Авторът:
Френският писател Йожен Сю е автор на 43 романа, 2 сборника с повести, 8 политически труда и 19 пиеси. Най-известните му произведения остават „Парижките потайности“ и „Скитникът евреин“.
След една „златна“ младост (Сю е син на известен хирург) и след пътуване в Испания и Гърция (където баща му го изпраща, за „да го вкара в пътя“) двайсет и шест годишният Йожен Сю пропилява наследството на баща си (харчи безогледно, записва се в снобския Жокей Клуб, става любовник на най-прекрасните дами в Париж – наричат го Красивия Сю), а когато се разорява напълно, започва да пише. Занимава се и с политика – през 1850 г. е избран в Законодателното събрание като републиканец социалист, след преврата на Луи-Наполеон Бонапарт е принуден да отиде в изгнание в провинцията, а малко преди смъртта си пожелава да бъде погребан като свободомислещ.
Книгата:
Още с излизането си романът се превръща в абсолютен бестселър, какъвто остава и дълго след смъртта на автора си, като се откроява със своя забележителен реализъм в описанията на „низшите обществени кръгове“. Образите на Фльор-дьо-Мари, чийто произход остава неясен до последните епизоди на романа и която е „слабост“ на княз Рудолф фон Геролщайн, както и на Риголет (Смешкарката) – образи на проститутка с невинна душа и на честна работничка – си остават ненадминати по своя чар и до днес. А образите на интелигентния злодей Даскала, на нотариуса Жак Феран, както и на затворническия „лидер“ Скелета са забележителни със социалния си заряд.
Със своя едновременно приключенски, криминален и социален привкус този майсторски написан роман се нарежда сред първите остросюжетни произведения в световната художествена литература и проправя пътя на по-сетнешните класически представители на реализма като Стендал, Балзак, Юго. Именно с него Йожен Сю става френският „крал на популярната литература“.
.jpg)
"Парижките потайности":
В една студена и дъждовна вечер на тринайсети декември 1838 година мъж с атлетично телосложение и поовехтели дрехи мина по Понт-о-Шанж и навлезе в заплетените, тъмни и тесни улици на Сите, които се кръстосват между Съдебната палата и „Нотр Дам“.
Кварталът около Съдебната палата, не особено обширен и подложен на строго наблюдение, въпреки всичко служи за приют и място за срещи на парижките злосторници. Странно явление, може би прокоба – безпощадното учреждение, което изпраща тия престъпници в затвора, на каторга или на ешафода, сякаш ги привлича неудържимо!
И тъй, през тази нощ вятърът фучеше из забутаните улички на неприветливия квартал; бледата, мъждива светлина на люшкащите се от въздушното течение фенери блещукаше, отразена от черните вади, които се стичаха по мръсните павета.
Оскъдни прозорци зееха без стъкла в прогнилите си рамки по калножълтите стени на къщите. Тъмни, вонящи входове водеха към още по-тъмни и вонящи стълбища, тъй стръмни, че за да ги изкачи, човек трябваше като в кладенец да се хваща за въжета, прикрепени към стените с железни скоби.
В партерите на някои от тия къщи се помещаваха въглищарски дюкянчета, карантиджийници и евтини месарници.
Колкото и жалка да бе стоката им, почти всички търговци бяха укрепили окаяните си витрини с железни решетки, за да ги предпазят от смелите набези на крадците в района.
Споменатият мъж забави ход, когато навлезе в улица Фев, която бе по средата на Сите; явно се чувстваше в свои води.
Нощта бе непрогледна, дъждът се лееше като из ведро, силни пориви на вятъра шибаха фасадите със струите му.
В далечината часовникът на Съдебната палата отмери десет.
Някакви жени, скрити в мрачни сводести проходи, дълбоки като пещери, припяваха полугласно известни сред простолюдието песнички.
Едно от тези създания, изглежда, се стори познато на нашия човек; той се спря и го улови за ръката.
– Добра вечер, Баскачо.
Това прозвище му бе останало от каторгата.
– Значи си ти, Певачке – рече мъжът с вехтите дрехи. – Ще черпиш една парцуца, че инак ще ми затанцуваш без цигулка!
– Нямам пари – отвърна разтреперана жената; всички в квартала се бояха от този човек.
–Ако в кесията ти има въздух, вещицата от свърталището ще ти даде на почек, вдъхваш доверие.
– Боже, че нали й дължа пари за дрехите, дето са на мене...
– Ха, увърташ, така ли? – извика Баскача и нанесе наслуки в тъмното такъв удар на клетницата, че тя изпищя от болка. – Само толкоз, мойто момиче. Да си знаеш...
Едва изрекъл тия думи, разбойникът изруга грубо:
– Нещо ме убоде по лапата! Ти май ме одра с ножиците си.
И разгневен се спусна в тъмния вход, за да настигне Певачката.
– Не се приближавай или ще ти избода зъркелите с моите косачки – промълви тя решително. – Нищо не съм ти сторила, защо ме биеш?
– Ей сега ще ти кажа – викна злодеят, който продължаваше да настъпва в мрака. – Спипах те! Сега ще затанцуваш! – рече той, когато усети нечия тънка и изящна китка в широките си груби длани.
– Ти ще затанцуваш! – отекна мъжки глас.
– Я, мъж! Ти ли си, Червеноръки? Отговори и не стискай толкова силно... в твоя вход съм... сигурно си ти...
– Не е Червеноръкия – отвърна гласът.
– Е, щом не е приятел, ще пръснем боя по земята – извика Баскача. – На кого е тая лапичка, дето съм я хванал?
– Ето ти още една.
Под гладката и мека кожа на ръката, която внезапно го сграбчи за гърлото, Баскача усети натиска на железни жили и мускули.
Певачката се бе притаила в дъното на входа и пъргаво бе изкачила няколко стъпала; тя се спря за миг и извика на неизвестния си защитник:
– Благодаря ви, че ми помагате, господине! Баскача ме удари, задето не исках да го черпя ракия. Върнах си, но какво мога да му сторя с моите ножички!? Сега няма страшно, оставете го, но внимавайте – това е Баскача.
Този мъж наистина бе наплашил хората.
– Не ме ли чувате? Казвам ви, че това е Баскача! – повтори Певачката.
– Аз пък не съм от треперливите влъхви – каза непознатият.
Сетне настана тишина.
Няколко мига се чуваше само шум от безпощадна борба.
– Ама ти да не искаш да те отпаса? – възкликна разбойникът и се напъна да се откопчи от своя противник, който се бе оказал необикновено як. – Добре, тогава ще платиш и за Певачката, и за себе си – процеди той през зъби.
– Ще ти платя с юмруците си – отвърна непознатият.
– Да ми пуснеш гушата, че ще ти отхапя носа – изрече задъхано Баскача.
– Носът ми е малък, мой човек, а и ти недовиждаш!
– Ами тогава ела под светника.
– Хайде – съгласи се непознатият, – тъкмо ще си видим цвета на очите.
Той се хвърли към Баскача, без да пуска шията му, и го избута до вратата, а после на едва озарената от фенера улица.
Разбойникът залитна, но се съвзе и налетя разярен върху непознатия, чието стройно и изящно тяло не издаваше ни най-малко проявената от него невероятна сила.
Въпреки атлетичното си телосложение и всепризнатото си умение в оня особен вид бой, наречен френски бокс, този път Баскача, както се казва, си намери майстора.
More from View Sofia
Петте любими книги на Андрей Велков
Той е човекът, който пожъна истински успех с дебютния си роман „Български психар“ през 2012 г....
Седмицата в СТЪПКИ: Къде, какво и защо от 30 май до 5 юни
Колкото и да се дърпаме, понеделник е! И вместо да набръчкваме устни и чела от този факт, нека...
Суровата приказка на Анна и Говорещия с лястовици
Какво е да си дете по време на война? Как израстваш, когато си заобиколен от опасности? Тези въпроси силно вълнуват автора Гавриел Савит...
