Николай Грозни е един от популярните съвременни писатели, родени в България, но първо заслужили уважението на читателите извън страната, а чак след това у нас. Владее две клавиатури – на пианото и на компютъра. Българинът, когото Америка отдавна обича, не спира да изненадва публиката с разнообразни сюжети и собствен колорит, така необходими за богатството на родната литература.
Грозни е музикант, пътешественик и търсач на отговори още от младежките си години. Пътят му е белязан от изненадващи обрати: макар и обещаващ ученик, той е изключен от Националното музикално училище в София, напуска страната си и се превръща в още по-обещаващ ученик по пиано в колежа Бъркли в Бостън. Обучението по джаз музика обаче не удовлетворява желанието му да познава неизвестното и 20-годишният Николай поема към Индия, за да се посвети на будизма. Пет години по-късно се завръща в България, за да пише. Портфолиото му се допълва и от фотографски проекти, част от които могат да бъдат разгледани в сайта му nikolaigrozni.com. Междувременно Грозни се отдава на литературата.
Пет от книгите на световно признатия интелектуалец са издадени и на български език – „Да подремнеш в скута на Голямата еднаквост”, „Някой омагьоса битието”, „Жития на безделници и пропаднали мистици”, „Крака на костенурка” и „Вундеркинд”. За последния рок легендата Пати Смит казва: „”Вундеркинд” е дар за всички сетива. Вибриращата, самобитна проза на Николай Грозни се разгръща като музика, сякаш си е служил не с пишеща машина, а с роял”.
Романът отваря широко вратите на музикалното училище от края на 80-те и се изправя дръзко срещу статуквото от онова време. С типичната за тийнейджърите арогантност и мнителност, 15-годишният главен герой Константин се противопоставя на заобикалящия го свят, като това не му пречи да бъде едновременно и виртуозен пианист, и неудържим бунтар. Издания като The New York Times, The Guardian, The Millions не пестят положителни рецензии за Грозни, ясно дефинирайки мястото му в писателския свят.
За да разкаже повече за живота извън България, за това да бъдеш добър музикант, автор на The New York Times или отшелник в Индия, Николай Грозни ще се срещне със софийската публика на 27 януари от 18:30 ч. в клуб „Перото”, където не само ще представи книгата си „Вундеркинд”, но и заедно със Захари Карабашлиев и Светлозар Желев ще поговорят на тема „Литературата извън границите, или границите на литературата”.
Откъс от ”Вундеркинд”:
Руските джуджета са най-високи, а руските часовници – най-бързи, поне така твърдеше вицът, и моят часовник, „Спутник“, който бях купил от Москва след рецитала ми в Държавната консерватория, не изневеряваше на своята репутация. Той избързваше средно с два часа седмично, което си имаше и добри страни, особено като се има предвид, че аз се движех перманентно с минимум половин час закъснение. Държах часовника в предния джоб на кафявата си кожена чанта, защото всеки път, когато го сложех на ръката си, придобивах усещането, че нося белезници.
– Някъде между десет и половина и единайсет – казах аз на Ирина, която натриваше лъка си с парче тъмночервен колофон. Тя се беше облегнала на прозореца, десният ѝ крак изпънат настрани, към вратата, и ме гледаше предизвикателно със сладострастните си пъстрозелени очи. Бяхме избягали от час, както обикновено правехме всеки вторник, и се бяхме заключили в 59-а стая на петия етаж. Под нас и около нас прилежните хиеродули с червени, сини или комсомолски връзки наизустяваха периодичната таблица на Менделеев, пееха химни за боговете на диалектическия материализъм, транскрибираха четиригласови инвенции, декламираха Маяковски. От време на време гласът на Негодника, учителя по история, отекваше по стълбището отвън като заблуден фагот.
– Този път ще ти разкажа играта! – каза Ирина, като закачи ризата ми с лъка си и се опита да я измъкне от сините ми униформени панталони. – Преди да сме свършили, ще тичаш гол из цялото училище.
– Така каза и миналия път – напомних ѝ аз и изсипах съдържанието на чантата си върху пианото: прелюдии, етюди, балади и скерци на Шопен; Ромео и Жулиета от Прокофиев; сонати на Скрябин; трансцендентални етюди на Лист.
– Първо ти – каза Ирина и отвори Соната № 4 за соло цигулка от Йожен Изаи. – Изсвири първите седем реда от Allemande в темпо, но само с дясната ръка.
– А ако сгреша?
– Ще тичаш до тоалетната в западното крило по гащи!
Ирина се изкикоти като малко момиче, с ръка върху корема, и отметна назад дългата си черна коса. Аз седнах на пианото и анализирах хроматичните зигзаги на шейсет и четвъртините – армия от сърдити мравки, превземащи с щурм началната страница. Да четеш цигулкови партити на прима виста на пиано беше доста проблематично начинание, поради факта, че нотите, разположени в близост една от друга върху цигулковия гриф, често се намираха на километри разстояние на клавиатурата. Но мен не ме беше страх. Просто я желаех.
– Ирина, това е тъпо – казах ѝ аз и пристъпих към нея. – Заради теб ще ме изхвърлят от училище. Да пропуснем дуела и стриптийза и да минем към други неща.
Тя вдигна крак и ме спря. Ботушът ѝ се заби в ребрата ми.
– Свири Allemande!
Седнах на пианото и пак огледах партитурата, отбелязвайки двойния диез, триолите, квинтолите и септолите, горното си, си бемол и ла бемол, кацнали четири-пет линии над петолинието, рискованата поредица от сексти, която лъкатушеше нагоре-надолу, разтегнатите акорди. После изсвирих цялата страница бързо и уверено, като отрепетиран етюд, и дори намерих време да спазя акцентите.
– Много си задръстен! – избухна ядосано Ирина. – Не може ли да се объркаш поне веднъж?
Едва сдържах ликуването си. Бях добър, по дяволите. Много добър. И освен това бях подготвил идеалното произведение за Ирина: Жулиета девойка от цикъла Ромео и Жулиета на Прокофиев.
– Хайде, красавице, направо започвай да се събличаш. Няма начин да не сгрешиш.
– Внимавай как разговаряш с възрастните! – каза Ирина и насочи лъка си към мен.
– По-голяма си само с една година.
– Да, но само в човешки години. Говоря за душата си, глупчо!
Тя нагласи партитурата на статива си и прехапала устни, впери очи в капризните гами, гъмжащи от алтерационни знаци.
– Ами ако се издъня?
Затворих очи и с наслада си представих всичко, което можех да поискам от нея.
– Тогава искам да те видя как минаваш бавно покрай учителската стая на третия етаж, боса и с разкопчана престилка, без нищо отдолу.
More from View Sofia
Четиво в четвъртък: "Обещавам ти провал" от Педру Шагаш Фрейташ
Португалецът Педру Шагаш Фрейташ е сред най-популярните писатели в родината си. Едва 35-годишен, той има...
Almost coffee o'clock: 15 албума, за които си умираме!
bookworms AF...
Четиво в четвъртък: "Метро 2035" от Дмитрий Глуховски
За своите 28 години Дмитрий Глуховски е успял да учи в Израел, да поживее една година в Германия и три във Франция...
