Следва

Петте любими парчета на Мартен Роберто

Четиво в четвъртък: "Свещена билка. Тайният бележник на Фрида Кало" от Ф. Г. Хагенбек

Митът Фрида Кало, мексиканската икона, дъщерята на Мексиканската революция, една от легендите на XX век...

Books преди 8 години

Авторът: 

Mексиканският писател Франсиско Г. Хагенбек е роден през 1965 година. Завършва архитектура в Мексико, известно време работи в музеи, а също и като телевизионен продуцент. Популярен е като автор на исторически книги, комикси и романи в стил ноар. Нестандартната биография на художничката Фрида Кало е сред най-уважаваните му творби.

Книгата: 

Митът Фрида Кало, мексиканската икона, дъщерята на Мексиканската революция, една от легендите на XX век… Много и все силни са определенията за художничката Фрида Кало (1907-1954), това кълбо от страсти, тази горда сапотекска кралица, която съдбата подлага на неимоверни физически и духовни изпитания, но и обсипва с бурни преживявания, споделени с обкръжение, дадено не всекиму. Талантът й избликва от страданието, творбите й са огледало на болката. И тъкмо талантът я среща и обвързва с колоритния стенописец и бохем Диего Ривера, дар и проклятие за нея. Сред личностите, които Фрида докосва с изкуството си и с горещата си женска натура, са Джорджия О’Кийфи, Лев Троцки, Андре Брьотон, Марсел Дюшан, Ърнест Хемингуей, Джон Дос Пасос, Хенри Милър, Салвадор Дали, Пабло Пикасо.

И както подобава на героинята, мексиканският писател Ф. Г. Хагенбек (р. 1965 г.) поднася не обикновена биография, а магическо, чувствено пътуване в интимната й вселена. Нишката на Ариадна е „Книгата на свещената билка“, таен бележник, в който тя излива съкровени мисли за спътниците си в горчиви и в блажени мигове и записва екзотични рецепти, плод на много въображение и любов. Магнетизмът на рисуването и алхимията на кухнята са двете опори, които крепят разтрошеното й тяло и душа. Те придават цвят, аромат и апетит за предизвикателства на всеки неин ден, дори и на общението й с жената с воала, защото за мексиканците смъртта, подобно на живота, е „и скръб, и радост; трагедия и забавление“.

Нестандартната биография е преведена на 17 езика и е номинирана за престижната литературна награда „Планета-Каса де Америка“ за 2009 година.

Свещена билка. Тайният бележник на Фрида Кало

Новата й нагласа я накара да потърси помощ, за да облекчи болката в крака си. Може да бе си върнала вниманието на Диего, но когато всяка сутрин ставаше от леглото и виждаше пръстите на левия си крак да линеят, започна да се пита заслужава ли си да се живее ден след ден с болка, подобна на смъртта. Чудеше се дали не е това цената, която трябваше да плати на Смъртта, задето живееше дни назаем, ала фактът, че дори опитът да прекоси хола на малкия им апартамент й създаваше усещането, че стъпва върху хиляди гвоздеи, я принуди да се реши да подири помощ.

Тогава й се присъни гъмжащо от работници пристанище. Някои държаха в ръце оръжие, което тя бе им дала, за да заминат да се бият в далечна земя, наречена Републиката. Имаше хора от всички националности и сред тях успя да различи Мама Ив, която я прегърна за сбогом. Прегръдката бе нежна, сякаш жената искаше да й покаже, че разбира страданието й. После Ева тръгна по мостчето, за да се качи на борда на красив кораб с бели платна.
– Заминаваш ли? – извика Фрида, тичайки след отплаващия кораб.

– Дете, открих най-добрия капитан, който да ме отведе при Смъртта. Той те познава и ти се възхищава. Трябва ти капитан, за да откара твоя кораб до последния ти пристан; някой, дето умее да избягва бури, защото твоите са внушителни – отвърна й Ева.

Фрида се обърна да погледне платнохода. На него стоеше мъж с капитанска униформа; беше с меки маниери и с метални, като стомана очи. Използваше и едните, и другите в зависимост от нуждите. Имаше благородна осанка и беше точен като следобедния чай, но уверените му ръце върху руля бяха диви като морето. Дворцовата му усмивка даряваше мир, като бонбони за децата по Коледа. Студените му и непроницаеми очи винаги гледаха нанякъде, готови да спасят всеки желаещ да бъде спасен.

– Познавам го. Това е добричкият доктор Лео – възкликна Фрида подир кораба, който се отдалечаваше в спокойното море. След тези толкова живи сцени сънят й продължи както почти всички сънища: с глупости и безсмислици, наслада единствено за блуждаещия ум.

На следващия ден тя потърси доктор Лио Елоесер, с когото беше се запознала през 1926 година в Мексико, а сега бе се установил в града и работеше в Станфордския университет.
– Защо потърсихте мен, Фрида? – попита я същият, само че по-нисък, мъж от съня й.
– Защото зная, че сте най-добрият, защото сте комунист. Не бих могла да поверя живота си в ръцете на някой консервативен набожник – отговори весело Фрида.
– А комунистите по-добре ли лекуваме пациентите си? – поде играта й доктор Лио.
Фрида се любуваше на творбите на художничката Джорджия О’Кийфи, окачени на стените, и се усмихна, когато откри в стаята платно на Диего: "Майсторката на царевични питки".
– Не, но поне не давате нелепи и напразни надежди за небето и ада. Вие лекувате с наука, а не с вяра – каза Фрида.

Изпод ръката на Фрида щяха да излязат най-откровените писма до човека, който от този миг щеше да стане най-добрият й приятел. Щеше да му се доверява както на никого другиго, двамата щяха да изпитват огромна взаимна обич и накрая щяха да извършат едно от най-осъдимите престъпления: истинско приятелство между мъж и жена, без никакво сексуално привличане помежду им.

– Кракът ми е все по-зле, докторче. Гръбнакът ме мъчи всеки път щом шкембелията Диего ме ядоса, а в корема чувствам празнина, която никога не ще мога да запълня – обясни симптомите си Фрида.
– Това са добри новини.
– Добри ли?
– Щяха да са лоши, ако беше мъртва. В медицината лекуваме каквото може да бъде излекувано. Не сме в състояние да творим чудеса, те се случват от само себе си. А последните чудеса, които ни е дал светът, са Мане и ученикът му Юго Клеман – възкликна с усмивка доктор Лио, който бе страстен любител на изкуството, музиката и ветроходите.

Фрида го остави да провери костите й, както се прави преглед на кон преди голямото състезание. След няколко минути почувства, че лекарят изследваше живота й чрез всеки неин симптом, като любопитен мъж, който се рови из нещата в женска чанта. Лицето му не ѝ казваше нищо добро, но това не беше новина; знаеше, че състоянието й е тежко – от върха на пръстите до последния косъм на косите й.

Беше напълно прецакана.
– Да си поръчвам ли ковчег в пурпурнорозово, за да е в тон с полите ми?
– Ковчегът ще е още по-красив, ако го изрисуваш сама със землистите си пейзажи и с роклите си на цветя, малка Фрида.
– Разкрихте ме, докторче; всичките ми картини са просто проекти за украсата на гроба ми.

Изповедите в писмата й до него щяха да са болезнени и почти винаги да започват със "Скъпо докторче", за да смекчи скърбите, които щеше да сподели. Доктор Лио бе толкова отдаден на социалната кауза, че бе се превърнал в лекар на света: бе ходил в Китай, през Гражданската война в Испания бе на страната на либералите, в Мексико бе със стачкуващите работници, бе полагал грижи за бедните в Такaмбаро, в щата Мичоакан; и разбира се, винаги бе стоял до своята скъпа Фрида. И подобно на всички хора, посветили се на вършенето на добро, събуди подозрение у правителствените бюрократи с вратовръзките; дори бе преследван от ЦРУ.

– Онзи трамвай си e свършил добре работата: потрошил те е.
– Не ще и дума. Но за по-голяма сигурност относно съдбата ми, изпратиха ми Диего да ме довърши.
– Щом си оцеляла повече от година с Диего, ще можеш да изживееш живота си и с този гръбнак като строшен съд. Имаш вродена деформация на гръбначния стълб.
– Изглежда ми като нещо нелечимо, докторче – каза обезпокоена Фрида.
Доктор Лио я погледна, целуна ръцете й и я прегърна, както студеният ѝ баща никога не бе го правил. Ала не отговори.

Лио Елоесер знаеше, че е свързан с тази жена по замисъл на съдбата. Много години по-късно, отдалеч, той щеше да напише с обич на любимката си Фрида: "Целувам ръцете ти, хубавице, и късия ти крак. Нямаш представа колко ми липсваш с твоите пищни фусти и сочните ти устни".
– Ще ми се да имам един малък Диего в корема си. Толкова много ли искам от природата? – попита Фрида, като повдигаше пъстроцветната си блуза и показваше белия си корем, който полагаше усилия да не се слее с болничната белота.
– Тазът ти е като стъпила на дървени подпори сграда, при натиск ще рухне. Малкият Диего ще довърши каквото трамваят и Диего не са успели – обясни й лекарят и добре поддържаните му мустаци щръкнаха в шеговита гримаса.
– Ако малкият оцелее, а аз не, не бих имала нищо против да поема риска. В крайна сметка в най-лошия случай ще умра, а това вече ми се е случвало, не ви лъжа – призна Фрида.
– Много е благородно от твоя страна да се принесеш в жертва на големия началник Диего, за да го дариш с дете, само че то ще е с по-малки шансове от теб, хубавице.
– Имам ли друг избор, освен да се примиря с половинчат живот?
– Имаш същия избор като мен или Диего, или моята медицинска сестра… или останалата част от света. Всички се правим, че живеем, но ти напомням, че животът е само преход между раждането и смъртта.
– Гаден избор – изръмжа Фрида.

Доктор Лио се съгласи, кимайки с глава, докато погледът му подсказваше, че вече замисля спасяването на някоя изгубена общност в най-отдалеченото кътче на планетата.
– Дума да няма, наистина е гаден избор.

Доктор Лио щеше да стане свидетел на цялата история на Фрида и Диего. Убеден, че двамата са полубогове и че като такива можеха да живеят сред земните обитатели, щеше да се наслаждава на всеки миг от общуването си с тях. Макар че бе му се налагало да прекарва безрадостни мигове и с двамата, като мъдър човек разбираше, че доброто и злото са две страни на монета, завинаги увиснала във въздуха. Фрида бе захарта, подсладила живота му. Той бе открил в тази жена с поли с цвят на карамел и с блузи от пазарищата най-вкусния мед.

– Стенописът на Диего е завършен и огромният му задник се усмихва на всички. А сега какво ще правите? – попита дяволито лекарят, защото в новата си творба Диего полу на шега, полу на сериозно бе се нарисувал в гръб, седнал на скеле, да зографисва паното.
– Понякога си мисля, че това е по-доброто му лице; не говори, не се оплаква и е румен като бебешки бузки. Предполагам, че го е направил, сякаш е свещен образ, та учениците му да го целуват – добави Фрида саркастично.

Шегата, разбира се, не се понрави на американската културна общественост, но той беше такъв, като всеки мексиканец, обичаше двусмислиците и солените закачки.
– Диего сега е решил да се преместим в нова клетка, където ще може да се перчи още повече с пауновите си пера.
– В Мексико ли се връщате, Фрида?
– Не знам, защото има нови поръчки. Само че Диего похарчи спестяванията ни за две къщи, които възложи на Хуанито, а той ги построи помежду фреските, останалите сгради и личните си проблеми. Не мога да се оплача; красиви са и са безполезни като декоративна керамична ваза – толкова е неудобна, че никой не знае къде да я дене.

Лекарят се засмя от сърце. Фрида съзнаваше, че къщите, които Диего построи в квартал "Сан Aнхел" за тяхно "любовно гнездо", имаха малко общо с любовта и много общо с политиката. Хуан, младият архитект, който следваше Диего като кученце и боготвореше изкуството му подобно на благочестив монах, го убеди, че тези къщи щяха да са еквивалент на социалистически манифест за авангардна архитектура. С тях О’Горман искаше да докаже, че е възможно да се строи максимално ефективно на минимална цена. Понеже никой от тях не беше глупак, Диего успя да получи терена даром, а Хуан намери спонсор. Фрида се озова в капан, с една жалка електрическа печка с размерите на бобено зърно, на която не можеше да свари дори чаша чафе. Къщите обаче се оказаха толкова успешни, че когато Диего се похвали на министъра на общественото образование, той бе толкова впечатлен от ниската им цена, та веднага нае Хуанито да изгради двайсет и няколко училища, също такива голи и неудобни като тях – в края на краищата бяха предназначени просто за деца и в никое нямаше да имат нужда от хубава кухня, където да се готви моле.

– Диего ми показа чертежите. Допада ми символиката. Две отделни къщи: неговата – розова, а твоята – синя, свързани с мост, като твоята любов.
– Хуанито се погрижи мостът да е много къс.
– Къщите харесват ли ти?
– Да речем, че те са идеално обяснение на начина, по който Диего вижда връзката ни: той е голямата къща, а аз – малката.

Доктор Лио седна до дивана, където беше се настанила Фрида. С деликатността на хирург, който довежда на този свят нов живот, той взе ръцете й и ги погали, за да я ободри.
– Не са наранени само кракът и гръбнакът ми, докторче. Искам да ви попитам още нещо, но обещайте да не се смеете на глупачка като мен, предостатъчни са ми подигравките на ограничените гринговци – прошепна Фрида с толкова тих глас, че само мишка и добър приятел можеха да я чуят.
– Ето ме, слушам те…
– Като човек на науката, отговорете ми, възможно ли е да съм мъртва, а да продължавам да живея само по благоволение на Смъртта? Дали всичките ми неволи не се дължат на това, че съм лъснала петалата, но се ползвам от допълнително време?… Не се смейте, не е игра. Мисля, че Смъртта иска да си прибере от мен дълга.

 

More Books