Следва

От любов към големия екран: какво ново в киното в заглавия и трейлъри

Четиво в четвъртък: "Дъблинчани" от Джеймс Джойс

Джеймс Джойс (1882–1941) е ирландски писател и поет, един от най-влиятелните творци на двайсети век. Заедно с Марсел Пруст, Роберт Музил и Франц Кафка той е знакова фигура в развитието на модерния роман...

Books преди 8 години

Авторът: 

Джеймс Джойс (1882–1941) е ирландски писател и поет, един от най-влиятелните творци на двайсети век. Заедно с Марсел Пруст, Роберт Музил и Франц Кафка той е знакова фигура в развитието на модерния роман. Световната си известност дължи преди всичко на романа „Одисей“ (1922), като другите му значими творби са сборникът с разкази „Дъблинчани“ (1914), романите „Портрет на художника като млад“ (1916) и „Бдение над Финеган“ (1939).

Въпреки че по-голямата част от живота на Джойс преминава извън страната, ирландските му преживелици предоставят голяма част от темите в произведенията му. Светът в тях е здраво установен в Дъблин и отразява живота на автора в семейството му, проблемите му с Католическата църква, както и случки с приятели (и с врагове) от ученическите и студентските му години. Смесицата от щрихи на родното място с тези на дългите му пътувания из Европа превръща Джойс в един от най-космополитните и в същото време – един от най-привързаните към родината си англоезични модернисти.

Книгата:

"Дъблинчани" съдържа петнайсет необикновени истории, първоначално издадени през 1914 година. Книгата създава удивително живо и натуралистично изображение на живота на ирландците от средната класа в Дъблин в началото на двайсети век, разкривайки детството, юношеството и зрелостта на героите. Сборникът шокира тогавашния литературен свят с графичния подход при описанието на интимни сцени и съчетанието от безпрецедентен документален реализъм с кинематографичен изказ. Много от героите в „Дъблинчани“ се появяват с малки роли и в знаковия роман на Джойс „Одисей“.

Сборникът с разкази "Дъблинчани" на издателство Колибри очакваме от 22 февруари по книжарниците.

"Дъблинчани"

Тоя път за него нямаше никаква надежда: това беше третият удар. Вечер след вечер бях минавал край къщата – беше през ваканцията – и се бях вглеждал в осветения квадрат на прозореца: и вечер след вечер го бях виждал да свети с все същата слаба и равна светлина. Ако е умрял, мислех си, щях да видя отражението на свещи върху платнената завеса на прозореца, понеже знаех, че до главата на мъртвеца трябва да бъдат поставени две свещи. Той често ми казваше: Скоро ще си отида от тоя свят, но аз смятах, че говори празни приказки. Сега знаех, че е било истина. Всяка вечер, като се взирах нагоре в прозореца, аз тихичко произнасях думата парали¬за. Тя винаги бе звучала някак странно в ушите ми, също като думата гном в Евклидовата геометрия и думата симония в катехизиса. Но сега тя ми звучеше като името на някакво зло и греховно същество. То ме изпълваше с ужас, но все пак аз копнеех да се приближа до него и да хвърля поглед върху смъртоносното му дело.
Дядо Котър седеше край огнището и пушеше, когато слязох долу за вечеря. Докато леля сипваше овесената каша в чинията ми, той подхвана, но тъй, сякаш се връщаше към нещо вече казано:
– Не, не бих казал, че беше съвсем… но имаше нещо странно… имаше нещо чудато в него. Ще ви кажа какво мисля…
Той започна да пуфка с лулата, без съмнение подреждаше мислите в главата си. Досаден стар глупак! Отначало ни се беше сторил доста занимателен, понеже говореше за първак, казани и змиевици; но на мен скоро ми омръзна с безкрайните си приказки за спиртоварната.
– Имам си моя теория – подзе той. – Струва ми се, че тук имаме един от ония… особени случаи… Но е трудно да се каже…
Той пак запуфка с лулата, без да ни изложи своята теория. Вуйчо видя, че съм се вторачил, и ми рече:
– Тъжна новина, отиде си старият ти приятел.
– Кой? – попитах.
– Отец Флин.
– Умрял ли е?
– Господин Котър току-що ни уведоми. Минал покрай къщата. Знаех, че ме наблюдават, и затова продължих да ям, сякаш вестта не ме засяга. Вуйчо взе да обяснява на дядо Котър:
– Големи приятели бяха с нашия малчуган, а и старецът го научи на доста неща. Хората разправят, че мечтаел да го види изучен.
– Бог да го прости! – набожно рече леля. Дядо Котър се вгледа продължително в мен. Имах чувството, че ме проучва с малките си черни и лъскави очи, но не исках да задоволя любопитството му и не вдигнах поглед от чинията си. Той пак се залови с лулата си и накрая просташки се изплю в камината.
– Не бих искал някое от моите деца – подзе той – да има много вземане-даване с такъв човек.
– Какво искате да кажете, господин Котър? – запита леля.
– Искам да кажа – отвърна дядо Котър, – че това е лошо за децата. Ето какво мисля аз: момчетата трябва да търчат и да играят със своите връстници, а не… Прав ли съм, Джак?
– И аз имам същия принцип – отвърна вуйчо. – Нека научи сам и гарда, и крошето. Открай време разправям това на ей тоя розенкройцер: развивай си физиката! Докато бях малък, не минаваше заран да не взема студен душ, зиме и лете. Тъкмо това ме държи здрав и прав сега. И образованието е важно, но то си е отделно… Може би господин Котър ще си вземе от овнешкото бутче – обърна се той към леля.
– Не, не, няма нужда – каза дядо Котър.
Леля донесе блюдото от бюфета и го постави на масата.
– Но защо мислите, че не е хубаво за децата, господин Котър? – запита тя.
– Лошо е, защото децата са много впечатлителни – започна дядо Котър. – Като гледат такива работи, нали разбирате, децата се влияят…
Напълних устата си с каша от страх да не издам яда си. Дърт досадник, изкуфяло пиянде! Тази нощ заспах късно. Макар че ме бе яд на дядо Котър, задето ме бе нарекъл дете, аз си блъсках главата да разбера смисъла на недомлъвките му. Струваше ми се, че в тъмнината на стаята отново виждах подпухналото сиво лице на паралитика. Завих се презглава с одеялото и се опитах да мисля за Коледа. Но сивото лице неотлъчно ме преследваше. Шептеше ми и аз разбрах, че иска да ми изповяда нещо. Чувствах как душата ми потъва в някакъв приятен и порочен мир; но то ме чакаше и там. Започна да ми се изповядва шепнешком и аз се чудех защо непрестанно ми се усмихва и защо устните му са тъй олигавени. Но тогава си спомних, че той се бе поминал от парализа, и почувствах, че и аз на свой ред леко се усмихвам, сякаш опрощавах неговата симония. На другата заран след закуска тръгнах надолу да хвърля поглед върху малката къща на улица „Великобритания“. Тя представляваше невзрачно магазинче с мъглявото име „Галантерия“. Тия галантерийни стоки се състояха предимно от детски ботинки и чадъри; обикновено на прозореца висеше табелка с надпис: Сменям плат на чадъри. Сега не се виждаше никаква табелка, понеже кепенците бяха спуснати. Фльонга от черен креп бе привързана с ширит към чукчето на вратата. Две бедни жени и раздавачът на телеграми тъкмо четяха картичката, забодена на черния креп. И аз се приближих и зачетох:

1 юли 1895
Преподобният Джеймс Флин,
бивш свещеник в църквата „Св. Катерина“,
шейсет и пет годишен.
Мир на праха му.

Картичката ме убеди, че бе починал, и аз се обърках от неочакваната пречка. Ако не беше мъртъв, щях да отида в малката тъмна стаичка зад магазина и да го намеря седнал в креслото пред огъня, почти задушен в тежкия си балтон. А леля навярно щеше да ми е дала пакет с енфие за него и тоя подарък щеше да го извади от вцепенения му унес. Винаги аз изпразвах пакета в черната му кутийка за енфие: ръцете му толкова трепереха, че не можеше сам да го стори, без да разпилее половината енфие по пода. Дори когато вдигаше едра трепереща ръка към носа си, малки облачета енфие се посипваха между пръстите му по балтона. Може би тъкмо тоя постоянен дъжд от енфие бе придал избелелия зеленикав оттенък на вехтите му свещенически одежди, защото той напразно се опитваше да отбръска нападалите зрънца с червената си кърпичка, която по правило само за седмица буквално почерняваше от тютюна.
Искаше ми се да вляза и да го погледна, но не се осмелих да почукам. Отдалечих се бавно по слънчевата страна на улицата и пътем четях театралните афиши по витрините. Странно ми се струваше, че не забелязвах признаци на скръб нито в себе си, нито в самия ден, и дори ми стана неприятно, като усетих, че в мене се поражда чувството на свобода, сякаш смъртта му ме бе избавила от нещо. Това ме зачуди, понеже, както бе казал сам вуйчо предишната вечер, той ме бе научил на толкова много. Той самият бе завършил Ирландския колеж в Рим и ме беше научил правилно да произнасям латинските думи. Разказвал ми бе разни работи за катакомбите и за Наполеон Бонапарт и ми бе обяснил значението на различните свещенодействия в литургията и на различните свещенически одежди. От време на време се забавляваше да ми поставя трудни въпроси, питаше ме какво би трябвало да стори човек при известни обстоятелства и дали едни или други грехове са смъртни, простими или пък представляват само несъвършенства. Въпросите му ми даваха да разбера колко сложни и тайнствени са някои църковни обреди, които винаги бях смятал за най-обикновени действия. Задълженията на свещеника към светото причастие и към тайната на изповедта ми се струваха тъй важни и тежки, че се чудех как изобщо някой е могъл да намери достатъчно сили да се нагърби с тях; и не се изненадах, като научих от него, че светите отци били написали книги, по-дебели и от пощенския справочник и също тъй ситно изписани като съдебната хроника във вестника, за да изяснят тия заплетени въпроси. Замислех ли се върху тези неща, често изобщо не можех да отговоря или пък отговарях глупаво и колебливо, а той се усмихваше и кимваше два-три пъти. Понякога ме караше да повтарям всички антифони от литургията, които ме бе заставил да науча наизуст; и докато каканижех, той се усмихваше замислено и кимаше, като от време на време втикваше огромни щипки енфие първо в едната, после в другата си ноздра. Като се усмихваше, винаги откриваше големите си потъмнели зъби, а езикът му увисваше върху долната устна: тоя навик ме караше да се чувствам доста неловко в началото на познанството ни, преди да го опозная по-добре.
Както вървях по слънчевия плочник, аз се сетих за думите на дядо Котър и се опитах да си припомня какво се бе случило по-нататък в съня ми. Спомних си, че бях забелязал дълга кадифена завеса и някаква висяща лампа, старомодна направа. Струваше ми се, че съм бил някъде много далеч, в някаква страна с причудливи обичаи – Персия ли беше… Но не можех да си припомня края на съня.

More from View Sofia

More Books