Сборникът разкази „Будистки плаж” / ИК „Жанет-45”/ съдържа 25 истории, написани в периода 2004-2008 от един секси-мъж на 33 на име Васил Георгиев.
Познат от разказите и текстовете си в „Капитал Light”, „Едно”, „Интро”, „Една седмица в София”, „Мениджър” „Литературен вестник”, „Страница” и други, Васил съвсем закономерно стига до "Будистки плаж". Истински пример за модерна литература, разкриваща парадоксалния свят на съвременното съществуване - сюрреален, но логичен, чувствен, но брутален, ироничен, но тъжен, абсурден и все пак действителен.
Видяхме се с този обещаващ български автор, за да поговорим за чисто новата му книга и за да разбулим тайните около нея, тъй като “Будистки плаж” е не само успешен дебют и не просто възможна добра книга. Ръкописът на Васил Георгиев е важна стъпка за развитието на българския къс разказ. В него ще се вкараш в самото царство на късия разказ. Пространството “…където човек е свободен“.
V. S. Какво работиш в момента?
В. Г.
В момента работя като адвокат. Завършил съм право. Занимавам се с търговско право, освен че пиша, което пък правя от четири години.
V. S. Хоби?
В. Г. Не знам дали е точно хоби, защото все пак се отнасям доста сериозно към него и също така пиша за столични списания. Изкарвам някакви пари от писането, които не са кой знае какви, но някак ме класират в графата на “човек, който си изкарва парите и от писане.”
V. S. Всеки ден ли пишеш? Или имаш определени състояния, определени дни за това? Някакъв режим?
В. Г. Не, като изключим рубриката ми в “Една седмица в София”, което върша всяка седмица, няма режим. Аз правя разграничение между това, което пиша в списанията като статии и това, което пиша като разкази и книги.
V. S. От какво се вдъхнови за своят „Будистки плаж”?
В. Г. Ами от много различни неща, от разни моменти, които виждам около себе си и които наблюдавам, а и така леко бягам по някакъв начин от лудостта на ежедневието си. Има го и това, че се чувствам добре поради факта, че освен обичайната работа, която върша за някой друг, правя нещо, което по някакъв начин ме кара да харесвам повече самия себе си.
V. S. Имаш ли някакви лично свои закономерности, които си забелязал докато пишеш? По кое време на деня, дали ти е нужна тишина и т.н.?
В. Г. Не. Случвало ми се е да пиша разкази в 7 часа сутринта и то в клуб, в който се слуша електронна музика. Случвало ми се е да пиша разкази и на тихо,случвало ми се е да пиша трезвен, случвало ми се е да пиша и нетрезвен. Вероятно това умение да пишеш или желанието да пишеш е отвъд тези външни състояния. Може би това е важното за една литература, да може да надмогне тези моменти и да може да просъществува ,отвъд сетивния свят.
V. S. Как взе решението - първо да събереш тези разкази и после да ги издадеш?
В. Г. Първо, написах няколко разказа, които дадох на Катя Атанасова, която тогава работеше в “Капитал” , а тя публикува един мой разказ в “Литературен вестник”. Разказът беше много хубав, затова не е случайно, че с него започва и моята книга. Той представлява едно писмо от един умиращ човек до неговата бивша любов. Това ми даде и самочувствието да продължа да пиша и да публикувам. И когато събрах около 15 разказа, реших, че може би е настъпил моментът да ги публикувам. Но тъй като през времето, в което ги публикувах, успях да напиша още 10 разказа, така всъщност наяве се появиха тези 25 истории.
V. S. А тези 25 истории обединени ли са помежду си, свързани ли са по някакъв начин?
В. Г. Не, няма взаимовръзка.Смятам, че това е най-голямото достойнство на книгата. Те показват всъщност разнообразието, както на моите творения, така и на моето развитие като личност и моето усещане за това, как би трябвало да протече една история, която искам да разкажа на хората. Те наистина показват по някакъв начин или разпадането, или може би изграждането на моята личност... още не мога да реша.
V. S. Защо книгата ти се казва така?
В. Г.
Казва се “Будистки плаж”. Това име го мислех около два-три месеца и първо ми дойде, защото реших, че е изключително ефектно. Освен това всеки човек трябва да се аргументира пред публичното пространство и евентуално да намери някаква дълбокомислена теория, чрез която да обоснове своето произведение и защо то се нарича така. Но действията в моите разкази се развиват от една страна в този материален свят и от друга страна в духовния. ”Будистки плаж”, защото съдържа в себе си голямо противоречие, от гледна точка на желанието на будизма да надделее земното и от гледна точка на “плажа”, който е олицетворение на всичко телесно и на желанието. Затова ги поставих в едно заглавие.
V. S. Смяташ ли да продължиш писателската си кариера?
В. Г. Идеята я има, разбира се, но аз харесвам себе си в момента и предпочитам да се изживявам като човек, който е издал една хубава книга и не мисля, че отсега мога да предопределя дали ще напиша нещо друго. Имам някаква идея да направя нещо с това, което правя в гайда “Една седмица в София”. Много хора ми казват, че от тези материали би излязла една хубава книга, дори по-хубава от тази, която издадох сега и вероятно това ще е някакъв проект, който при добро стечение на обстоятелствата, ще се развие в следващите година и половина.
V. S. Какви са отзивите до момента относно твоето произведение. Критиката?
В. Г. Тя е доста благосклонна, но за мен по-важна е критиката на читателите от една страна. От друга - аз очаквам и някаква по-отрицателна критика, защото положителните неща си ги знам и важното в крайна сметка е да ми кажат лошото и по някакъв начин да се справя с него.
V. S. А в рамките на колко време издаде тази книга?
В. Г. Отне ми доста време, докато намеря правилното издателство, защото “Жанет 45” не се бои да издава модерна литература на млади и дебютиращи автори, които впоследствие стават и водещи автори в България, а самото издаване ми отне някъде около година, година и половина. Но през този период аз усъвършенствах някои неща, добавих други разкази и изобщо целият процес на написване на един разказ, при мен трае в рамките на от около три часа до около три месеца. Тоест те търпят някакви промени, но се старая да не са чак толкова значителни. Издаването на разказ е една компилация от много различни истории, които аз се опитвам да обединя .
V. S. Благодаря ти за това интервю.
В. Г. Беше удоволствие.
Благодарение на издателска къща "Жанет 45" ти представяме един от разказите на Васил Георгиев, включени в сборника "Будистики плаж".
Любов
"Днес, на 21.01.2003 година, щях да си отида от този свят.
Днес на 21.01.2003 година в шестнадесет часа и тридесет минути се връщах по магистралата с аудито от едно почти загубено дело в провинцията. Почти загубено, защото ответникът беше втори братовчед на председателя на съда и защото клиентът ми беше загубил половината документи и съвсем погрешно си мислеше, че с нещастните си проформа-фактури ще успее да надцака Братовчеда.
Беше топъл следобед, дори ръмеше дъжд, а в далечината сивите облаци си играеха с януарския залез. Някъде зад Люлин планина предполагам, но още бяхме далече от София. Много обичам този залез, в който облаците на хоризонта изглеждат като бясно сиво море с бликащи тук-таме искрящи розови острови. Но докато се радвах на залеза, докато си гледах пътя, трябваше също така да обяснявам на клиента за скапаното му дело. И най-вече докато мислех за нея, която щях да видя тази вечер за втори път.
Търсех най-правилните думи, с които да му кажа, че меко казано се е прецакал, при това без да го обидя, че не съм споделил тези свои опасения, когато прибирах хонорара. Обсъждахме дали беше правилно, че преди делото отидохме при въпросния ответник-братовчед да се споразумеем, и дали момчетата, които ни наобиколиха, искаха да ни респек¬тират и изобщо – правилно ли беше да си оставям колата в двора на тоя престъпник, де да го знаеш.
Точно под самолетната опашка на голф клуба в Ихтиман една грозна, чорлава и мръсна клошарка беше опънала парцалите си. Тя изгледа с ненавист хвърчащото ауди, а след две секунди в него се чу едно бясно ръмжене, колата започна да се върти на всички посоки, със 180 километра в час, зад нас, слава Богу, нямаше никой. Единственото, за което си помислих в този момент, беше за нея, за това как тя ще се чуди защо не съм се обадил тази вечер, как ще се натъжи и ще си помисли, че не я обичам.
– Обичам те безумно! – изкрещях за изненада на спътника ми, а за още по-голяма изненада успях да отбия колата в лентата за аварийно спиране. Предната дясна гума беше станала на парцал.
Вярвам, че любовта е тази, която осмисля и най-вече спасява човешкия живот. Чудил съм се даже кое е по-прекрасно – любовта или човекът, когото обичаш. Когато се разделиш с някого, когото си обичал, същата тази любов продължава да живее своя собствен живот, в началото, горката, не знае какво се е случило, стои в някой ъгъл, като прогонено животно с обиден, нажален и неразбиращ поглед, чака своите хора, не ги вижда заедно, студено е. Започ¬ва да броди из местата, които най-много сте обичали, с надеждата да ви види пак, скимтяща от болка и обида. След това тръгва на път – където има и най-малка надежда да ви види, накрая свиква, озлобява се и се превръща в дрипава, грозна и беззъба старица, порастват шипове по гърба, но продължава да търси, да ги събере, за да получи топлината, която липсва. Тя е третият във всяка връзка, а дори и ако успее да ги събере, двамата няма да се чувстват добре с една грозна, шипясала и беззъба любов по¬между си.
Любовта ме спаси, тази новата, прекрасната, която след години също ще седи злобно и самотно под някоя самолетна опашка, докато от „Пътна помощ“ се опитват да извадят тялото ми от някое друго ауди.
Прибрах се. Вкъщи всички бяха застинали като восъчни фигури, така сякаш изведнъж времето е спряло за тях в четири и половина. Единствено котката Ния не беше замръзнала, но вместо да ми се зарадва, ме погледна с разширени очи, направи гръбче, опашката настръхна и изфуча."
