Следва

Кара Делевин с роля в “Междузвездни войни”?

Четиво в четвъртък: Из "Куфарът на брат ми - Истории за пътя"

КУФАР – времето на едно пътуване и пътуване във времето. Мястото, на което бяхме преди миг и миг, преди да го напуснем...

Books преди 8 години

Кои са авторите на тази книга?

Някои са писатели, но има и: преводачи, театрали, кинаджии, актьори, журналисти… и един фотограф.
Някои са българи, но има и: малтиец, живеещ в Брюксел; иранец, установил се в Канада; индиец, роден във Великобритания; виетнамка, която говори български по-добре от всеки друг език… и живее в Барселона.
Някои сами са избрали за свое място под слънцето страна, различна от родната си, при други изборът е бил направен от родители или по-назад през поколенията. Или наложен от непреодолими обстоятелства. А има и такива, за които свободното придвижване из пространството е предпочитан модел на съществуване. При последните домът е навсякъде, където можеш да си устроиш кътче уют и спокойствие, да си разположиш лаптопа и пюпитъра.

Иначе казано, сборникът съдържа текстове от: Катерина Стойкова-Клемър, Иво Иванов, Нева Мичева, Джоя Гуерцони, Димитър Кенаров, Капка Касабова, Бабак Салари, Елена Панайотова, Пиер Мейлак, Албена Тодорова, Явор Гърдев, Ан Фам, Георги Господинов, Вера Траянова, Владислав Христов, Рана Дасгупта, Екатерина Петрова, Зоя Маринчева, Едгар Вилянуева, Димитър Камбуров, Милена Варзоновцева, Герасим Дишлиев.

Двайсет и две истории, посветени на миграцията.
Двайсет и два разказа от първо лице, които дават различни, но допълващи се отговори на цял куп въпроси:

• Как се живее на място, където не си роден?
• На какъв език се карат децата ти?
• Къде се „връщаш“ и къде се „прибираш“?
• Променя ли се смисълът на думата „емиграция“?
• Какво ти е струвало да тръгнеш и какво е щяло да ти струва да останеш?

Двайсет и две интерпретации на тема дом, корени и чувство за принадлежност.
Двайсет и два етюда за живота между езици и светове.

КУФАР – затворено паралелепипедно пространство, в което поставяме неща за пренасяне. Важни неща, вещи от първа необходимост: гащи, чорапи, четка за зъби, няколко тениски, кецове, мечти, спомени, настоящи притеснения, бъдещи пориви...
КУФАР – времето на едно пътуване и пътуване във времето. Мястото, на което бяхме преди миг и миг, преди да го напуснем.
КУФАР – пространството, което във времето на едно пътуване поглъща и превръща спомените в усмивки от стари снимки, мечтите в сълзи, тениските в прегръдки, кецовете в надежда за завръщане...
Герасим Дишлиев,
„Монолог с куфар“*

*„Монолог с куфар“ е заглавието на авторски моноспектакъл на Герасим Дишлиев, режисиран от Костантино Раймонди. За петгодишния си живот спектакълът е прекосил близо 150 000 км, игран е на 4 континента, в 25 държави, в 67 града и на 12 езика. Идеята за настоящия сборник тръгва именно от това представление.

Из "Куфарът на брат ми - Истории за пътя"

Къде се намира домът на приятеля?
автор: Бабак Салари

На Форуг

Ретроспекция

През пролетта на 1982, докато иранците посрещат своята Нова година Ноу руз (нов ден), войници от Революционната гвардия (Сепах-е пасдаран-е енгелаб-е еслами) щурмуват дома на майка ми, за да арестуват брат ми и мен. След като залавят брат ми, започват да претърсват къщата сантиметър по сантиметър, за да намерят мен – безуспешно. Връчват на майка ми заповед, която гласи: "… до няколко седмици да се яви пред Революционния съд на Иран!". Същият съд, който през януари 1982 г. осъди на смърт по-малкия ми, двайсет и една годишен, брат.

Новината за гибелта на брат ми ме застигна, докато живеех в нелегалност далеч от дома, в Исфахан. Трябваше да взема трудно решение: да се явя ли пред съда, или да продължа да живея нелегално? Бях на двайсет и две. Реших да не се подчиня. За мен този съд не беше легитимен. След Ислямската революция, съдилищата в Иран не зачитаха човешките права. Активистите нямаха достъп до адвокати, които да се справят с фалшивите обвинения, отправени от режима. Исках да живея и да бъда свободен. Исках да оцелея, не да загина. Хиляди мои връстници, включително брат ми, братовчед ми и скъпи мои приятели, бяха осъдени на смърт без право на защита.

Как да осъществя мечтата си за живот? Хайките на смъртта бяха навсякъде и дебнеха всичко и всички. Имах доста ограничени възможности. Не исках да напускам страната – за мен това беше предателство спрямо хората, пожертвали живота си, за да извоюват свобода и справедливост. Моментът беше много труден, но трябваше да взема храбро и логично решение. Отне ми пет месеца, но в крайна сметка стигнах до решението да напусна родината си. Да оставя реката от кръв зад гърба си и да разкажа за онова, което тихомълком се случваше с нас.

"…за кого поставяме навред огромни огледала, с надеждата да се населят и пребъдат?"

Решението да живея в изгнание оформи следващите трийсет и три години от живота ми. Неведнъж съм се питал възможно ли е изобщо човек да промени нещо, докато е в изгнание? Способен ли е да преодолее болката и мъката си и да води нормален живот? Би ли могъл да намира радости в живота си – по примера на иранския поет Руми?

Руми ни учи да се вслушваме в тъжната мелодия на бамбуковата флейта. Нейният плач е хроника на болката, която бамбукът е изстрадал, докато са прерязвали корена му. Това е притча за хората, които са били прогонени в изгнание вследствие на насилие и геноцид. Исках да променя личната си история от отчаяние в надежда посредством желанието, което надхвърля болката от загубата и плача на бамбука. Винаги съм мислел, че хората, които са жестоко наранени от дадено обществено събитие, би трябвало да са по-чувствителни и да проявяват повече разбиране към крехкостта на човека, да носят надежда и хармония в един свят, съсипан от война, геноцид и несправедливост.

След толкова години в изгнание осъзнах, че това е илюзия; трябваше да преодолея болката от изгнаничеството и факта, че корените ни са отрязани. Разривът, липсата на приемственост, чувството за безизходица – все неизбежни неща, които задължително трупат горчивина и отчаяние. И не водят до нищо хубаво: изгнаничеството променя хората; бягаш от настоящето по различни начини, като така отричаш най-важното, а именно живота такъв, какъвто е, и се вкопчваш в миналото.

Отне ми много години, докато осъзная, че напускането на дома е било избор на грешната пътека. Имах нужда от нов поглед към миналото, което се беше смалило до шепа пречистени спомени. Нещо като мъглява снимка, която промиваш във вана. Чакаш да изплува ясно изображение, но това така и не се случва.

Трийсет и две години по-късно

През лятото на 2014 г. пред мен се отвори възможност да прекарам осем месеца в ашрам в Индия с Ясемин - жената, която обичам - в търсене на нова перспектива към живота. Преживяното през тези месеци ми отвори очите за неща, които дотогава не бях виждал ясно. Исках да достигна до процес, чрез който да преодолея ограниченията си и да започна да търся безгранични възможности вътре в самия себе си.

Цели трийсет и две години не съумях да се примиря с живота си в изгнание - нима имаше надежда да се справя с тази ситуация с лекота? Установих, че бих могъл, стига да разполагам с правилните инструменти. Ние сме прашинки в тази вселена, но в същото време всеки от нас е самостоятелна завършена цялост. Изгнаник или не, да живееш в миналото носи единствено страдание. Независимо от всичко, е важно да се отдадем на настоящия момент и да го ознаменуваме.

Ясемин е второ поколение ирански емигрант. Напуска Иран съвсем малка. В ашрама ми разказа своята история за напускането на страната и за горчивия вкус, който изгнаничеството е оставило в устата й. В Турция била постоянно тъжна, усещала непреодолима непълнота.

Стресът от изгнаничеството водел до неспирни скандали между родителите й. Била самотна и имала чувството, че не е обичана. Липсвала й безусловната обич на баба й, която била най-важният човек в нейния живот.

През сълзи ми разказа за чувствата си на дълбока тъга по детството, изпълнено с болезнени раздели благодарение на постоянната миграция, която оставила в сърцето й наслоено усещане за вътрешна самота. Ясемин и нейното поколение са жертви на родителите си и на някогашната им политическа дейност. През годините на собственото си изгнаничество съм изпитвал същата болка и страдание.

През януари 2015 г., докато се разхождах в една тропическа гора в Шри Ланка, спрях пред гигантско дърво. Бях обзет от страхопочитание пред този колос. Дълбоките му корени сякаш се опълчваха на същността на изгнаничеството – да те оставя без корен.

Продължавам да се надявам, че ще изживея процес на трансформация и ще стана свидетел как изгнаниците си възвръщат радостта, като приемат живота си в новата ситуация, без да се чувстват като дърво без корен.

Изгнаниците, които живеят в ада, са емоционално и мисловно разкъсани между своя корен и приемната си страна, поради което не могат да се наслаждават на живота пълноценно.

Превод от английски: Невена Дишлиева-Кръстева
 

More from View Sofia

More Books