Следва

Джъд Лоу - пети път баща!

Четиво в четвъртък: "На фокус: Dimitеr Gotscheff"

Някъде между живота в България и първо Източна, после обединена Германия, между Балканите и Централна Европа, между утопията и посткапитализма, Димитър Гочев създаваше своя театър...

Books преди 8 години

Някъде между живота в България и първо Източна, после обединена Германия, между Балканите и Централна Европа, между утопията и посткапитализма, Димитър Гочев създаваше своя театър. В ничията земя на сцената бе намерил своята земя и там живееше, там ваеше своя свят. Тръгна си направо оттам. В началото на новия сезон през 2013 г. Неочаквано.

Dimiter Gotscheff бе на фокус и от България от началото на 90-те години. Когато си говорихме за пристрастието и интензивността, с които е удържан този фокус, констатирахме не без изненада, че ние – всеки от своята камбанария – може би най-системно и аналитично сме следили театралния му път в Германия, както и твърде редките му гастроли в България. Става дума за 28 текста. Така възникна идеята за тази книга. Трябва да има памет, казваше Митко.

Статиите, писани независимо едни от други и публикувани на различни места през годините, проследяват хронологично творческия му път от България до сцените на "Фолксбюне" и "Дойче театер Берлин", където Димитър Гочев поставя най-известните си спектакли. Изданието е на "Изток-запад" и включва и диск с филма за Гочев "Homo Ludens – играещият човек" на Иван Панталеев.

Откъс от "На фокус: Dimitеr Gotscheff"

"Войцек"

Спектакълът "Войцек" на Димитър Гочев е като бръснач: "Внимавай някой да не се пореже на теб", както казва Капитана на Войцек. Върху ръба на едно такова бляскащо острие видяхме преди две години как пределно се разигра неговата "Госпожица Юлия". Пределен, нагнетен, интензивен театър. "Войцек" не е представление за зяпачи. Докато зяпат, току-виж се порязали на бръснача. Но не е и за кибици. Докато кибичат, историята ще е свършила, а постисторията ще ги е изконсумирала. Това е театър за онези, които усещат в себе си този бръснач. Които познават болката от утопията, болката, оставена от Мюлеровата "Раната Войцек". Откритата рана я нарича Мюлер в този текст.

"Войцек" е логично, чисто, твърдо, волево, изключително безнадеждно представление. "Войцек" е овладяната, но непреодоляна болка. Актьорите играят с нечовешка концентрация, с опънати до непоносимост мускули, със "стиснати зъби". Концентрирани, овладени тела. Иначе рядко постижима, но тук прецизна, удивителна култура на тялото. Актьорското тяло е като вкопчено в текста, воден от режисьора към пределно ясен и в този смисъл опънат изказ. Фантастични актьори. Димитър Гочев интерпретира Бюхнеровия "Войцек" чрез Мюлеровата реч "Раната Войцек" – текст, който той чете при получаването на наградата "Бюхнер".

Социалният панаир се открива от Глашатай-клоун (Хана Зайферт), в който съществува висшето творение – човекът. В този панаир всеки има свое място, а на сцената – свой стол. Всичко е безупречно смазано в отработена, казармена механика. Само Войцек няма свое място и тича – "като разтворен бръснач" казва Бюхнер – безпощадно сам, ослушващ се във Вселената. И добавя: "Тихо, колко е тихо."

Този Войцек (Бернт Граверт) "продължава да кърши пръчки за своя Капитан" (казано с Мюлер) и да вижда ужаса на Хегеловото твърдение: "Всичко разумно е действително и всичко действително е разумно." И да живее в него. Да живее в казармения панаир, който си е организирал човекът. Следвайки плодовете на духа и правейки опити да ги усъвършенства, същият този човек е сведен до основни гестуси, които освен това се възпроизвеждат все по-уродливо. Какво учат двамата калфи, които се играят от Самуел Финци и Йост Грикс? Все същото – до фарсовото му деформиране и пълно обезсмисляне. Всеки е поставен в твърди, ясни зависимости спрямо останалите, към които отправя своя гестус. Например гестусът на Доктора е гестусът на Науката-Слънце. Негов е например езиковият гестус: "Аз имам нова теория." Или този на Капитана е гестусът на Морала-Луна. Стегнат в императиви, той може да се изрази с неговата повтаряща се реплика: "Ти не си морален човек, Войцек!" Друг е гестусът на военщината/прусащината, който изразява Капелмайсторът (с "гърди на бик"). Или Мари. Тя е изкушението. Самият грях. Войцек вдига ножа, за да пререже гърлото ù. Този жест е израз, препращащ също към текста на Мюлер "Раната Войцек": "Кървавата огърлица на Мари на шията." Може да се разбира и така: Убийството е последният отчаян опит на Войцек да спаси света от греха. Но погледнато от перспективата на проваления комунизъм, погледнато откъм края на XX век, убийството вече не е престъпление, а просто добре свършена работа: "Добро убийство", казва Войцек в спектакъла на Гочев. С други думи, убийството е вече механика, то вече не решава конфликти, не е жертва в името на идеал. То също е гестус. Така Гочев показва в своя спектакъл последствията от опитите за реализация на просвещенските идеи: "Нищо не струва толкова скъпо на човека, колкото хуманизмът", пише през 1823 г. в едно свое писмо от Страсбург Георг Бюхнер. Мюлер го продължава в "Раната", показвайки щетите през XX век.

След Димитър-Гочевия "Войцек" не остава просвет, нито класическото Хамлетово мълчание, а самата безнадеждност. Светът след рухването на стената изглежда като рана, а единствената утеха за човека – Земята – и сега е същото счупено гърне като от приказката, която разказва Войцек. Може да се почувства ужас в гласа на Идиота (Вернер Вьолберн), разказващ приказката за самотното момче. И може би премесената с ужаса надежда в гласа на Глашатая, който дрезгаво се провиква на финала, както в началото: "Отначало! Отначало!" Но това вече е Мюлер, не Бюхнер: "Ужасът е последната надежда."

Виолета Дечева

"Култура"
23.6.1995

More Books