Шофьор съм отскоро, да. Момиче съм, да. И все пак нямам произшествия, не преча на пътя с твърде бавно или бързо движение, справям се с паркирането и изобщо имам претенции, че карам добре. И когато си толкова съвестен водач, е наистина неприятно, ако се случи някакъв инцидент. Направо обидно е обаче, когато той не е поради нечие невнимание или неволна грешка, а напълно преднамерен. Ето такива ситуации истински натъжават и то не заради разходите по поправката на колата, а заради разочарованието от хората, което носят. Всъщност разходи по колата аз не съм и имала. Но нека разкажа историята:

Скоро се сдобих със собствен автомобил - дълго чакан, дълго избиран, за който неотскоро заделям по нещичко всеки месец. Размерът е какъвто трябва за софийските градски условия, салонът е от кожа в готин цвят, както мечтах, възможностите са напълно достатъчни. Но няма да лъжа - може би най-любимата ми част от тази кола е външният вид: цветът, боята, лекият перлен блясък. Признавам, понякога просто й се любувам през прозореца, още не съм й се нарадвала.

В един пролетен следобед преди няколко месеца тази така мила ми количка и аз отиваме до жилищната сграда на моя приятелка, на която отивах на гости. В сравнително централен квартал, на хубаво място, но с обичайния проблем - намирането на място за паркиране отнема почти толкова време, колкото и самото прекарване. Настроена, че вероятно ми предстои двайсетминутно обикаляне по улиците, с радост виждам, че пред самия блок по някаква случайност има едно-две незаети места. Оставям колата на едно от тях и се отправям нагоре за сладки приказки със стара приятелка. Заредена и в добро настроение слизам след час-два, а навън вече се смрачило, направо си е тъмно. Вземам си скъпоценната количка и се прибирам вкъщи.

И в момента на слизане пред моя дом я виждам - дълга, дълбока, вдлъбната линия, която се проточва от единия край на колата ми почти до другия. Боята е напълно обелена, надирането изглежда се е случило с ключ. И е очевидно, че не е неволно. Чувала съм, че подобни неща се случват, но някак не можех да си представя защо едно човешко същество би причинило подобна глупост на друго. Разпитвам приятелката си и става ясно - обитатели на кооперацията са много ревностни към местата около нея. Изглежда, ако в момента на прибирането им някой е спрял на мястото, което те са приели за свое (без дори да е на паркинг, да е зададено или изобщо обозначено по някакъв начин ) следва гневна реакция,а понякога, очевидно, и агресия.

Хубавото в историята е, че предвидливо бях застраховала любимата си спътница на четири колела и нямах разходи по възвръщането на така красивата й външност. Лошото е, че разочарованието от хората остава.