Напоследък не гледах на четенето с много добро око. Не познавам никой, който е станал добър човек, защото е чел много. На четенето се приписват излишно много добродетели. Но защо никой не споменава порочния му характер?

Наблюдавах как четенето дава само повече власт на лошото. То правеше онова, което правеха и парите, с тази разлика, че за лошата страна на парите никой не хранеше съмнение. Някога четенето може и да е било полезно, но в новия век служи на злото.

Запознайте се с Нина Бранкович – забавна, привлекателна, умна, трийсетгодишна и – както всички нас – професионално неудовлетворена. След един инцидент чашата прелива и Нина решава рязко да смени посоката на живота си. Заедно със своя приятел Даниел, умен, арогантен, секси, и – какво да се прави момичета - да, гей, се впускат в авантюра, която ще промени живота им завинаги.

Дневният живот на нощните пеперуди на Деница Дилова е дръзко пиршество на остроумието, абсурда и цинизма на едно време, което на пръв поглед носи цялата свобода на неограничените възможности, а всъщност ни парализира в оковите на добре устроеното ежедневие.

Романът на Деница Дилова е забавна и написана с лекота хроника на едно трудно пътуване – това към истината за самия себе си.

Гласът на главната героиня Нина Бранкович е ясен, идеите ѝ – плашещи, характерът – по момичешки дързък, а остроумието ѝ – остро като „Жилет“. Нина Бранкович обаче има сериозен проблем – да си намери място в свят, подчинен на законите на еднообразието.

Хубаво е това, че в своя роман „Дневният живот на нощните пеперуди“ Деница поставя на литературната карта на България едно ново населено място – Розенград – и в него си дават среща хуморът, любовта, криминалната интрига и социалната сатира.

Върху крехката повърхност на пеперудени криле Деница влиза решително в новата ни литература.
Захари Карабашлиев

Деница един ден ми написа, че е започнала история за едно, а се е получило друго. При различни обстоятелства бих била критична, но опитът на Деница, формулиран по този начин, показва най-точно целта на самия конкурс на „Сиела“ – да се осмисли писането през всичките му фази: от личния опит до резултат с художествена, но и публична значимост.

Деница мина по този път и произведе резултат. Имаме много добър съвременен български роман от конкурс с над 400 претендента. В този процес тя вложи целия си характер, страст и страх. Вложи и любовта си към котките – смее ли някой да не се съобразява с котките на Автора? И днес бих казала, че котките и усетът на Деница към думите дадоха резултат по пътя към освобождаването ѝ от страха, че текстът контролира теб, а не ти него.

Сега романът ѝ е под пълен контрол. От нея. Това означава, че Деница е готова за срещата си с нас, читателите. Особено с капризните.

Когато в последствие станах редактор на книгата, аз бях готова да воювам за този текст през всичките му фази, защото вярвах в потенциала на разказването по начина, по който го прави Деница. Като се пребориш с 400 конкурента, трябва да си крайно взискателен към това, което искаш да покажеш на света след това. И с нищо по-малко от най-доброто не трябва да се задоволяваш. Сега, след процеса с Деница, Захари и екипа му, е сигурно, че независимо дали пишеш роман, произвеждаш кексчета или управляваш държава, трябва да си взискателен. И да не очакваш да бъдеш аплодиран за това. После идва успехът.

Пред вас е рецептата на „Сиела“ и Деница как се успява.
Пепа Георгиева

Винаги съм подозирал, че сме сънуващи полет гъсеници. Но „Дневният живот на нощните пеперуди“ ми го каза по толкова смешен, ненатрапчиво нежен и делничен начин, щото превърна иначе неприятното прозрение в празник.

Лаская  се, че с Деничка сме една кръв не само по родство, но и по светоусещане.  Разбира се, тя е много по-добра.  Първо, защото е жена, а жените знаят всичко за пеперудите в стомаха, срещу които нито лактус  бацилус  булгарикус помага, нито би фитос есенсис.

И второ – аз никога не съм печелил никакви конкурси, камо ли в такава конкуренция като анонимната надпревара на „Сиела“ за нов български роман.

Романът на Деница е нов в много отношения, категорично много модерен и много български,  но най-важното: смело отваря врати там, където всички ние – мъхнати и пълзящи – можем да се превърнем в пеперуди. Стига да не ни е страх от непознатата светлина. 
Любен Дилов-син

Романът на Деница Дилова успява да направи онова, което превръща личната история в разказ – персонажите отключват своя собствена логика на поведение, сюжетът подема абсурдни нишки и романът се получава, превъзмогвайки баналната автобиографичност. Отвъд това, той е и история за човешката метаморфоза и критика на днешното, като умело разказва за човешкото пътуване към определени устои и ценности.
Проф. Амелия Личева

Тази книга се чете с лекота. Кара те да се усмихваш през няколко реда. Прииска ми се да съм героиня в нея.
Ваня Щерева

За автора:



Деница Дилова определя жанра на романа си като социална сатира. Идеите за книгата идвали по време на сутрешния й крос. „Аз много чета и не смятам това за предимство“, казва Дилова.Деница е журналистка, от Разград, има издаден сборник с разкази – „Тънкости на приготвянето“.

Родена е в Червен бряг, работи в неправителствения сектор. Пише и реализира проекти с млади хора, проекти за социализация на етнически общности и хора с увреждания. От пролетта на 2006 г. участва като съавтор в списание "Експрес" Разград, а от края на 2006 г. е директор на в. "Лудогорски вестник". Омъжена е и има две дъщери. С два свои разказа през 2006 г. печели гласовете на публиката и поощрителната награда от конкурса "Очи за себе си" (ХуЛите), през 2008 г. печели първи места в литературните конкурси на Public Republic и Литературата Днес. През 2010 г. става носител на Първа награда от Осмия конкурс за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2010).

Откъс от " Дневният живот на нощните пеперуди"

10-11
На следващия ден следобед разбрах, че нещата не отиват на добре. Разбрах го в момента, в който седнах пред компютъра, отворих тефтера с информацията, източих снимките от служебния Pentax и осъзнах, че няма да мога да напиша нито ред. Не само сега, но и утре, вдругиден, никога. И не ме мързеше. Просто вече не ми се правеше това, което правех седем години, ден след ден.
Мисълта, че утре ще прилича на днес, скова движенията ми. Фанатична работа по осем часа дневно, всеки ден, до края на живота. Защо, по дяволите, си го причиняваме?!
Когато разбрах, че работата ми вече не ме интересува и постоях около седмица, без да правя нищо, започнах да си търся оправдание за пред себе си. Например, че бях наследница на човекоподобна маймуна, космата красавица, която по цял ден е висяла на клона и се е пощела. Една прекрасна маймуна на средна възраст, с добри шансове за реализация в стадото. Сладък женски примат, за който ще кандидатстват поне два мъжки екземпляра и моята прародителка ще избере по-силния за чифтосване. Това ще е единственият избор, който ще ѝ се налага да направи. Една маймуна в мир със себе си. Успях да си представя, че аз съм тя, че никой не очаква нищо от мен и не се налага. За миг усетих допир до пълното щастие. После се опомних и видях колко зле се е отнесла еволюцията с мен.
Каквото и да изберях, все страдах. Към свежия поток на мисълта, с който се гордеех – моя единствен капитал, – се задаваха тъмни облаци, оформяше се циклон. И щеше да докара много беди на главата ми. Такива като мен ставаха опасни и за околните. Бях класически случай на синдрома на крайното повишение – патологично състояние на служител, който е достигнал нивото на своята служебна некомпетентност. Цялата работа в машината на вестника, който оглавявах, се вършеше от останалите. Ако сега някой ме застреляше, ритъмът на работа с нищо нямаше да се наруши.
Изпробвах в течение на два дни да посещавам разни събития, без да записвам и да снимам. Всички услужливо се втурваха да ми изпращат прессъобщения и снимки. В днешно време всеки снима, дори чистачката, и всички искат да се видят във вестника. Вече нямаше институция или елементарна фирма без пиар. Тези хора ни изядоха главата. Помощничката ми сортираше материалите и снимките в папка за текущия брой. Дизайнерът нареждаше нещата като пъзели. Не трябваше да съм гений, за да осъзная, че бях абсолютно безполезна.
Пътят беше един – надолу.

15
Британският икономист Джон Мейнард Кейнс през 1930 година прогнозира, че заради технологичния напредък в бъдеще (според него след около 30 години) работната седмица ще стане 15 часа. Имам приятели, които сега, в XXI век, работят толкова на денонощие. Нещата не се подобряват – те се влошават. Работата води след себе си още и още работа. На много места по света вече се усетиха, че ако намалят работните часове, ще направят невероятни икономии. Само производството ще куца, но то в един момент може да не е онова, към което се стреми човечеството, произвело до момента предостатъчно от всичко.
Всички имахме една простичка мисъл в главата – какво ще ядем за обяд. За нищо друго не проявявахме каквото и да е усилие. Човек усеща най-добре живота, когато е гладен. Тогава му се отварят всички сетива. Това означава до обяд. Висенето на работа следобед не води до резултати. Изчислявала съм си колко време работя следобед – не повече от трийсет-четирийсет минути, и то след непосилни волеви напъни. Следобед в организма не работи нищо друго, освен стомахът и дебелото черво. Следобед на бюрата седят мекотели, които симулират трудов ентусиазъм, смилайки обяда си с мисъл за това какво ще вечерят. В Принципа на Питър е заложено, че бюрократичната организация е ориентирана към посредствеността, която е способна, без да умува и да роптае, да изпълнява указания. Рядко служителите го правят с възторг, най-често с презрение. Това, което ни държеше прави, бяха нашите 15–30 минути кафе с цигара.

37-38
Къщата ни беше вълшебна. Непрекъснато намирах нови и нови съкровища. На тавана камари със старинни честитки и картички. В мазата причудливи свещници, порцеланови фигурки и малки шишенца с интересни запушалки. Открих и кутия за шапки, в която си слагах най-ценните неща – стъклените топчета, фибите и диадемите. А най-голямото съкровище открих няколко дни след като навърших осем. Всъщност първо го намери котаракът ми Серьожа. Една вечер се въртеше като луд около стената на къщата. Реших, че е видял мишка или прилеп. Осветих с едно фенерче това, което бе привлякло любопитството му. Оказа се огромна пеперуда – залепена на стената на около метър над тревата. Серьожа често ловеше нощни пеперуди и можеше да я хване, но този път нещо го спираше – очевидно такова чудовище не беше виждал. Аз също не бях. Това бе кондорът на пеперудите. Пеперудената птица Рух.
Открих името ѝ късно вечерта в една дебела енциклопедия.
Захлупих я с една шапка и я поставих на земята, върху един стар вестник. Не усетих да се противи, беше омаломощена по някаква причина, но нито крилата, нито пухкавото ѝ тяло бяха повредени. Мърдаше леко с пипалца, когато я поех с ръце. Поставих я в дланите си, беше по-голяма от двете ми ръце. Цялото ѝ тяло бе меко като кадифе, по иначе кафявите крила имаше поне още десет нюанса: лилавеещи, черносини, бежови. Беше перфектна в детската ми фантазия, сякаш я бе довело някакво вълшебство. Никога не бях виждала нещо по-красиво, нищо по-необикновено. Нищо по-близо до онова необяснимото друго място, за което пишеха в книгите.
Нея нощ старият Бранкович се върна по-пиян от друг път. Чух, че се скараха с мама, а после, когато тя легна до мен, чух, че ни заключи в детската стая. Той заспа в кухнята. Вече се развиделяваше, но нямаше как да излезем, а трябваше да отивам на училище и мама да отива на работа. След като уволниха татко дисциплинарно, тя като музикален педагог изкарваше прехраната. Двете с мама се измъкнахме тихо през прозореца, тъй като къщата беше на един етаж. Мама ми подаде и Серьожа, котарака ни, който спеше всяка нощ при мен в леглото. След това обаче не отидохме нито аз на училище, нито мама на работа. Тя ме накара да изчакам у едни съседи, забави се около час, а мен ме нагостиха с палачинки. После ме изведе оттам и тръгнахме към гарата.
– Къде отиваме, мамо? Изпуснах първия час – попитах притеснено.
– Ще отидем малко на гости на баба ти – каза мама. „При баба“ означаваше в Розенград, на триста километра от родния ми Ловеч. Когато отивахме при баба, то беше за цялата лятна ваканция – никога за по-малко от три месеца.
– Защо водим и Серьожа?
– Защото ще останем дълго – каза тя.
Стиснах Серьожа още по-силно. Нещо не беше наред.
Секунди преди влакът да дойде, се сетих за моето Голямо нощно пауново око. Заплаках с глас, но нямаше връщане. Във влака заспах, защото обожавах да ме люшкат, а и бях уморена до смърт от бягството от дома ни. Серьожа също спа, гушнат във врата ми. Смътно дочух някакви разправии с кондуктора, че мама няма документи за самоличност. Ние нямахме багаж, мама нямаше дори дамска чанта. Единственият ни багаж беше Серьожа, чието присъствие в купето също не бе консултирано с кондуктора.
Няколко дни след това се чувствах като чудовище. Не можех да си представя нещо по-страшно от това – да хванеш най-голямата пеперуда на света и да я изоставиш захлюпена, погребана жива. Изобщо не ми пукаше за пияния ми баща. Исках само да отметна шапката и пеперудата да може да излети. Знаех, че никога няма да видя такава пеперуда повече, както и стана. Някъде прочетох, че живеят кратко без да се хранят. На трийсет години все още не бях видяла втора такава пеперуда, мисля, че това бе последната от този вид. Без да искам, бях осъдила на смърт последното Голямо нощно пауново око.

173
Тези срещи на випуска по принцип бяха голям капан. Можеха да докарат един по-чувствителен човек до самоубийство. А някой съвсем лабилен можеше да почне да стреля в тълпата. Сред тези добре устроени в личен план жени и мъже една нереализирана мома като мен щеше да се чувства само неловко. Успелите професионално щяха да ми демонстрират високомерието си, а успелите в личен план – своето превъзходство. Ако пък не отидех, щяха да ме обсъдят зад гърба ми. Абсолютен капан за неудачници.
Реших да се наконтя с „женски дрехи“ – рокля и обувки. Рядко посягах към тях, защото се чувствах неудобно, а мъжете в мое присъствие се чувстваха още по-неудобно. Напъхвайки се в дънки и навличайки ризи, спестявах много мъки и на двете страни. Мислех си, ако ме попитат какво работя, да излъжа, че съм поетеса. Можех да им рецитирам чужди стихове цяла вечер, без никой да познае чии са. Както в руския филм „Куриер“, момчето го беше срам да каже, че работи като куриер, и излъга бащата на гаджето си, че е поет. После бъдещият тъст го помоли да прочете нещо свое, а куриерът рецитира стихове на някой от руските класици. Как се меняха епохите. В новия век е по-срамно да си поет, отколкото куриер.