Днес е най-сладкият ден, този, който има вкус на дъга, захарен памук и щастие. Този, който съвсем откровено празнуваме, без мяра на годините, защото го свързваме с игри, забавления и настроение, и който ни напомня поне за ден, но силно, че детето в нас е живо и че е хубаво по-често да го разхождаме навън. И без страх да се връщаме към игрите на кукли и ластик, и от време на време да разделяхме на две сърчица, вричайки се във вечно приятелство.
Посвещаваме не само деня, а цялата седмица на ДЕЦАТА. В следващите дни ще се потопим дълбоко в една паралелна вселена, ще те срещнем както с представители на фантастичния вид ДЕТЕ, така и с техните родители, ще те запознаем отблизо със стила на мини звездите, ще пазаруваме за тях, ще се вълнуваме от тях, ще разпитваме тук и там за някой изплувал спомен от тези хубави невръстни години, но преди всичко ще започнем това приключение, разказвайки личните си спомени от най-хубавите години в нашия живот!
От първо лице, за времето, когато бяхме малки, а светът бе наш. За времената, в които бяхме безсмъртни, а единственият проблем, който имахме бе, че нямаме търпение да порастем...
ЕЛЕНА
Детството в моето детство пак си беше такова като сегашното, но по-необременено.
Необременено, на първо място, от шум. Из София се движеха вероятно 100 пъти по-малко коли по улиците, отколкото сега, хорската глъчка беше около 1000 пъти по-малка, изобщо градът тънеше в здравословно и леко загадъчно безшумие.
Дори телевизорите се пускаха рядко, защото имаше една програма, която започваше например следобед и продължаваше до полунощ, в дните и нощите на моето детство никой не си представяше, че от толкова много канали ще се излъчва толкова много, повечето пошло, съдържание в един недалечен, бъдещ спрямо ранните 70-те, момент.
На ъгъла до нашия блок, на Стамболийски и Борис, беше показният магазин, с ударение на о. Два пъти в годината, единият от които - преди Нова Година, единственият зимен празник, който имаше значение тогава, нищо, че мама тайничко празнуваше и Коледа, във въпросния магазин пускаха банани за гражданите, глаголът пускаха е точният, няма искаш-не искаш, като ти пуснат - тогава. Мама и татко тичаха на смени да хванат за децата по 2 кила на човек, добре, че живеехме на ъгъла, на 10 метра от заветната врата на соц-магазина. Беше жестоко с тия банани. Неистово вкусни.
Помня също, че нямаше шоколад. Т.е. имаше един, страхотен, който обаче в един момент изчезна. Викахме му Крава, заради снимката отпред, иначе си беше чист млечен, и вълшебен, просто вълшебен. Като сегашния белгийски, ма по-хубав. И като изчезна Крава-та, когато попаднехме на шоколад, си го пазехме. По едно четвъртинка редче на ден, на другия ден - още четвъртинка и така си имаш сладка радост почти цял месец.
В тази връзка отлично помня, че нямаше дебели деца. Или ако имаше, те бяха малко, дето се казва, можеш да ги преброиш. Един в махалата, един-двама в даскало и някой на село. И толкоз. Останалите деца бяха тънки, жилави, здрави и много подвижни. Всичко живо скачаше, играеше на ластик, мяташе народна топка, криеше се до късна доба по кварталните вътрешни дворове и цъкаше ръбче. Момчетиите бяха по-крайни, и често неразбрани от нас, момичетата, в игрите си, обичайно в кръга топчета-фунийки-колички.
Носталгична ми е сладкарница Берлин, намираше се на кръговото на паметника на Левски, в която при важен случай водеха нас, децата, да ядем сладолед. Сервиран в метални купички и с чудно сладки старовремски човечета и животинки на клечка за украса, това беше награда от тия, дето вече ги няма.
От детството тогава, късните 70-те и ранните 80-те, си спомням най-вече летата, пътуването, винаги на почивна станция, през лятото - на морето, на Дружба, през зимата - на планина, на Пампорово. Стискахме палци да ни се падне карта с втора смяна за стол. Което означава, че ще закусваш, обядваш и вечеряш в почивната станция по-късничко. Вместо в 7, в 8, например, което беше рядък шанс и ни правеше истински щастливи, особено родителите, зажаднели за отдих и свобода.
През времето, в което не бяхме с карта, а на село, в моя случай - малък град в Родопите, денят беше безкраен, а нощта не се помнеше. Толкова бяхме утрепани от игра, че никой от нас, децата, не сънуваше. Може би е същото и със сегашните деца, знам ли. И лягаш, ставаш, тръгваш, помниш хиляди различни неща от всеки ден, нищо, че прилича на предишния и вероятно ще се повтори със следващия, а от нощта - нищо, само, че бързаш да свърши, да хукнеш пак.
Разхождахме се с филии хляб, тогава беше ужасно вкусен, допускам защото никой не обработваше пшеницата с пестициди, и циганската баница беше просто еликсир.
Бабите подвикваха от терасите да се прибираме, но ние не се. Небето беше винаги, безотказно, звездно, а ние се учехме да познаваме коя звезда коя е.
Беше детство за деца, а не за бягащи към незнайно кой финал създания. Беше прекрасно. И дано и моите деца след години да напишат подобни редове. Пожелавам им го!
ЕКАТЕРИНА
Топъл, пухкав, бял селски хляб, току що взет срещу купони от фурната. Три броя, в торбичката от плат на баба, закачена на дръжката на колелото. Карам към къщи, чупя залци с едната ръка, а с другата се опитвам да запазя равновесие. Прибирам се, а на масата в двора ме чакат мекички за закуска. Хапвам на крак, приятелите вече ме викат на оградата. Хуквам.
Някъде в обедните часове се задавам обратно от сутрешното скитане - една шапчица, едва подаваща се над оградата. Толкова се вижда от мен, еднометрово човече. Идвам си за следващата доза енергия под формата на най-вкусната бабина гозба.
И пак – напред към игрите с подръчни материали от селските улици, свеждащи се до листа и тревички, камъни, някоя и друга керемида и много въображение. Те са напълно достатъчни за момичешки игри на магазин, ресторант и всички подобни: керемидите сме способни да видим като безброй различни "съдове", а от тревичките да сътворим още толкова "гозби".
Надвечер отиваме на стадиона - всеки ден момчетата играят мач там, а ние сме редовните зрители, защото всяка от нас си има своя любимец. Там намирам и моите братя, и всички заедно се прибираме прегладнели със задължителни предварителни залози какво е сготвила баба за вечеря. Летният ден далеч не завършва - предстои вечерната игра, а тя продължава до среднощ.
И всеки ден е точно такъв, и никак не ми омръзва. Какво блаженство е за мен свободата, а за големите - сигурността, които рамките на това селце дават. Никакви грижи пред мен, освен една - наближава денят, в който ваканцията ще свърши и ще се прибера в София...
МИРЕЛА
Всички си имаме любими спомени от детството, моите са свързани с много игри предимно навън - на село при баба и дядо през лятото или пред блока, където супергерои бях съседските деца и където с една стара катерушка лодка можехме да обиколим целия свят само за един следобед. В моите спомени от тези безгрижни лета (защото сякаш зимата, пълна със “задължения” изобщо не съществуваше), слънцето светеше по-силно и, ако изобщо имаше облаци, те се появяваха там, не за да скрият слънцето, а само да нарисуват най-разнообразни магични създания по синия лист на небето. Дните пък бяха сякаш услужливо два пъти по-дълги, за да поберат в себе си всички незабравимо забавни игри. И така безгрижно ден след ден.
ГАБРИЕЛА
Продължавам да вярвам, че детството ми още не е приключило и сама ще взема решение кога да се случи това, но ако трябва да хвърля поглед назад, ще се наложи да призная, че всъщност най-детските ми години бяха и най-самотните, поне според общото мнение. Бях неприятно стеснителна и извън детската градина и училище рядко общувах с други деца, даже почти никога. Най-добрият ми реален приятел беше баба ми, която без капчица досада играеше главна роля във всичките ни занимания. Останалите се побираха в рамките на въображението ми, сред които би било срамота да не спомена и "първата ми любов" - анимационният образ на Зоро.
Може би изглежда потискащо отстрани, в сравнение с повечето детски преживявания преди и сегашната ера на технологично зомбиране, но аз наистина се чувствах прекрасно и не съм скучала в собствената си компания. Като цяло вярвам, че благодарение на напредналите технологии от всякакъв вид, децата са по-уверени от преди и по-лесно преодоляват проблемите в общуването, а за липса на детство едва ли изобщо може да става въпрос. Единствената евентуална заплаха, според мен, е създаването на нарцистични чудовища с Instagram и Facebook профили от невръстна възраст, но това, все пак, си е проблем на родителите.
ПЛАМЕНА
Моето детство бе прекрасно. Както всяко друго, предполагам! И според мен това не зависи от периода, в който си расъл, а в безгрижието, което предполагат невръстните ти години.
В тази възраст аз бях средно буйно дете, което прибираха от улицата, изричайки поне три пъти името му на висок глас. При първите два пъти задължително се правех, че не чувам, докато на третия осъзнавах липсата на сериозен избор, казвах „чао” на другарчетата по игра и заедно с брат ми, с който сме делили всичко в онези времена - и дрехите, и играчките, и приятелите си, тръгвахме по пътя за вкъщи.
Но преди да настъпи този момент си спомням, че винаги ни е било хубаво. Ама като казвам хубаво, това значи, че независимо дали сме били целите в кал, паднали в локва, докато сме тичали, за да се „преплюем” на криеница, или в рани, спомен от неуспешния опит да спрем с гуменка bmx-а си отзад, ние сме се чувствали добре. Криехме всички подобни „нещастия” от мама, като при нас беше най-лесно, защото бяхме винаги двама.
Спомням си и сокчетата от точно 10 стотинки, нищо повече от лед с лека есенция, които обожавахме, кюфтетата от кал, с които разнообразявахме, както и дъвките Турбо, чиито картинки си бяха истинска разменна монета. Помня също и светещите маратонки, които бяха тоооолкова готини, Тоблероните, които дядо ни носеше от Либия, които бяха тооолкова вкусни, както и шоколадовите яйца, които бяха запазена марка на „тати”, който ни носеше по едно всеки път, когато се прибираше от работа. Помня дъждовните дни, в които наемахме касети от видеотеката или се карахме с брат ми кой пръв да поиграе на Сега-та, помня най-горещите летни дни, в които се пръскахме със спринцовки или изразходвани бутилки "Веро", напълвани многократно от чешмичката, помня, че докато играхме навън, от сутрин до вечер, докато се стъмни и родителите ни не ни приберат, никой не можеше да разбере къде сме... (представяте ли си?)
Спомням си още толкова много неща от този прекрасен свят, който не бих заменила за нищо днес. Може и да не сме притежавали много, но пък сме имали милион и едно желания... поне, в които вярвахме. Силно! Което е всичко, и тогава, и днес!
МИГЛЕНА
Носех косата си на две опашки, колената ми винаги бяха ожулени, ритах футбол и играех на народна топка. Омазвах се цялата със захарен памук и правех толкова големи балони с дъвка “Идеал”, че се залепваха на косата ми. Вечер задължително се играеше на криеница пред блока, а през деня прекарвахме часове, гонейки се на “Стражари и апаши”. Рисувах с акварели по дънките си и си ходех така на училище. По ръцете ми се появяваха всевъзможни човечета надраскани с маркер, докато скучаех пред таблицата за умножение. Винаги бърках ляво и дясно. Скачахме на дама, дори и момчетата. Докато играехме на федербал по малките улички, поставяхме рекорди без да падне перцето и после се гордеехме с това. Крадяхме смокини от дворовете. И се катерехме по всички дървета, които можеше.
За нас нямаше по-сигурно място от къщичка на дърво, а често си правехме и свои "бази", отмъквайки всички чукове, пирони и други неща от къщи, които считахме за полезни. Наемахме си "Хари Потър" от видеотеката, гледахме го, ядейки ягоди и череши, събрани в нечия къща, събирахме салфетки, листчета, спомени...
Имахме лексикони, мисленици и всеки рисуваше по тетрадките на другия. Нямахме телефони, но си знаехме адресите и звънците. Нямахме компютри и видеоигри, но се забавлявахме във всяка секунда, реално, не виртуално. Бяхме деца, истински, плачещи за спуканата си топка, плетящи венци от маргаритки, скачащи на ластик и въже, чакащи да дойде пролетта, за да прекараме дните си. Заедно. И навън!
More from View Sofia
По детски...
По детски...
Дженифър Анистън връчи награда Еми на бащата, който я изоставя
На годишните дневни награди Еми Дженифър Анистън връчи на баща си награда за заслуги в телевизията, съобщава People
Детство мое, кулинарно и вълшебно! Как се приготвя вечеря за шампиони
След дългия първи юни, след игрите и купоните и купищата балони, героите със сигурност са уморени и отново гладни.
