Защо Финландия!?
Защото Финландия е от онези страни, които трайно и отдавна са обвити в мистерия.
Около нея витае неизвестността на многото километри, хилядите езера, всяко от които със собствено име и малките къщи, сгушени дълбоко в гората, за чието присъствие разбираме само по пощенските кутии, застопорени в края на всеки път.
Хелзинки, града-основна цел, там, където улиците, сравнени с тези в София, като че ли пустеят, докато равностойно се срещат с аромата на зимната приказка, посяла себе си навсякъде из града, носи тайнство.
А то се крие някъде между латентните движения на този град и неговите големи паузи. Знае се, че тук има най-много интериорни дизайнери на глава от населението, затова не е случайно че навън си в пейзажа на стотиците подредени като схема сгради, а вътре сякаш неестествено открит пред целия този минимализъм. Бялото - сигурно това е цвета на Финландия.
Чист е и очертава тази панорама, като рамка на царящата навсякъде тишина.
За части от секундата пред теб се сменят картини, като от изложба: велосипедисти и предназначените за тях очертания на всяка следваща улица; универсалните магазини, запълнили празнотата на всяко кътче, по три на улица; нежно изписаните табели със странно приказен почерк; баровете, толкова типични.
Хелзинки е град, от който не очакваш изненади, защото като в алгоритъм, всеки следващ ход на събитията, като че ли вече е известен. По пътя към катедралата се спираш вяло пред някаква витрина. На телевизор се прожектира гол мъж, вървящ сред огромно пусто поле, който постепенно се отдалечава, докато накрая го губиш от поглед.
Следваща спирка - малка антикварна книжарница, в която се разхождаш визуално, докато откриеш на втория рафт от дясно - “Pikku Prinssi”, в превод ”Малкият принц”. Отминаваш поток от младежи, захапали стръвно своите цигари, пушейки така сякаш е за последен път в живота им. Минаваш през магазин, от чийто таван като метеори висят плетени чорапи в невероятни цветове и нюанси, а ниско долу облечени в дрехи тонколони предизвикателно ти отправят покана да навестиш това кокетно магазинче. От буферите висят крака на паяк или пък са заклещени в телени клетки.
В съседство - пластмасови манекени без тела рекламират най-красивите шапки с периферии и огромни цветя, пришити прецизно по тях. Така или иначе витрините винаги привличат вниманието ти.
Лъскави коли, лек трафик, тае-бо по долните етажи на огромните сгради, малки полу-празни ресторантчета и увити в шалове, палта и качулки хора. От тях пък се подават руси коси, чипи нослета и нежни, интелигиентни физиономии.
Близо до парламента, погледът ти се спира на една от най-футуристичните сгради в града – Киазма - музей на съвременното изкуство, в който постоянно вървят всевъзможни интересни изложби, инсталации и прожекции на видео арт, а статуята на конник отпред хвърля загадъчна сянка по протежението на неговата фасада.
Хората не са така колоритни, колкото сме свикнали да виждаме в собствената ни страна, но носят своето очарование. Запазеният им почерк е да се сливат с атмосферата и да бъдат точно толкова студени, колкото самият Хелзинки.
Нощният живот кипи с двойно по-малка сила от този в България.
Клубове има, но те са рядко срещани и разположени на трудно откриваеми места. Затова баровете и пъбовете са на почит и изглеждат като обърнати с гърба навън пространства, в които си казваш ”до скоро”с отминаващия ден. После спокойно можеш да се отпуснеш с чаша мартини в ръка или пък пълна халба бира и да започнеш да вярваш в чудесата на тази страна.
Хем е проверка на реалността, хем отказваш да се слееш с нея.
Вътре би могъл да забележиш хора, скупчени на малки групи, които спират живота си за няколко минути, за да кръстосат словесни шпаги, да го разнищят, оголят, да му се посмеят, да го скрият…
Неща, присъщи за всеки човек. И ти се чувстваш малко чужд, малко анонимен и съвсем малко сам. Достатъчно дълго, че да имаш времето да повоайорстваш тук там, колкото да придобиеш представа за тамошния нрав, и всичко в рамките на нормалното.
Така както е в този град.
Под ръка с двете думи - “рамки” и “нормално”, понякога в обратен ред.
