Едит Пиаф обичала истински единствено Марсел Сердан, но цял живот чака Тео Сарапо
Животът на Едит Пиаф прилича на сражение, всеки ден на нея й се налага да се бори за правото да живее, да пее и да обича. Една от най-популярните й песни се казва „живот в розово”. Уви, в действителност нейният съвсем не е такъв.
От Парижките гета тя се издига до концертните зали на Ню Йорк и завладява сърцата на целия свят. Приятели са й Жан Кокто, Марлене Дитрих, Марсел Сердан... Израснала в огромна бедност, Пиаф достига невиждан успех. Но, издигайки се на висотата на великите, тя не успява да се защити и славата пречупва крилете й...
Родена е на 19 декември 1915 година под името Едит Джована Гасион в квартал „Белвил“ на тротоара на ул. „Белвил“ №72, но в акта й за раждане като месторождение е посочена болницата „Тенон“. Майката й, Анета Мейар, е улична певица със смесен френско-италиански произход по бащина линия, а нейна майка е берберка от алжирски произход. По ред причини родителите на Едит я изоставят и тя живее за кратко при своята баба по бащина линия Ема Саид бен Мохамед. Преди да постъпи във френската армия през 1916 година Луи-Алфонс Гасион я завежда при майка си, която държи публичен дом в Нормандия, където за малката Едит се грижат проститутки.
От три до седем-годишна възраст Едит е сляпа. Според една от биографиите, тя си възвръща зрението, след като няколко от проститутките на работа при баба й събират пари и я изпращат на поклонение при Sainte Thеrеse de Lisieux. Според суеверието, Едит се изцерява от болестта чудодейно.
„Любовта винаги ми се е изплъзвала” – пише Едит Пиаф в спомените си. – „Никога не съм можела да задържа в обятията си този, когото обичам.“
В търсене на истинските чувства великата френска певица сменя много мъже през годините, буквално като носни кърпички. Но най-голямата си тръпка тя среща едва на края на дните си.
През есента на 1934 година, на парижкия булевард към малко, свито на топка момиченце, се приближава мъж. Говорейки с нея минута-две, двамата се отправят към близкия евтин хотел.
- Как се казваш? - пита я той, бавно сваляйки панталона си в хотелската стая.
- Едит...
На светло момичето изглежда съвсем плачевно: разкъсано палтенце, изподрани ръце и крака.
- Слушай, момиче, защо правиш това?
- Трябва да погреба дъщеричката си – отговаря Едит. - Не ми достигат десет франка.
Клиентът изругава, бръква в джоба си, подава й десет франка и я избутва през вратата да си ходи вкъщи.
Малката Марсел умира от менингит. Бащата – 20-годишният разносвач Луи Дюпон, изчезва веднага след раждането й. А младата майка погребва детето си, поплаква си малко на гроба и съвсем скоро отново се смее и отпива от чашата с вино, седнала сред приятели.
Едит припечелва с пеене по парижките улици. По някакъв начин я забелязва някой си Луи Льопле – собственик на кабаре Le Gerny. Той й измисля и псевдонима Момичето Врабче (La Mоme Piaf) заради дребния й ръст – едва 1,42 м. Това име остава за цял живот. Той организира и първата й изява. На сцена Едит Пиаф излиза, облечена с черна плетена рокля с един ръкав. Вторият тя не успяла да доизплете, затова голата й ръка била покрита с бял шал.
Съвсем скоро Пиаф вече се изявява на голямата сцена, пее на ежегодния концерт в Кан, където по традиция се изявяват звездните френски артисти. Но един ден Луи е намерен с пробита глава в собственото си жилище. В убийството е обвинен поредният любовник на Пиаф, а и тя самата е заподозряна. Не й дават да излиза на сцената, наричат я „убийца“!
Помага й старият й приятел – 34-годишният поет и текстописец Реймон Асо. Той става неин мениджър и продуцент, създавайки „стила Пиаф“. Подбира репертоара й, самият той пише текстовете за песните й, подписва договори с луксозни кабарета и концертни зали, учи момичето на грамотност и етика. Само след година Едит Пиаф вече се изявява в най-голямата музикална зала на Париж „АВС“ - публиката е във възторг, а медиите не спират да пишат, че в Париж се е родила най-великата певица на Франция.
Пиаф печели нови познанства и приятели. Плащат й огромни хонорари. За една вечер тя получава 1 милион и 250 хиляди франка. Купува си собствен дом в центъра на Париж, но живее в миниатюрна стаичка за прислугата. Едит казва, че там тя се чувства по-комфортно, отколкото в залите с високите тавани.
Концертите и музикалните клипове с участието на Едит Пиаф се въртят по всички телевизии. Когато тиражите на плочите й във Франция превишават милион, от нея се заинтересуват импресарио от Америка и й предлагат да направи турне из Щатите. Именно там, през 1946 година, Едит среща любовта на живота си – Марсел Сердан, бъдещ шампион по бокс. 30-годишният спортист е женен и има трима синове в Казабланка. Той не може да остави съпругата си, но и от Едит не иска да се отказва. Пиаф ревнува Сердан от най-малкото нещо, но боксьорът слуша за всичко своето „врабченце“. Носи спортни, пъстри костюми, които тя му подарява, и облича плетените от нея пуловери.
Един ден Пиаф не издържа и отива в спортния лагер при Марсел. Двамата не могат да рискуват да спят заедно, но Сердан й намира малка къщичка, където певицата по цели денонощия стои на спуснати завеси, без топла вода и светлина, пиейки единствено вода и хранейки се със сандвичи. Но тя е щастлива. След 10 дни отново тръгва за Америка на турне, а Сердан през това време обикаля Франция с благотворителни мачове, средствата от които отиват в полза на бившите боксьори. Връщайки се в Париж, той веднага си запазва билет за парахода към Ню Йорк, но Едит не иска да чака, и Марсел решава, че ще пътува със самолет, за да може по-скоро тя да бъде в обятията му.
На следващия ден Едит стои зад кулисите на най-голямата нюйоркска зала, готвейки се за изява. И точно тогава й казват, че самолетът, на който бил любимият й Сердан, се е разбил, а той е сред загиналите пътници. Никой не вярва, че в този момент Едит ще може да пее. Но тя излиза на сцената и с глух глас заявява: „Днес ще пея в чест на Марсел Сердан. Единствено заради него.“
Пиаф тежко преживява загубата, изпада в депресия и започва да търси спасение от мъката в алкохола. Излиза на сцената, но не може да приеме, че всичките й планове са зачеркнати от тази проклета катастрофа. По това време тя се подлага и на тежка операция. Певицата е измъчвана от нечовешки болки. Докторите й бият морфин. И тя привиква към наркотика. А по-късно неведнъж й се налага да се лекува от тази си зависимост.
Пиаф претърпява седем операции, отслабва с 33 килограма и почти оплешивява.
47-годишната певица има артрит, краката й изсъхват, коленете й се раздуват. Именно такава я среща и обиква 27-годишният фризьор Теофанис Ламбукас. Юношата идва при нея в болницата, носи й цветя и й прави малки подаръци.
В края на краищата той й иска ръката и на 9 октомври 1962 г. двамата се венчаят в православен храм в Париж (Теофанис е грък, изповядващ православието).
От радост Едит прави концерт в зала „Олимпия“, макар и злите езици да не спират да говорят, че младият мъж се оженил за нея заради богатството й. След смъртта й Ламбукас получава 45 млн. Франка, но това всъщност са дълговете на Пиаф, които той разплаща на кредиторите.
Пиаф помага на любимия си да се качи на голямата сцена. Измисля му и псевдоним – Тео Сарапо, което в превод от гръцки означава „обичам те“. Но съвсем скоро Пиаф отново е приета в болница с диагноза „оток на белите дробове“. Откриват й рак, за който знаят само докторите и съпругът й. Болестта е утежнена от двуседмичното състояние на безумие, в което тя дори не познавала Тео.
От болницата съпругът й я извежда в инвалидна количка. Двамата се нанасят в крайградската им къща, където той се грижи за нея до края на дните й.
Всъщност докторите скриват от Едит истината, но тя се досеща каква е тя и дори казва: „Не ме е страх да умра. Аз съм живяла два живота.“
„Истински съм обичала единствено Марсел Сердан…” – споделя също певицата. – „…но цял живот съм чакала Тео Сарапо.“
Един Пиаф умира на 10 октомври 1963 година. Преди да почине, тя кара Тео да й се закълне, че няма да се качва на самолет. Спомените й за трагедията с Марсел Сердан не я напускат през целия й живот. Тя не спира да се страхува, че същото може да се случи и с любимия й Тео.
Мъжът й не нарушава обещанието си – не припарва до самолет за нищо на света. Съдбата обаче следва плановете си и седем години след смъртта на Едит той загива в автомобилна катастрофа. Погребват го до Пиаф.
„Когато не умирам от любов, когато нямам за кого да умра – ето тогава съм готова да издъхна” – тези думи описват целия суров и трънлив път в живота на тази дребна жена, но в същото време голяма, огромна личност. Едит преживява най-големите трагедии, които биха опустошили всеки друг. Но тя е несломима. Допоследно душата й жадува за живот. Докато гори в жарта на любовта. Докато може да обича. Докато има за кого да пее. И не, тя не съжалява за нищо:`„Non Je ne regrette rien!”.
