреки че мразя понятието, това наистина е показател за ниво в стила. Аз съм креативен директор. Тук съм да подбирам правилните екипи и да поддържам нещата в ред.
- Кои са твоите герои?
- Възхищавам се на доста хора: Никола Геские, Рей Кавакубо, Миучиа Прада, все обичайните заподозрени. Надявам се един ден да стана добър, колкото тях... Но човекът, на когото се възхищавам най-много е Карл Лагерфелд, без колебание. Той е способен да дава израз на модата по начин, който апелира младост във всички възрасти и отдава почит към жените, а едновременно с това успява и да се заиграва с медиите. Това е много умен подход... Намираме се в света на Карл Лагерфелд. Невъзможно е да станеш по-добър от него. Да вършиш това количество работа и да продължаваш да вървиш в правилната посока за толкова много години - не мисля, че хората осъзнават колко трудно е всичко това.
- Как приемаш критиката?
- Критиката ми влияеше много допреди 2 или 3 години, но бързо осъзнах, че всъщност аз наистина работя супер здраво... Как се предполага да се вслушваш в критиката и едновременно с това да даваш най-доброто от себе си в работата? Това е загадката, която така и не разбрах. Никога няма да участвам в това. И никога няма да се прекланям пред някого. Мисля, че това всъщност е проблемът: цялата модна индустрия е основана на преклонение. Не ме интересува, ако например Ванеса Фрайдман (моден директор и критик към the New York Times) не харесва или харесва дизайните ми. И аз не бих я попитал за мнението й, още по-малко пък бих я попитал да ми стане приятел. Не мисля, че подобни неща е редно да се случват. Трябва да има разстояние, за да бъде реална критиката.
