Ден, с дъх на нар.
Изключвам телефона, взимам почивка. От хората, бързането, света. Взимам  скицник и търся забравено място из малките улици на града. За да потече времето без часовник и без компас. Онова присвиване в стомаха, сякаш отиваш на първа среща, се появява в мига, в който вирнеш нос и занадничаш из хорските дворове по малките преки. Оценяваш колко изоставено от припряна човешка грижа е мястото, към което си се насочил, и оценяваш, че искаш да е точно така.

Перфектното скривалище. Стълбище до стара, олющена врата, обещаващо предверие към пещера, пълна с вероятно всякакви чудатости. Надигам се на пръсти и надничам като децата, за да се уверя, че няма никой.




 


Нищо, освен книга, скицник, моливи и Somersby, не ме придружава в градското воайорство, разхитително на време и богато на надежда за случване. Безвремието може да започне сега, в едничката компания, която ми е нужна - на рижавата котка, която сигурно от памтивека живее точно на ъгъла на тоя дувар.

Котки, мисли, любопитни и сами - един ден, сивосинкав като този, празен, мой си, “пропилян”.

Верният тон на желанието... да си ти.